Показват се публикациите с етикет съвременна българска поезия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет съвременна българска поезия. Показване на всички публикации

четвъртък, 18 май 2017 г.

Христина Мирчева: "Бялата сянка" - поезия




Героите в "Бялата сянка" са екзотични екземпляри. Отхвърляни, незабелязани, аутсайдери. Едни – уродливи, други – отдадени на смешната идея да пръскат светлина и електричество, но всички те - различни, отличими.

След години на изгнание те отново попадат в предишните клопки на пораженията. Водейки дълги битки със себе си, те отново и отново се завръщат към началото - като змия, захапала ядно опашка  в желанието да преодолее кръга на своето недоволство. Като въртележката от лунапарка, от която се налага да скочиш. Неизбежна ли е войната? Напразни ли са усилията за вътрешен мир?


В самия край на пътя ще съзрем ли отвъден бряг и надежда да се доближим до Истината?


****
Някои от стихотворенията вече имах, но заглавието не идваше. Със заглавията, знае се, е най-трудно. След десетки заглавия, някои от които доста смешни, няма как, през пролетта на 2016, преди година, се спрях на заглавието "Бялата сянка". А и имах вече цикъла "Светлосенки" от първата книга, но тук не става въпрос за игра на светлината и тъмнината, а за нещо съвсем различно.

Стихотворенията са писани в периода между 2012 и лятото на 2016 г.

На 16 октомври 2016 г. книгата вече беше редактирана, художествено оформена и готова за печат. Влезе в издателството през април 2017 г.




"Бялата сянка", поезия
Автор: Христина Мирчева
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Художник: Стилиана Георгиева - Stella
Коректор: Гергана Иванова
Предпечатна подготовка: Георги Ташков
Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Брой страници: 64
Цена: 10 лв.
Пловдив, 2017

ISBN 978-619-202-228-0



Христина Мирчева

PS - Все още не съм я видяла.









петък, 23 октомври 2015 г.

За всеки е различно





За едни Любовта е по-кратка от мигване,
за други - нетрепкащо постоянно взиране в тъмния екран на прозореца.

За едни глас, който говори едновременно с много,
за други - самодостатъчност и мълчание.

За едни прелива и тръгва към света,
за други се затваря и дълбае навътре.

За едни се изсича с няколко удара,
за други е ваене с хилядолетия.

За едни - свобода,
за други - смърт.

За теб - лъжа,
за мен - истина.



 Христина Мирчева

събота, 22 ноември 2014 г.

Христина Панджаридис: "Мигът е миг, за да не спре"

 

За стихосбирката на Христина Мирчева 

"Минава нощ, минава ден"

 



За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден" е от седем месеца при мен, но до разбирането й достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.

26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.

Първият цикъл "Бягство" ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем, за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има необходимост от няколко песъчинки. Златни.

Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък. ("Пяната на дните")
Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията "Самотният бегач" и "Беглецът"? Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се - както умее да го прави поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.

Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.  ("Беглецът")
 И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.  ("Самотният бегач")
Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора, а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.
Вторият цикъл "Протяжен ден" рисува разминаванията между хората, страха от несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека до нас.

Аз тръгвам, ти се връщаш.
....................................
Беше.

Последният цикъл "Светлосенки" ми звучи не като примирение, а подобно тихо тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни съществуват и сенки, полутонове, детайли.

Раят е там -
с много малко, за да бъдем щастливи.  ("Ключ към свободата")



Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за "ударите по тялото", но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под кожата ни.

Надявам се денят ни да не "Забравя значението на думите от повтаряне" ("Протяжен ден"), "Мигът е миг, за да не спре" ("Пяната на дните"), "Но не всичко е безнадеждно, не всичко." ("Светлосенки"), "Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо." ("Прободеното време"), "В опита да забравя все повече помня" ("Бъдеще"), "И казах ли ти - времето не е лекуващ лекар." ("Последна вечер във Венеция").
Стихотворението, дало заглавието на книгата "Минава нощ, минава ден", за мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и биникълът не стига, нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:

Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам.
"Минава нощ, минава ден"



Публикувано в ЛитерНет тук 










 

събота, 26 април 2014 г.

