събота, 29 декември 2012 г.

Зима

26 декември, 2012

Христина Мирчева

lju photo
Снимка: lju photo

***
Стъклени цветя
в окото на витрината
прелита сняг.

***
Два въглена – очите на бездомника
от пейката -
студеният му дом.

***
На хоризонта в тъмното
запалено небе
по острото ти рамо – сняг.

***
Мрачен мотел
край пътя
приют за самотни картоиграчи.

***
Захвърлен в преспите,
чадърът е тяга към долната земя.
Ладия за влюбени в снега.



http://www.public-republic.com/magazine/2012/12/100076.php

неделя, 16 декември 2012 г.

Стръкчета трева

Когато отвали камъка
всички видяха
тревата.

А тя видя небето
и се протегна
да го догони.

-----------------------------------------------------------------------------------

хм

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Първо вино

Най-важна преди всичко е стълбата, с която да стигна до гроздето. Лозарска ножица и плетен кош. Не се страхувам от високо. Качвам се на последното стъпало, протягам се и тънкото като бръснач острие отрязва нежната дръжчица на грозда точно там, където трябва. Асмата не е голяма, но плодовете са толкова натежели, че не може и ден да се чака. Впрочем забавих се даже, защото ми беше трудно да се разделя с гледката. Снимах гроздовете от всички страни - като слънчев сладък спомен за през зимата.

Спирам да бера, откъсвам едно презряло зърно, което застрашава да се пръсне от сладост и бавно го слагам на езика си, а зъбите веднага усещат тънката ципица. Колко лесно се напуква само!  Сърцето забързва. Трябва да внимавам, защото гроздоберът едва сега започва.
Асмата е от различни сортове, някои от които бучнати само за опит, а впоследствие избуяли. Но няколко са преобладаващи. От бялото - Мискет тракийски и Армира, чийто крилати гроздове особено много обичам. Ако има нещо, което може да се нарече кехлибарено на този свят, то са точно нейните зърна с пъпчици на върха, а онова, което се крие зад обвивката наистина се топи. Кардиналът - с царствената виолетова мантия и сферичен хрупкав плод. Алфонс Лавале - синьо-черно на цвят, едро, овално и месесто.

По оградата,близо до земята, зрее и диво грозде. Наричам го диво, защото не иска кой знае какви грижи. Плодът му е ситен, зрънцата сбити едно в друго с вкус на горски ягоди и едри семки.  Изцеждам го и пия само сока.


После идва ред на ронкането и мачкането. Има, разбира се, механични ронкачки, но при мен всичко е на ръка. Изсипвам кошовете с грозде върху найлоните, застлани на верандата и така, докато се образува пирамида. 

Време е да започвам, до мръкване остават няма и пет часа. 

Не слагам ръкавици. В средата на работата се отчайвам, защото пирамидата сякаш няма край. От кошерите са наизлезли всички пчели и сега са при мен на паша. Някои кацат по лицето, полепнало от гроздовия сок, усещам хладината от маховете на крилете им. Ако не ги ядосвам, няма страшно. Пчелите усещат любовта и са много внимателни. Виждам задните им крачета, натежали от нектара, с усилие се откъсват от гроздовете.

Съдовете с изронени зърна трябва да занасям до пристройката към къщата. Там е бъчвата, приспособена с ръчна гроздомелачка. Изсипвам съда със зърната и завъртам ръчката. 

Отбелязвам броя на кофите с чертички в едно малко тефтерче.

И така цяла вечност.

Накрая остава да изхвърля найлоните и да измия площадката с маркуч, прикачен на външната чешма. Измивам старателно, но пчелите още дълго не си тръгват. Те наистина са неуморни.

За моята умора обаче ми е трудно да говоря. Това се повтаря вече трети ден. Заинатила съм се да се справя сама.

