"Ускорени пейзажи" в Културни новини: Христина Панджаридис - "Човек съм, кошница от върви..."

Човек съм, кошница от върви... Христина Панджаридис за "Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева

Четири месеца вече стихосбирката „Ускорени пейзажи“ седи на масата с книги. Прочетох стихотворението „Продавачът на бадеми“ и дори само от него реших, че разбирам защо авторката е избрала в заглавието да присъства „пейзаж“.
   
   Какво, ако поне за малко е възможно
   да бъде всичко по местата си.

Пейзажът, в който липсва място за любов, нашият ли е, или тя, нейно величество любовта, избира къде да се разположи. Запитах се, въздъхнах, огледах се, и се запътих при друго стихотворение „Не исках да имаш друг живот преди мен“. Христина Мирчева не прикрива усещанията си, цветовете на болката си, земетръсните си мисли зад стих. Разсъблича се пред нас. Хвърля дума след дума. Стигаме до сърцето й. Достатъчно или прекалено. Реши ти, жадният.

   след всички самопризнания –
   думите като кабари тапицират сърцето.

33 стихотворения. Избраната поезия е многопластова. На моменти уж лаконична, а със стъпала, водещи в подземия. Чуваш река, движение на гребла, разговор на хора. Не ги мяркаш, но те съществуват в пространството около теб. Първото ми впечатление след прочита и препрочитането е, че тази книга в сравнения с първата е по-топла, по-прецизна и едновременно – не ме корете, ако обичате!, - разумна и луда! Да. „Ваденки“, „Влакът беглец“ и „Алиби“ са сценарии на кратки разкази. Авторката, с професионализма си и на редактор, ги е напъхала във формата на стихове. Запомнящи се. Надявам се да напише, използвайки сюжета им, проза.

„Трафик“, „Фотоувеличение“ или „Глад по Коледа“... неизмечталата се поетеса събира в няколко реда словесен товар за поеми. Интимният пейзаж от нейната (наша!) вътрешна стая, където сме насаме с виденията си, пейзажът, влизащ на пръсти или с тропот в очите ни. Двете, плюс картините, които ние или ситуациите решават да допуснат в погледа ни.

Между страниците на „Ускорени пейзажи“ дишат и тристишия. Бива си ги. Казани са майсторски – нито им е тясно, нито ламтят за разширение.

   С ДЕТЕ НА РАМЕНЕТЕ

   по-леко от нищо
   по-тежко от всичко
   прекосявам реката

Случайно ли всеки стих начева с „п“? "П" - като полет, парашут, път, прегръдка, продължение. Христина Мирчева владее изкуството да избира най-подходящите слова, да изглажда ръбовете им, но не до баналност и благоприличие, да обръща гръб на асфалтираните улици, за да се запилее в нетуристически маршрути. Заради миговете, оставащи вечни. Докато си ги връщаш на собствената филмова лента. Ако те споходи радостта да се топлите с още едно рамо – споделяй.

   „Не казвай, че нямаш спомени.
   Или че спомените не струват и едно врабче.“
                        „Последни дни“

Ранимостта в „Щора“ и „Паркът на увеселението“ не е дразнещ мотив, слабост или женска чувствителност. Да те боли е белег, че си жив.

Море и преглътнати истории напипвам след точките. Нито едно многоточие – знак за точно премерен изказ и завършеност. Характер да се изказват без напудреност и отлагане за проба наболелите истини. Предчувствам нови стихове и потропвам доволно с крака. Хареса ли ми нещо, не се свеня да питам за още.

Завършвам с едноименното произведение, дало името си на книгата „Ускорени пейзажи“ – кислород нахлува през отворените прозорци и мекотата на лятото. Из облаците на това стихотворение и на другите живее слънцето, сгъстеността на краткото време, приласкаването на неусетното преминаване от ден във вечер, от вечер в нощ. 

Динамика и ритъм, замах и въображение в редовете. 

Стихове, които не омръзват. 

Ще се чете отново. За мен означава, че е Поезия.

14.10.2015 - 11:17

В Културни новини прочете тук




Още по темата в блога:

Жоржета Чолакова: Магическа притегателност на стаените посоки

Иглика Дионисиева: По-тежко от всичко - неуловимото...

Ина Иванова: Недосънуваният свят

БНР: Димитрина Кюркчиева и Гергана Рачева

Нели Лишковска: Ехоландшафт

Валентин Дишев - Dictum

Литературен вестник (брой на Йордан Ефтимов) - Витрина

Христина Панджаридис: "Мигът е миг, за да не спре"

 

За стихосбирката на Христина Мирчева 

"Минава нощ, минава ден"

 

За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден" е от седем месеца при мен, но до разбирането й достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.

26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.

Първият цикъл "Бягство" ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем, за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има необходимост от няколко песъчинки. Златни.

Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък. ("Пяната на дните")

Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията "Самотният бегач" и "Беглецът"? Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се - както умее да го прави поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.

Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.  ("Беглецът")

 И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.  ("Самотният бегач")

Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора, а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.

Вторият цикъл "Протяжен ден" рисува разминаванията между хората, страха от несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека до нас.

Аз тръгвам, ти се връщаш.
....................................
Беше.

Последният цикъл "Светлосенки" ми звучи не като примирение, а подобно тихо тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни съществуват и сенки, полутонове, детайли.

Раят е там -
с много малко, за да бъдем щастливи.  ("Ключ към свободата")

Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за "ударите по тялото", но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под кожата ни.

Надявам се денят ни да не "Забравя значението на думите от повтаряне" ("Протяжен ден"), "Мигът е миг, за да не спре" ("Пяната на дните"), "Но не всичко е безнадеждно, не всичко." ("Светлосенки"), "Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо." ("Прободеното време"), "В опита да забравя все повече помня" ("Бъдеще"), "И казах ли ти - времето не е лекуващ лекар." ("Последна вечер във Венеция").

Стихотворението, дало заглавието на книгата "Минава нощ, минава ден", за мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и биникълът не стига, нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:

Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам. "Минава нощ, минава ден"

Публикувано в ЛитерНет тук