неделя, 9 февруари 2014 г.

Моята дъщеря е и моя майка




Моята дъщеря е и моя майка.
Всеки ден получавам от нея полезни съвети. 

Докато се разхождаме вечер в парка,
без чадър, под снега,
нощем преди лягане - тя в нейната стая, аз - в моята, 
сутрин, докато мъглата ни облива с леко сияние...
Винаги.

Вчера ми каза:
"Прави с другите това, което те правят с теб.
Просто опитай!

С грубите бъди груба,
с нежните - нежна,
жестока - с коварните,
изменчива с тези, които те мамят,
високомерна с надменните,
удряй, когато те удрят,
целувай, докоснат ли твоите устни.

Бъди огледало. Ще видиш, забавно е.
Детска игра в сравнение с всичко останало."

Заклех се тържествено да последвам това просветление.

Но тя се усмихна с края на устните.
Не повярва. 


х.м.

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Жълтият мотел


Влизам в съня и
влизам в сграда, като вървя по коридор.


По етажите нагоре,
стотици са стаите, обзаведени с дюшеци,
нахвърлени по земята.


Стените нямат дори от онези картини,
които иначе могат да бъдат видени на подобни места.


Децата от стаите викат към мен,
удрят с длани по прозорците.
Разбирам, че са в беда.


Страхът ги прави да изглеждат малки.

Ще ви помогна, казвам, само да се измъкна оттук.

Тръгвам в обратна посока.

След дълго лутане, което винаги ме отвежда до улици без изход,
до отчаяние и паника, най-сетне излизам,
успявайки да запомня пътя по пътя на метафизичната логика.


Вече съм до железопътната линия и виждам влака,
идва към мен.

Но не сега! Аз съм длъжна.

Връщам се обратно, за да се срещна с децата и да ги изведа.
Ще успея ли?


В крайна сметка тръгвам от съня, а те остават там.





христина мирчева


Виж и тук