И да и не. Да, сама съм. Но и не съвсем. Привечер идва Вълчо, за да види докъде съм стигнала. Наистина се казва Вълчо. Вълчо е предишният кмет на селото, изгубил третия си мандат при последните избори заради един единствен глас. Гласът на Стефка, която му се ядосала за не помня  какво си. Не е вече кмет, но е ловец и с него винаги са и двете му гончета. Преди да дойде при мен, се облича специално, избръсва се и си слага афтършейв. Иска да ме впечатли, защото аз съм от града и вероятно си мисли, че в града всички мъже редовно се бръснат и се пръскат с афтършейв. "По-правилно е, казва Вълчо, да се нарича Одеколон за след бръснене. То е същото. Ама било по-дълго! Айде холан!"

Вълчо е моят навигатор в първото ми вино. Затова наблюдава отблизо процеса. До сега беше лесно. Но после! От бъчвата с намачкано грозде трябва да се появи течност, в която да няма и грам утайка и лош привкус. Не трябва да е нито кисела, нито прекалено сладка, нито тежка, нито много лека, нито тъмна, но не и светла.

Трябва, като я налееш дори в обикновена стъклена чаша, да я усетиш като скъпоценна, а като отпиеш, да те изпълни със сила.

Но до това има още много време. 

Вълчо си тръгва след поредните напътствия, а аз с усилие изкачвам извитите стълби за втория етаж, лягам на широката спалня направо с дрехите и се унасям. Коя беше последната ми мисъл?

А, да! Помислих си, че всеки процес може да бъде научно обяснен - с формули и прочее. 

И все пак! Това, което се случва в моята градина е тайнство, което никога няма да проумея. Това с гроздето, с пчелите, с виното и с всичко, нали знаете.
Няма да го проумея. И по-добре.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

хм

сряда, 14 ноември 2012 г.

Огъната улица


Случайни снимки
на огъната улица
и мек асфалт.

щрак щра щрак
шах-мат на плочите
и една заоблена шахта

-----------------------------------------------------------------------------------------

хм

сряда, 31 октомври 2012 г.

Удължаване на сенките в късния следобед

30 октомври, 2012

Ина Мирчева

Amy Loves Yah
Снимка: Amy Loves Yah

В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците, сенките на техните криле,
извивките на полета, сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и черни сенки –
знаеш, че съм там.




http://www.public-republic.com/magazine/2012/10/98265.php 

Христина Мирчева

сряда, 24 октомври 2012 г.

Бягащ хоризонт

10 октомври, 2012 

Ina Mircheva
Снимка: -= Bruce Berrien =-


Пътувам, не помня откога. Трябва да достигна онази там червена точка в далечината, така съм се зарекла – само да я достигна и край, приключвам с пътуването, целта не е далечна, вижда се съвсем ясно, още сто или двеста метра, най-много километър и съм там.

Единственото неудобство е, че пътят, непонятно защо, все повече се стеснява. И тези малки мостчета, тънки като игли, през които колата едвам се промъква!
А пътят става по-стръмен и хлъзгав, все едно е валяло. Ами да, валяло е, навлизам в пояс от мъгла, но така или иначе набелязаната цел дори в мъглата се вижда с невъоръжено око. Налага се често да спирам, да проверявам двигателя и изтичането на масло. Понякога просто седя и хвърлям допушените цигари в локвите на пътя. Наясно съм, че моята таратайка е вече за моргата, но знам, че няма да ме предаде точно сега, когато краят е близо. 

О, какво е това, да му се невидяло, пътят свършва, т.е. има път, но той е, как да кажа… воден. Воден път! Червената точка си е там, но пътят, пътят!

Немислимо е точно сега, когато целта е, кажи-речи, достигната, да се откажа. Немислимо.


Христина Мирчева

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Носталгия


Тъгувам по теб
като емигрант
по изгубено Отечество.




-------------------------------------------------------------------------

Това трябваше да бъде мотото на "Минава нощ, минава ден". Но някой подхвърли, че звучи банално и аз се отказах. И все пак си остава едно от моите любими. Трудно ми е да намеря точната дата на написване, но със сигурност е между края на 2009 и 2010 г.

Впрочем звучи актуално независимо от датировката.

четвъртък, 4 октомври 2012 г.

И пак беше лято

Дървото е с очи,
ечи 
гласът на тъмнината.

