събота, 22 ноември 2014 г.

Христина Панджаридис: "Мигът е миг, за да не спре"

 

За стихосбирката на Христина Мирчева 

"Минава нощ, минава ден"

 



За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден" е от седем месеца при мен, но до разбирането й достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.

26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.

Първият цикъл "Бягство" ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем, за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има необходимост от няколко песъчинки. Златни.

Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък. ("Пяната на дните")
Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията "Самотният бегач" и "Беглецът"? Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се - както умее да го прави поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.

Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.  ("Беглецът")
 И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.  ("Самотният бегач")
Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора, а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.
Вторият цикъл "Протяжен ден" рисува разминаванията между хората, страха от несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека до нас.

Аз тръгвам, ти се връщаш.
....................................
Беше.

Последният цикъл "Светлосенки" ми звучи не като примирение, а подобно тихо тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни съществуват и сенки, полутонове, детайли.

Раят е там -
с много малко, за да бъдем щастливи.  ("Ключ към свободата")



Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за "ударите по тялото", но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под кожата ни.

Надявам се денят ни да не "Забравя значението на думите от повтаряне" ("Протяжен ден"), "Мигът е миг, за да не спре" ("Пяната на дните"), "Но не всичко е безнадеждно, не всичко." ("Светлосенки"), "Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо." ("Прободеното време"), "В опита да забравя все повече помня" ("Бъдеще"), "И казах ли ти - времето не е лекуващ лекар." ("Последна вечер във Венеция").
Стихотворението, дало заглавието на книгата "Минава нощ, минава ден", за мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и биникълът не стига, нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:

Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам.
"Минава нощ, минава ден"



Публикувано в ЛитерНет тук