Тази година горещият и дъждовен юни надминава всички очаквания. Сравнително ясното и безоблачно небе внезапно потъмнява и дъждът се изсипва с цялата си водна ярост и мощ над града. Дори мрачните, мълчаливи и сурови шофьори от категория С стават меки и се разнежват, движейки се хаотично без маршрут, за да събират по пътя изпадвалите в паника хора. Къде сте тръгнали, бе ей! - е най-често чуваната реплика от мястото зад волана, преди автобусът гондола отново да потегли. Майничките имат сърце, няма шега.
Аз се разминавам леко, гледайки стената от дъжд единствено и само през прозореца.
Правя десетки снимки, но пороите така и не успявам да уловя. В един от тези дни Стела се наложи да чака близо два часа на спирката, докато стихията утихне, а аз по джапанки успях да прекося малките улички, успоредно на булеварда, за да й занеса чадър и яке с качулка, беше премръзнала, а ние наистина газехме до колене. Новите й червени маратонки след това съхнеха увисени на простора близо седмица. Вали така, сякаш никога няма да спре. После се търкахме с четка и сапун, знае ли човек какъв е все пак този дъжд, който носи кал и прах уж от Сахара.
Някои от колите паркират по тротоарите и изчакват търпеливо. За няма и час водата се оттича в шахтите и движението на хора и автомобили подновява своя ритъм.
Добре обурудваните събирачи на боклук също не губят ценно време. Успявам да засека един такъв, екипиран дори със сигнална жилетка - всичко, както си му е редът.
Гаражът на Кънчо вече го няма. От общината са дали срок до края на юли, не знам къде ще се събират на по бира и кюфте все още младите момчета от блока. Тъжна работа. Е, ще измислят нещо.
Дълго и оживено, с една особена важност, със Стела си припомняме едно през друго нашето малко приключение, сякаш се е случило кой знае какво.
Христина Мирчева