Паяк,
смазан от тонове,
вечен гост на тази история. 


Всеки звук е важен
в пустотата,
даже ехото от сенките.

---------------------------------------------------------------------------------

и





четвъртък, 6 септември 2012 г.

Морето е земя




Море на острови
след хладния ветрец -
земя за удавници.

Отражение на чайка
в прозореца -
котка с криле.

Дим от комини -
гладни са птиците,
гладни да полетят.

Христина Мирчева

сряда, 22 август 2012 г.

Ингрид Йонкер (1933-1965)


АЗ ТЕ ПОВТАРЯМ

Аз те повтарям
без край и начало
твоето тяло повтарям
Тънките сенки денем
кръстове през нощта
пейзажът се свежда
до хора подобни на свещи
когато аз те повтарям
с моите гърди
твоите шепи дълбая



----------------------------------------------------------------------------------------

свободен превод от руски: Христина Мирчева





събота, 14 юли 2012 г.

Пътуване с влак до морето


Лежахме в лятото
и лятото разливаше плътта си
с ухание на дерайлирал влак.

Пътувахме в
море от диви макове
и по сърцата ни избиваха петна.

И релсите нарязваха телата ни.
Унесени от монотонен звук,
усмивките приличаха на спомени
след битките за нечия любов.

Небето ли?
Небето беше жизнено
със ведрите си облаци над нас -
армади от въздушни кораби
приветливо ни махаха с платна.

В съня, преди в съня да се прегърнем,
видяхме ускорения пейзаж.

И сините, облени в светлина полета
в прозорците на нашия живот.



--------------------------------------------------------------------------------

Христина Мирчева

сряда, 27 юни 2012 г.

Интервю: "Изкуството - най-прекият път до познанието"

 Христина Мирчева в непринуден разговор за своята стихосбирка „Минава нощ, минава ден"

 Сряда, 16 Май 2012 18:05

В началото на тази година излезе нейната първа стихосбирка „Минава нощ, минава ден", която включва 26 стихотворения, обединени в три цикъла. Това е книга за Чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Стихотворенията са изключително образни и определено докосват сетивата и възприятията на четящия с чувствителността, която блика от тях, и с въпросите, които поставят. Онези вечни питания на търсещия човек за живота, смисъла, любовта...
Минути преди премиерата на книгата, която се състоя в книжарница „Хермес централ", се срещнахме с талантливата поетеса, която беше в очакване на събитието и въпреки лекото си притеснение от това, което предстои, отговори на въпросите ни.

‒ Това е Вашата първа стихосбирка, но предполагам, че интересът Ви към писането се е зародил доста по-отрано. Така ли е?

‒ Да, много отдавна... пиша от 13-годишна възраст. Помня, че тогава съчиних първото си стихотворение.

‒ А защо едва сега се решихте да издадете стиховете си?

‒ През 1985 година бях направила опит за издаване на книга. Тя носеше същото заглавие – „Минава нощ, минава ден", беше по-обемиста и завършваше с една поема от студентството ми в Бургас. Поемата се написа сама, докато се разхождах всеки ден по алеята край морето. Морето за мен е мощна стихия, която наистина отключва хоризонти. Тогава дадох ръкописа си в издателство „Христо Г. Данов", но по онова време беше трудно да се издаде книга. След дълго чакане на отговор, протакане, бавене, накрая си взех ръкописа, опитах и в София и после се отказах! След това започнах да се занимавам с куп други неща, но останах вярна на изкуството.

‒ Защо решихте да запазите заглавието на старата стихосбирка?

‒ Всъщност бях се спряла на заглавието „Драматургия на чувствата", но моята главна редакторка – доц. д-р Жоржета Чолакова, която ми е и близка приятелка, ме посъветва да се върна към старото заглавие. Като че ли „Драматургия на чувствата" е по-разказвателно, запазих го като заглавие на едно от стихотворенията. Наистина, в книгата се говори за режисиране на чувства, за онези чувства, които винаги бушуват като океан в човека, но все пак решихме да се спрем на старото заглавие. Вижте само колко години са минали и въпреки това то си се запази.