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Светлосенки"

                                                      
                                               СВЕТЛОСЕНКИ



СВЕТЛОСЕНКИ
 
I.


Тази сутрин съм убита и изхвърлена на брега.


От птичи поглед
тялото ми е знак за безкрайност.


Но не всичко е безнадеждно, не всичко.


Няколко думи ще заличат ударите по тялото.


Заговориш ли пак, ще оживея.

II.


Тъмното тяло от дивия плаж.


С раменете, които докосвам,
с раменете от огън.


С очи като скоби, прегърнали слънцето.


Когато се видим на тъмния път,
огрян от криле на архангели,
знам – ще оставиш в ръцете ми книга.


И ято на литнали птици от дивия плаж.



МРАЧЕН ГРАД

 
I.


Какво,
ако е съвършен денят,
ливадите – зелени,
животните – нахранени, доволни,
небесното светило – портокал,
луната е лимонена в часа на свойто раждане?


Какво,
ако се прибера в уютен дом
и плувам в синия басейн,
червен от ужаса,
че теб те няма?


Няма да те има.
Не и тук – в басейна,
къщата,
луната,
слънцето,
в животните,
в ливадите...
В деня.

В детето – аз.

Детето – аз,
изяждано от времето
в часа на свойто раждане.


Рисувам образ на живота.
Рисувам образ на смъртта.

II.


Една бреза
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето.



АТЕЛИЕ


I.


Можеш да нарисуваш това дърво –
с линии, които издават трептене и думи.


Да нарисуваш водата, която говори,
да предадеш смисъла на гласовете й,
сякаш е живот, събрал всички съдби
и тръгнал като потоп да ни залее, додето спим.


Да нарисуваш гърба на котката,
извит лениво в своята бременност.


Или топлината на снега,
който ни кара да зъзнем от страх,
че никога няма да се измъкнем от белотата.


Стативът винаги е бил
прозорец на твоята заключена стая.
Телескоп,
през който никой не може да надникне в сърцето ти.

II.


В самотата на дървото има тържество.


Например кестена със празничните свещници,
запалени от утрото, неизгасени от нощта.
И птиците, които обитават клоните.
Дървото – здание с безбройни домове,
деца се раждат и отлитат,
за да населят синия простор.


Къде съм аз в това могъщо мироздание?
Вися в безкрая на терасата.


През клоните – като монета,
луната се обръща в слънце и слънцето в луна.


Природата с величествено безразличие
не ме издига вече, а само ме сломява.



ТАЙНСТВЕНАТА ГРАДИНА


Отново ме обзема светлината
на тихото ти приближаване.
Вълните светлина, лъчите,
внимателни към моите очи, отдавна неми.


И бавното докосване с върха на пръстите.
Ресниците изплуват от самото дъно
с криле на птица –
все по-нагоре и нагоре,
и всеки цвят зад тежките завеси засиява,
а гледката разтърсва погледа.


Две орбити, доскоро гробници,
сега са цветните градини на живота ми.


Обичай ме е толкова естествено
в това улавяне на сенките.


И аз наистина съм в плен на слънчевата мрежа,
готова да съм жива само миг, но да я видя.



УДЪЛЖАВАНЕ НА СЕНКИТЕ В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД


В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците,
сенките на техните криле,
извивките на полета,
сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената
с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и
черни сенки –
знаеш, че съм там.



БЪДЕЩЕ


Винаги ще те има, защото си бил и преди.


Без никой да подозира, ти не си това, което си.


Ти си само за мен, Любими мой.


Птица, която лети над водата
и се връща да среше косите ми.


Коса, която жъне каквото си пожелае.


Свобода и затвор –
риза, зад която се крият рамене с бели гълъби,
гладни за думите като за трохи –
пътека на устрема ти към мен.


В опита да забравя все повече помня,
моя Истина за живота.


