неделя, 14 януари 2018 г.

Мъгли в равнините, по върховете сняг


Jacques Pion

Звучи като прогноза за времето. Така е, но и не съвсем. По-скоро е спомен от времето, когато се налагаше всяка сутрин да изминавам разстоянието Пловдив-Пазарджик-Пловдив с червената Лада. Има един участък след 9-ти километър, който винаги е потънал в мъгла през трите сезона от годината, но особено през есента и зимата. Особено през есента. Сякаш попадаш в друго измерение и никога не е сигурно дали ще се измъкнеш оттам. 

Антониони има такъв филм. Сцените с мъглата интригуват в началото, скоро обаче става непоносимо скучно. А когато си шофьор и не виждаш дори фаровете на колите пред теб, за чиято светлина да се закачиш, изпадаш в сънен транс - и най-лютият орбит без захар не може да те събуди. Измъкнеш ли се най-сетне от лепкавия влажен памук и пред теб се открие бистрата гледка на пътя, разбираш колко прекрасно нещо е ясната видимост.

През зимата е не по-малко опасно заради заледените участъци. Колите обикновено се движат на зиг-заг. Често пъти спирах в някоя отбивка, за да гледам заскрежените дървета. Чувах тътена на чудовищните тирове, чието ускорение завихряше мъгла и студ преди да потънат в неизвестността.


Тирол, 2016
Обичам зимните картини, но днес, докато търсехме свободни места със Стела в някое от немалкото уютни кафенета в махалата, и все не намирахме, а вън температурата отчиташе рязък спад и оголените дървета и недокоснатия от сняг пейзаж ни караха да се крием в шаловете си, които за щастие бяхме увили около яките на тънките палтенца, си спомних за лятото и за това как се радвах на изобилието от плодове и топли аромати. Какво чудо са сезоните, наистина. Те единствени накъсват безликото време и оставят отпечатъци в скучното досие на живота ни.


Св.Спас 2017

Защото през жежките дни със сигурност ще си спомням за принудителната разходка в студа и за дъгистия плетен шал на Стела, който ме развеселяваше.

Х.М.

понеделник, 8 януари 2018 г.

Къде са резачките, никой не го е грижа





Дървета и храсти са бухнали
в тялото на реката –
ако тръгне пороят,
ще погълне деца и ниви,
отломъци и цели къщи.
Къде са резачките, никой не го е грижа.

А някога имаше водопади от двете страни –
пръскаха безценни бисери долу върху прасетата,
милиарди  духове от отвъдното са намирали нощем телата си
под кипящите водопади.

Как всичко прелива, когато е диво,
непредсказуемо в пътя си,
заплатено като гъсти коси,
впито като нокти в месото -
писък за дъжд,
който ще ни помете без помен.

Август, 2017 година, Св. Спас





Христина Мирчева




вторник, 2 януари 2018 г.

Колко още до края на това пътуване?


Спира винаги на бензиностанцията да зареди и да изпие едно кафе. Обича миризмата на бензин и шума от кафе машините. И това да остава анонимен, но не и сам. Винаги го е изумявало колко различни са преминаващите, трогва се от богатството в разнообразието на видовете. Не разбира, например, как някои предпочитат кафето със захар, след като за него е непредставимо подобно небрежно отношение към аромата на тъмната и топла течност. И все пак няма нищо против - всички тези хора са му напълно непознати, няма да се налага да спори с тях и да ги убеждава кое е правилно. Само ще ги наблюдава, преди отново да потегли по магистралата.

Светещите колонки, осовата линия, мантинелите, крайпътните заведения за бързо хранене с огромните светещи реклами...Боже, не е вярвал, че някога ще доживее да види цялата прелест от могъществото на строителните компании - работниците с жълти каски и светлоотразителни гащеризони. Мощните багери и високите до небето кулогранове. Кулокрановете - винаги са му приличали жирафи с изящни шии. Усмихва се на това сравнение. Самотата го гнети, но богатството на изминаващия живот го изпълва с упование.

Колко остава още, колко още до края на това пътуване?



Х.М.