‒ Това означава ли, че стихотворенията също са писани преди години?

‒ Не, стихотворенията, публикувани в книгата, са от последните две години. Истината е, че аз не съм запазила почти нищо от онова, което съм писала през годините. Много от нещата ми са пръснати при приятели, други съм изгубила... и може би е по-добре (смее се), въпреки твърдението на всички, че първите ми творби по нищо не отстъпват на сегашните.

‒ Как се спряхте на това заглавие? Защо именно „Минава нощ, минава ден"?

‒ Заглавието е провокирано от едно мое запознаване с Библията. Първа книга Моисеева, Битие: „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един". (1:5). Стана ми интересно защо първо вечер, а после – утро. Разбира се, не можех да си отговоря на този въпрос, както и на много други – по онова време почти нямаше литература за религията... Именно тогава ми хрумна заглавието „Минава нощ, минава ден".

‒ Стихотворенията Ви са изключително „дълбоки" и определено докосват сетивата и възприятията на четящия. Кое е нещото, което Ви вдъхновява да пишете?

‒ Наистина имам необходимост от вдъхновение, защото много години съм писала, но не поезия. В един момент в човек се отключва нещо, невинаги обаче. То е като заровено съкровище, което трябва да бъде открито. Чакано, но неочаквано. Аз се вдъхновявам от изображения, понеже животът ми е свързан с изобразителното изкуство, от фотографии, от картини – това ме вдъхновява най-много. Много често, когато се разхождам, снимам напосоки и по снимките пиша. Поезията ми е свързана винаги с образа.

‒ Тоест, Вашите стихотворения не са Ваша лична изповед, не са отражение на онова, което ви се случва?

‒ Поезията ми е изповедна, но и не съвсем, защото мен ме вълнуват изобщо хората, дълбините на душата, в която не можем да проникнем, каквото и да правим. Дори да живеем дълго време с един човек, ние никога не можем да кажем, че го познаваме... ние не познаваме и себе си. Поезията е пътека човек да опознае себе си, а чрез това да опознае и другите. Изкуството за мен е най-прекият път до познанието.

‒ Имате ли определени настроения, които Ви провокират да пишете?

‒ Да, има. Всички, които прочетоха книгата, ми се обадиха и ми казаха: „Какво става, много е тъжна?!". Но поезията и любовта са това – в тях трябва да има гибел. Аз не мога просто да седна и да напиша едно стихотворение. Трябва да усетя назряването на този момент. Както се казва, поезията се пише по здрач, в тъмното. Говоря, разбира се, за душевно състояние... тогава вече е истинска поезия.

‒ Често ли пишете?

‒ Напоследък, да, пиша често. Не беше ми се случвало от дълго време. Мисля, че трябва да се пише непрекъснато, всеки ден. Трябва да се експериментира. Респектирам се от хората на словото, които експериментират, възхищавам се. Една моя приятелка – Ивона Карачорова, написа рецензия, която кръсти „В потока на нощите и дните" и направо ме изплаши... в този поток аз мога да се удавя... в потока на поезията, на думите, в потока на живота ние можем да се удавим. Въпросът е доколко сме добри творци, за да плуваме и да стигнем до брега. Така че трябва да се пише – не задължително само поезия. Естествено, трудно е, защото трябва първо да се надмогне мързелът. Иначе, както казва Георги Райчевски, оправданията да не пишем са сто и едно, което значи безкрайно много (смее се).

‒ Щастлива ли сте, че стихосбирката вече е факт?

‒ За всеки артист това е звездният миг ‒ когато издаде книга. Да хванеш в ръце хартиеното тяло! Няма нищо по-хубаво. Сега има много сайтове и блогове за литература, но съвсем различно е да видиш стихотворенията си в художествено оформена книга. Радвам се, че художественото оформление на моята книга изключително много се хареса от всички. Но една книга нищо не означава. Важно е какво ще стане оттук насетне. Вече искам да я забравя и наистина съм я забравила – вече не я чета, а продължавам да пиша други неща и, дай Боже, да бъдат издадени и те в книга още през следващата година!