Родени някога един след друг,
а сладката ни смърт – една и съща.



ПЪТЯТ


Мразовито.


През прозореца на колата навява сняг.


Връхлита,
сипе,
бушува,
бие в лицето,
крие маркировката...


Фаровете осветяват тъмната пустиня,
която трябва да премина.



КЛЮЧ КЪМ СВОБОДАТА


Има Рай – на високи тераси,
близо до небе с бели облаци,
деца с балони и страшни играчки.


Раят е там –
с много малко, за да бъдем щастливи.


Раят е мой,
когато те разпознавам дори в заклетите врагове.


И тогава смъртта е нежна –
свири на роял в средата на дансинг
с дорийски колони
и ние танцуваме без умора, до нас е море.





 Трета част "Светлосенки" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук
Втора част "Протяжен ден" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова


Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9


четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Жълтият мотел


Влизам в съня и
влизам в сграда, като вървя по коридор.


По етажите нагоре,
стотици са стаите, обзаведени с дюшеци,
нахвърлени по земята.


Стените нямат дори от онези картини,
които иначе могат да бъдат видени на подобни места.


Децата от стаите викат към мен,
удрят с длани по прозорците.
Разбирам, че са в беда.


Страхът ги прави да изглеждат малки.

Ще ви помогна, казвам, само да се измъкна оттук.

Тръгвам в обратна посока.

След дълго лутане, което винаги ме отвежда до улици без изход,
до отчаяние и паника, най-сетне излизам,
успявайки да запомня пътя по пътя на метафизичната логика.


Вече съм до железопътната линия и виждам влака,
идва към мен.

Но не сега! Аз съм длъжна.

Връщам се обратно, за да се срещна с децата и да ги изведа.
Ще успея ли?


В крайна сметка тръгвам от съня, а те остават там.





христина мирчева


Виж и тук

сряда, 16 октомври 2013 г.

сряда, 31 октомври 2012 г.

Удължаване на сенките в късния следобед

30 октомври, 2012

Ина Мирчева

Amy Loves Yah
Снимка: Amy Loves Yah

В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците, сенките на техните криле,
извивките на полета, сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и черни сенки –
знаеш, че съм там.




http://www.public-republic.com/magazine/2012/10/98265.php 

Христина Мирчева

сряда, 27 юни 2012 г.

Интервю: "Изкуството - най-прекият път до познанието"

 Христина Мирчева в непринуден разговор за своята стихосбирка „Минава нощ, минава ден"

 Сряда, 16 Май 2012 18:05

В началото на тази година излезе нейната първа стихосбирка „Минава нощ, минава ден", която включва 26 стихотворения, обединени в три цикъла. Това е книга за Чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Стихотворенията са изключително образни и определено докосват сетивата и възприятията на четящия с чувствителността, която блика от тях, и с въпросите, които поставят. Онези вечни питания на търсещия човек за живота, смисъла, любовта...
Минути преди премиерата на книгата, която се състоя в книжарница „Хермес централ", се срещнахме с талантливата поетеса, която беше в очакване на събитието и въпреки лекото си притеснение от това, което предстои, отговори на въпросите ни.

‒ Това е Вашата първа стихосбирка, но предполагам, че интересът Ви към писането се е зародил доста по-отрано. Така ли е?

‒ Да, много отдавна... пиша от 13-годишна възраст. Помня, че тогава съчиних първото си стихотворение.

‒ А защо едва сега се решихте да издадете стиховете си?

‒ През 1985 година бях направила опит за издаване на книга. Тя носеше същото заглавие – „Минава нощ, минава ден", беше по-обемиста и завършваше с една поема от студентството ми в Бургас. Поемата се написа сама, докато се разхождах всеки ден по алеята край морето. Морето за мен е мощна стихия, която наистина отключва хоризонти. Тогава дадох ръкописа си в издателство „Христо Г. Данов", но по онова време беше трудно да се издаде книга. След дълго чакане на отговор, протакане, бавене, накрая си взех ръкописа, опитах и в София и после се отказах! След това започнах да се занимавам с куп други неща, но останах вярна на изкуството.

