петък, 25 октомври 2019 г.

Ден преди завръщането: Дневник от скука IV




Един от четирите велики християнски празници е днес. Успение на Пресвета Богородица. Привършил е 15 дневният пост. Тръгвам към църквата „Свети Атанасий“ на хълма, километър и повече нагоре. Трябва да се мине покрай пейките на автогарата и да се продължи по алеята с дървени еднотипни постройки, предназначени вероятно за сувенирни магазинчета, но празнеещи сега, май никога не са стигали до предназначението си.

Когато пристигам, службата вече е приключила и свещеникът раздава нафорите върху длани, образуващи престоли. И тук, като в целия градец, черкуващите се са повече руснаци, затова и свещеникът се опитва, не особено сполучливо, но затова пък гръмко да говори на руски. Прекрасни стари икони, които със сигурност биха привлекли погледа на Матис. Най-чудна е голямата икона на Света Богородица с Младенеца до входа. Дворчето е с добре поддържана градина и много цветя – латинки греят покрай бордюрите и гергини в различни цветове със стойни високи стъбла - всичко подредено като от сърцати стопани.



Чувам се да казвам: „Искам вече да съм си вкъщи“. Изглежда съм отвикнала да лентяйствам, излежаването на плажа ме отегчава, а при жълт флаг не е възможно и да се плува.

В хотелската стая сядам с една от дузината книги, които съм награбила с намерението да чета. Криминалета, поезия, Пруст... Прехвърлям се от книга на книга, оказва се, че криминалетата вече са прочетени, а и някак скучновато и схематично написани като по поръчка, така че се отказвам да ги препрочитам. Поезията ми звучи кухо - ехо в празна стая, изглежда жегата отнема дори от магията на словото. Към Пруст изобщо не посягам, а дебатът на двамата нафукани интелектуалци на високи и често пъти неразбирамеми теми, ме кара да си отворя с чисто сърце една студена бира. Най-емоционално ми въздейства романът на известен френски зевзек - историята е за плаж в близост до вулкан и препратките естествено са еротично-порнографски описания, преливащи в поетични отклонения. Захвърлям книгата в най-отдалечения ъгъл на стаята и спокойно си допивам бирата.


Вечерта е по-забавна. 

Започнали са тридневните празници, включващи модни ревюта на известни български, и не само, марки. Великолепното шоу, което следя отблизо, се развива на екранен фон от прожектирани морски фотографии с тюлени и птици, снимки от хроники, кадри от реклами и романтични филмови сериали. От двете страни на подиума са ниските маси с пепелници и дивани. Менюто е леко – минерална вода, енергийни напитки, бяло вино и розе. Храната е повече от изискана – в първото блюдо бяло и червено грозде с кашкавал. Във второто – морски дарове и хапки хайвер. Никой не се храни, дори напитките, сервирани в крехки чашки на столче, са пренебрегнати. Погледите са вперени в тиловете и коленете на неземно красивите манекенки, които като феи изкачат от вътрешността и демонстрират тоалети или бански костюми. Повечето мъже са в  контраст с черния нощен фон, облечени изцяло в бели дрехи – костюми и ризи, дори обувките са бели – седят край масите и наблюдават. Дамите в публиката са пъстри птици, част от тях - далеч не толкова изящни като тези от подума. Демонстрацията е придружена от нежна музика и жълти балони. Има няколко камери, които закриват лицата на операторите, оставяйки на показ само ушите им, явно журалисти от лайф списания. Не оставам на афтър партито.



В близост до хотела сергията за палачинки с висяща електрическа лампа над лакомствата все още работи. За първи път виждам рускиня зад щанда, при това толкова любезна. Това се казва палачинка, отбелязвам наум, отхапвайки гладно от вкусотията със смесен вкус на пармезан и бороники до черната дъска с ценоразпис.

Балконът със своя тъмен ажурен метален декор напомня за големи вълни, макар в момента морето спокойно да отразява лунната светлина. На стената, притиснати в паспарту с рамка, танцуват балерините на Дега.

Носталгията по отминаващата ваканция вече ме обзема. Долавям отвъд веещото се перде остра миризма на сол и водорасли, на парфюм, цветя и кафе. Мечти, мечти...
И сбогом сбогом, море.





Х.М.

15 август 2019
10-16 август 2019



петък, 4 октомври 2019 г.

Татковците: Дневник от скука III



Група хлапета от близкия лагер скачат с писъци срещу завличащите вълни. Пясъчната вода ги поглъща и изплюва след секунди, търкаля ги като гумени топки и отново ги залива като истеричен смях. Спасителят обикаля нервно, а свирката не слиза от устата му. За миг водата ми се привижда тъмна от удавници.



Едър добродушен татко, приличен на мечок, държи за китките малката си 3-4 годишна дъщеричка. Не се страхува, радостта на момиченцето, нечуваното забавление, ги оставят за дълго във водата. Нейните плитчици се премятат сякаш са знаменца, след години този спомен от детството ще й бъде сигурна опора.

Изобщо татковците тук, готови да се откъснат от бирата, бридж белота и телефоните, от разговорите за световното положение или световните футболни първенства, от хазарта и игрите на рулетка, дори от тайните любови. Много по-грижовни от уморените и безучастни майки, които лежат със затворени очи, обърнали гръб на пясъчните кули.


Морето е превзело брега. Разглеждам снимките от сутринта - изгризаната плажна ивица, вълнолома, изгряващото слънце, чиято светлина се разлива по мокрия пясък, чаша, пълна с пясък, стояща непоклатимо върху масичка, затънала в мокрото, угрижен мъж с тънко яке с вдигната яка, седнал до спасителния пункт, облъкатен на коленете си, друг, който бяга по брега срещу вятъра, две възрастни дами в пъстри рокли, по детски радостни от мощния прилив и безредието от изтръгнати чадъри, писъци на чайки, водорасли и нашествие на медузи. Оранжевите шамандури, лодките в далечината... 



От крайбрежното бистро долита силна музика. Млад циганин танцува в кръг, над главата му прелита гларус.



Тази вечер пътувам за Несебър. Потоци от хора се вливат в градчето, а други поемат обратния път. При входа отново е скрачащият шут на неопределена възраст. Шумът от човешките вълни се сливат с тези от морето и с музиката от трудно изброимите кафенета, кръчми, капанчета. Обичайният за полуострова шум, съпроводен от кресливия говор на птиците, които се носят срещу вятъра. Скоро злото слънце залязва и градът затрептява - пъзел от разноцветни стъкълца. Вечерният сумрак прикрива боклука и потапя града в бляскаво изкушение.



Малко коте с болни очи внезапно спира разходката ми. Гласчето му потъва в тътена. Как бих могла да му помогна? Природните случайности ми разказват онова, което на следващия ден научавам от сутрешната преса.  

На връщане пътувам в претъпкания автобус. Контрольорката се промъква между топлите тела като живак. Чува се само руски говор, рускините обичат да се смеят с глас и с часове. Една слабичка и съвсем млада руска майка със сериозни очи седи срещу мен. В тъмното пътят изглежда двойно по-дълъг.




Х.М.

10 - 16 август 2019

13 август 2019