ДУМИ ЗА КНИГАТА:

„Поезията на Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. Тя е не само един много истински, много силен, много поетичен свят, но това е и едно особено интелектуално изживяване."

Доц. д.р Жоржета Чолакова

„Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете ѝ се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното ѝ съприкосновение с изобразителното изкуство - семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните внушения. Умело борави със свободния стих."

Доц. д-р Ивона Карачорова





ПЯНАТА НА ДНИТЕ

Животът е велика бездна,
а аз загребвам и играя с кофичка за пясък.

Преливам океана в океана на сърцето.
Смесвам мрак със светлина и тайни с тайни,
пясък с дни,
трева със смърт.
Смесвам и обърквам, и изграждам замъци,
в които мирно да живеем.
Да ме държиш в ръце и винаги да ми повтаряш
колко ме обичаш,
да пишеш по дърветата,
че ме обичаш,
да дишаш и издишаш сладко с мен...
И аз да те убивам всеки път,
когато тръгваш.
Мигът е миг, за да не спре.
И ние няма да застинем като мрамор,
изваяни от хладния Роден,
стопени в бездната на чувствата.
И няма никой да изстреля към небето
за нас букети от оранжеви ракети.

Из стихосбирката „Минава нощ, минава ден"

Кратки биографични данни:

Христина Мирчева работи като артмениджър в галерия „Жорж Папазов" в град Пловдив. Завършила е Немската езикова гимназия „Бертолт Брехт" в град Пазарджик и Колежа по международен туризъм в град Бургас. Работила е като журналист в пловдивски и софийски издания. Носител е на наградата „Цветан Зангов" (1987). Преводач и библиотекар в Археологически музей – Пловдив, и читалище „Рекорд". Преподавател по немски език. Книжар в общинска книжарница „Отец Паисий". Литературен редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп" от 1991 г. Автор е на стихове, есета, критика за изкуство, на интервюта с творци, както и на блоговете за изкуство „Арт репортер – картини от една изложба" и „Картинен вестник".

Автор: Аница КОСТОВА

http://europlovdiv.com/litsa/izkustvoto-nay-prekiyat-pt-do-poznanieto 

понеделник, 18 юни 2012 г.

Поетика на отсъствията

9 май, 2012

Жоржета Чолакова за книгата на Христина Мирчева “Минава нощ, минава ден”

Minava nosht, minava den

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове.
Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла.
Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство.
А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас.
Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания.
Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.
Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева.
Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от очакване сенки на късния следобед…
„Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие.
А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”.
Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” – към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката.
Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.
Minava nosht, minava den
Премиера:
На 12 май 2012 от 18.30 ч. в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив,
(ул. “Патриарх Евтимий” 12, срещу хотел „България”)


Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова.

В потока на нощите и дните


Доц. д-р Ивона Карачорова за поетичната книга на Христина Мирчева


В потока на нощите и дните


В началото на тази година излезе дебютната стихосбирка на Христина Мирчева „Минава нощ, минава ден”. Трябва да започна с това, че  Христина е моя близка приятелка, която аз много ценя и обичам. Мислех, че я познавам добре, но написаното от нея изненада и мен с дълбочината и финеса, с които са предадени чувствата и настроенията, със своята зрялост. В стиховете й се разкриват богат поетичен свят, фина чувствителност, колебанията на търсещия човек.

Стихосбирката се състои от три цикъла.   

В първия, озаглавен „Бягство”, преобладава Багряниният мотив за желанието за бягство от ежедневието към нови, непознати простори, желанието да видиш други светове, да се почувстваш волен и свободен от теготата на бита.

В програмното стихотворение „Минава нощ, минава ден” е разкрита рутината на съвместния живот, в която потъват чувствата с нищо незначещите битови разговори. За да се стигне все пак до въпроса: „с какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?”. Мечтаното бягство от монотонното ежедневие и недостатъчността на уютния и сигурен свят на семейния „пасторал” срещаме и в едноименното стихотворение. Други са отношенията в двойката, която изминава заедно своя път, „минава през годините”. Друга е и тоналността, с която поетесата говори за окриляващото присъствие на духовно близкия човек и за болката при загубата му, когато тя по неволя се превръща в „самотен бегач”.