‒ Защо решихте да запазите заглавието на старата стихосбирка?

‒ Всъщност бях се спряла на заглавието „Драматургия на чувствата", но моята главна редакторка – доц. д-р Жоржета Чолакова, която ми е и близка приятелка, ме посъветва да се върна към старото заглавие. Като че ли „Драматургия на чувствата" е по-разказвателно, запазих го като заглавие на едно от стихотворенията. Наистина, в книгата се говори за режисиране на чувства, за онези чувства, които винаги бушуват като океан в човека, но все пак решихме да се спрем на старото заглавие. Вижте само колко години са минали и въпреки това то си се запази.

‒ Това означава ли, че стихотворенията също са писани преди години?

‒ Не, стихотворенията, публикувани в книгата, са от последните две години. Истината е, че аз не съм запазила почти нищо от онова, което съм писала през годините. Много от нещата ми са пръснати при приятели, други съм изгубила... и може би е по-добре (смее се), въпреки твърдението на всички, че първите ми творби по нищо не отстъпват на сегашните.

‒ Как се спряхте на това заглавие? Защо именно „Минава нощ, минава ден"?

‒ Заглавието е провокирано от едно мое запознаване с Библията. Първа книга Моисеева, Битие: „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един". (1:5). Стана ми интересно защо първо вечер, а после – утро. Разбира се, не можех да си отговоря на този въпрос, както и на много други – по онова време почти нямаше литература за религията... Именно тогава ми хрумна заглавието „Минава нощ, минава ден".

‒ Стихотворенията Ви са изключително „дълбоки" и определено докосват сетивата и възприятията на четящия. Кое е нещото, което Ви вдъхновява да пишете?

‒ Наистина имам необходимост от вдъхновение, защото много години съм писала, но не поезия. В един момент в човек се отключва нещо, невинаги обаче. То е като заровено съкровище, което трябва да бъде открито. Чакано, но неочаквано. Аз се вдъхновявам от изображения, понеже животът ми е свързан с изобразителното изкуство, от фотографии, от картини – това ме вдъхновява най-много. Много често, когато се разхождам, снимам напосоки и по снимките пиша. Поезията ми е свързана винаги с образа.

‒ Тоест, Вашите стихотворения не са Ваша лична изповед, не са отражение на онова, което ви се случва?

‒ Поезията ми е изповедна, но и не съвсем, защото мен ме вълнуват изобщо хората, дълбините на душата, в която не можем да проникнем, каквото и да правим. Дори да живеем дълго време с един човек, ние никога не можем да кажем, че го познаваме... ние не познаваме и себе си. Поезията е пътека човек да опознае себе си, а чрез това да опознае и другите. Изкуството за мен е най-прекият път до познанието.

‒ Имате ли определени настроения, които Ви провокират да пишете?

‒ Да, има. Всички, които прочетоха книгата, ми се обадиха и ми казаха: „Какво става, много е тъжна?!". Но поезията и любовта са това – в тях трябва да има гибел. Аз не мога просто да седна и да напиша едно стихотворение. Трябва да усетя назряването на този момент. Както се казва, поезията се пише по здрач, в тъмното. Говоря, разбира се, за душевно състояние... тогава вече е истинска поезия.

‒ Често ли пишете?

‒ Напоследък, да, пиша често. Не беше ми се случвало от дълго време. Мисля, че трябва да се пише непрекъснато, всеки ден. Трябва да се експериментира. Респектирам се от хората на словото, които експериментират, възхищавам се. Една моя приятелка – Ивона Карачорова, написа рецензия, която кръсти „В потока на нощите и дните" и направо ме изплаши... в този поток аз мога да се удавя... в потока на поезията, на думите, в потока на живота ние можем да се удавим. Въпросът е доколко сме добри творци, за да плуваме и да стигнем до брега. Така че трябва да се пише – не задължително само поезия. Естествено, трудно е, защото трябва първо да се надмогне мързелът. Иначе, както казва Георги Райчевски, оправданията да не пишем са сто и едно, което значи безкрайно много (смее се).

‒ Щастлива ли сте, че стихосбирката вече е факт?

‒ За всеки артист това е звездният миг ‒ когато издаде книга. Да хванеш в ръце хартиеното тяло! Няма нищо по-хубаво. Сега има много сайтове и блогове за литература, но съвсем различно е да видиш стихотворенията си в художествено оформена книга. Радвам се, че художественото оформление на моята книга изключително много се хареса от всички. Но една книга нищо не означава. Важно е какво ще стане оттук насетне. Вече искам да я забравя и наистина съм я забравила – вече не я чета, а продължавам да пиша други неща и, дай Боже, да бъдат издадени и те в книга още през следващата година!

ДУМИ ЗА КНИГАТА:

„Поезията на Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. Тя е не само един много истински, много силен, много поетичен свят, но това е и едно особено интелектуално изживяване."

Доц. д.р Жоржета Чолакова

„Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете ѝ се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното ѝ съприкосновение с изобразителното изкуство - семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните внушения. Умело борави със свободния стих."

Доц. д-р Ивона Карачорова





ПЯНАТА НА ДНИТЕ

Животът е велика бездна,
а аз загребвам и играя с кофичка за пясък.

Преливам океана в океана на сърцето.
Смесвам мрак със светлина и тайни с тайни,
пясък с дни,
трева със смърт.
Смесвам и обърквам, и изграждам замъци,
в които мирно да живеем.
Да ме държиш в ръце и винаги да ми повтаряш
колко ме обичаш,
да пишеш по дърветата,
че ме обичаш,
да дишаш и издишаш сладко с мен...
И аз да те убивам всеки път,
когато тръгваш.
Мигът е миг, за да не спре.
И ние няма да застинем като мрамор,
изваяни от хладния Роден,
стопени в бездната на чувствата.
И няма никой да изстреля към небето
за нас букети от оранжеви ракети.

Из стихосбирката „Минава нощ, минава ден"

Кратки биографични данни:

Христина Мирчева работи като артмениджър в галерия „Жорж Папазов" в град Пловдив. Завършила е Немската езикова гимназия „Бертолт Брехт" в град Пазарджик и Колежа по международен туризъм в град Бургас. Работила е като журналист в пловдивски и софийски издания. Носител е на наградата „Цветан Зангов" (1987). Преводач и библиотекар в Археологически музей – Пловдив, и читалище „Рекорд". Преподавател по немски език. Книжар в общинска книжарница „Отец Паисий". Литературен редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп" от 1991 г. Автор е на стихове, есета, критика за изкуство, на интервюта с творци, както и на блоговете за изкуство „Арт репортер – картини от една изложба" и „Картинен вестник".

Автор: Аница КОСТОВА

http://europlovdiv.com/litsa/izkustvoto-nay-prekiyat-pt-do-poznanieto 

понеделник, 18 юни 2012 г.

"Минава нощ, минава ден" - премиера



Поетика на отсъствията


Премиера на стихосбирката "Минава нощ, минава ден" от Христина Мирчева


◊ СЪБИТИЕТО

Университетско издателство „Паисий Хилендарски”, Пловдив
ви кани на

премиерата на стихосбирката „Минава нощ, минава ден”
от Христина Мирчева



На 12 май 2012 от 18.30 ч.
в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив,
ул. "Патриарх Евтимий" 12, срещу хотел „България”


. Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова в присъствието на приятели, гости и почитатели на поезията.


◊ ЗА КНИГАТА

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове. Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег всъщност свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла. Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас. Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания. Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.

Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух всъщност предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева. Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от  очакване сенки на късния следобед... „Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие. А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”. Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” - към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката. Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.

Жоржета Чолакова


Книгата на Христина Мирчева - 26 стихотворения, обединени в три отделни части - може да се закупи от онлайн книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден. Книга за чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?





05.05.2012 - 17:15

Посетено: 254
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14672&sid=4