Отново с мотива за мечтаното, но неосъществено бягство се срещаме и в „Беглецът”. Запомнящ се образ е самотникът сред снежното поле, който всеки ден изпраща с поглед префучаващия влак - символ на отлитащата възможност за нови хоризонти, нови светове, нови срещи, нова топлина. За да се стигне до деня, в който потъва в мразовитата сутрин. В „Пяната на дните” отново срещаме желанието, стремежа към непознати простори и мащаби. Лирическата героиня изразява съзнанието си за преходността на живота, определен като „велика бездна” и едновременно с това съзнанието за незначителността на отделния човек. И все пак той гради пясъчни построения, в които да вмести своя личен свят. Тук тя противопоставя на известното фаустовско „О, миг, поспри!” своето примирено „Мигът е миг, за да не спре!”.


В цикъла „Протяжен ден” чувстваме невидимото присъствие на мечтания, търсен и жадуван любим. То се открива по различни знаци по житейския път. Понякога „прободеното време” се обърква – сутринта с вечерта, времето с безвремието. Тогава се появяват някакви нереални спомени за щастие, „когато летяхме заедно от разстояние”. Сън и спомен се сливат в усещането за преживяно щастие, толкова далечно, сякаш е преживяно от друг. Този сън или спомен дава сили на лирическата героиня, на нейното „засипано сърце”, да понесе реалността. За нея истинският живот е там, в съня, във „фабриката за сънища”, където идва мечтаният любим, по-прекрасен от всякога. Времето е безсилно да заличи спомените за някогашното щастие и близост, то не е „лекуващ лекар”. Непобедимо е желанието за близост, нуждата да бъдеш с някого, да споделяш живота си, да изливаш душата си. Неутолим е стремежът към съвършенство, към свята и чиста духовност. Затова е нещастие разминаването между хората по пътя, по стълбата на живота, фаталното разминаване на душите. Поставят се вечните женски въпроси:

„Колко силна може да бъде една привързаност?
Колко дълбока, колко продължителна?
Колко смъртоносна?”

След тези душевни терзания и сънища лирическата героиня вече не бяга от реалността – тя тръгва срещу страховете си, за да ги види и победи.


По-реални са очакванията в цикъла „Светлосенки”. Тук вече се чака срещата с някой, който може да заличи с няколко думи ударите по тялото и животът да започне отново. Търси се духовната близост и любовта, търси се навсякъде. Има предусещане за тази среща:

„когато се видим на тъмния път,
огрян от криле на архангели”


Лирическата героиня вече вижда бъдеще за любовното чувство, реален път, който извежда от „тъмната пустиня”. Бъдещата среща с любовта е „ключът към свободата”, тя я кара да твърди, че „има рай”. В този цикъл се появява образът на художника-творец, способен да предаде нов смисъл на нещата от живота, да създаде свой собствен свят. Но този свят се създава в самота, творческият свят е самота. Героинята живее в света на сенките и полусенките между реалността, мечтите, сънищата и спомените.


Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете й се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното й съприкосновение с изобразителното изкуство – семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните  внушения. Умело борави със свободния стих. В последния цикъл дори има едно стихотворение, което много напомня хайку:

„Една бреза
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето.”


Неслучайно авторката е поставила за мото на стихосбирката думите: „Твой е денят и Твоя е нощта”, които е срещнала, изписани на литография от 17. в. Всъщност това е библейски стих, по-точно от Давидовите псалми: „Твой е денят и Твоя е нощта: Ти си приготвил светилата и слънцето...” (Псалм 73:16). Текстът е подходящ, защото ние, хората, поставяме дните и нощите си в Божиите ръце. И търсим постоянното, истинското, същинското в непрестанния кръговрат на дните и нощите.

Малката книжка  впечатлява с прекрасното си художествено оформление, което много добре отразява духа на стиховете. И това е обяснимо, тъй като те са дело на двама души, които добре познават и разбират поетесата – нейните съпруг и дъщеря.

Със своята първа стихосбирка Христина Мирчева уверено влиза в поетичното общество на артистичен Пловдив. Тези, които сме я прочели, вече очакваме новите й поетични изяви.



√ Може да поръчате стихосбирката от книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден.


Автор: Доц. д-р Ивона Карачорова, Институт за български език - БАН
07.05.2012 - 11:58

Посетено: 156
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14681&sid=64

"Минава нощ, минава ден" - премиера



Поетика на отсъствията


Премиера на стихосбирката "Минава нощ, минава ден" от Христина Мирчева


◊ СЪБИТИЕТО

Университетско издателство „Паисий Хилендарски”, Пловдив
ви кани на

премиерата на стихосбирката „Минава нощ, минава ден”
от Христина Мирчева



На 12 май 2012 от 18.30 ч.
в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив,
ул. "Патриарх Евтимий" 12, срещу хотел „България”


. Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова в присъствието на приятели, гости и почитатели на поезията.


◊ ЗА КНИГАТА

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове. Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег всъщност свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла. Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство. А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас. Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания. Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.

Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух всъщност предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева. Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от  очакване сенки на късния следобед... „Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие. А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”. Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” - към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката. Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.

Жоржета Чолакова


Книгата на Христина Мирчева - 26 стихотворения, обединени в три отделни части - може да се закупи от онлайн книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден. Книга за чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?





05.05.2012 - 17:15

Посетено: 254
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14672&sid=4

понеделник, 11 юни 2012 г.

По повод един пороен дъжд преди разсъмване



Вие всички - в люлката на съня,
сте мъртви. 

Излишен е дъждът и песента на птиците след потопа.
Излишна е моята милост и моята любов.

Но не и споменът ми за вас -
разпилени сте като снимки и после събрани в албум,
скрит дълбоко в скрина на паметта.

Защо е тази необятна самота?

Викам и никой не чува,
плача, а те се смеят насън,
не знаят какво ги чака.

Ето, вече заран е.

Събудете се и елата при мен
да ви прегърна за последно.

 ----------------------------------------------------

Христина Мирчева

събота, 12 май 2012 г.

Големите къпещи се



Момичета с цвят на кал
в простора на топлите дни ще избягат
преди отново да бъдат облечени
ще станат сини от въздух и от вода
прозрачни от радост
невидими за окото -
така както са и създадени -
да бъдат единствено съзерцавани.

понеделник, 7 май 2012 г.

Един празник, една кръгла маса и няколко пръснати чаши в разговор

Иван Иванович Шишкин
Всички дървета са в настроение.

Върбата не плаче,
мие коси в извора на тревите,
тревата боде въздуха - звън от глухарчета,
камбанките са влюбени в лале,
което нищо не подозира, 
загледано без да вижда в пирамидите от кипариси,
опиянени са всички до самозабрава...

Едно агне, спасено по чудо от заколение, пасе небето,
смилило се в своята простота дори над злака.

Тихо е. Даже в безредния шум на празника.

Всички дървета са в настроение.

петък, 13 април 2012 г.

Градинката, покрай която минавам всеки ден


Черното лале е копие, което ме пронизва.

Очите ми изтичат да го съзерцавам.
И винаги различно -
нежно, когато подминавам,
жестоко, отмъстително,
протегна ли ръка към него,
спокойно, хладнокръвно и сурово
заради моята покорност.

Цвете, черно цвете,
не знам какво е вече свобода.

Все пак! Сега за мене свободата е,
че те обичам.

неделя, 8 април 2012 г.

Прободеното време

7 април, 2012  

Ина Мирчева

Ina Mircheva
Снимка: aturkus

Знам, че не трябва,
но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли?

Тази сутрин всичко се обърка.
Обърка се сутринта с вечерта
и мястото, където се събудих, не беше същото. 

Даже не знаех къде съм.

Висях неизвестно къде и знаех само, че съм там.
---------------------------------------------------------------