сряда, 29 юли 2015 г.

"Ускорени пейзажи" в Артефир по БНР "Христо Ботев"

С благодарност към Димитрина Кюркчиева и Гергана Рачева за неочакваното внимание! 

Фото: Гери Георгиева, "С книга на плажа", Бургас, юли 2015

Стихосбирката „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева е днешният избор на литературния наблюдател Гергана Рачева.

Надежда Радулова, редактор на книгата: В ускорените пейзажи на Христина Мирчева се разиграва изгубената, но винаги струваща си битка да се улови и задържи нетрайното, убегливото, да се „хване слънцето“ – в обектива, в думата, в жеста… На пръв поглед лежерните „акварелни“ стихотворения всъщност разказват напрегнати сънища или изплъзващи се миражи – плод на светлина и въображение.

Книга, която ускорява сърцето, окото, ума…

 

Гергана Рачева може да чуете на сайта на БНР тук

понеделник, 20 юли 2015 г.

Сладкарничка "Светлина"



Година-две след промените сладкарничка "Светлина" отвори врати на гърба на кварталното кино, на мястото на първата каравана по западен образец, покрай която тогава си минаваш на път за все още работещата индустриална зона, спираш важно и казваш: "Едно дълго". Чисто и просто живееш за този момент, мислиш си от вечерта - как на сутринта ще станеш рано-рано, ще тръгнеш сякаш нищо не си планирал предварително и уж случайно и небрежно ще спреш и ще кажеш: "Едно дълго" на мъжа зад импровизирания бар-плот.

Но сладкарничка "Светлина" беше друго. Там кафето се предлагаше вече не в пластмасови чашки, а в истински порцеланови, а и пастичките бяха нещо невиждано. Както и собственичката - Светлина, която години-години продаваше банички и кифли на павилиончето до училище "Димитър Благоев", сега "Свети Климент Охридски". И до ден днешен никой все още не е свикнал с това толкова сложно "Свети Климент Охридски", а си го кара както си знае с Димитър Благоев , къде-къде по-лесно и ясно. Та тази Светлина си беше точно на мястото - знаеше какво да ти каже, как да ти го каже и връщаше рестото до стотинка заедно с касовата бележка - нещо съвсем нечувано дотогава. Шестте малки кръгли масички бяха винаги заети, трябваше често пъти и да се чака. Но каква толкова работа имахме, то работа така и нямаше кой знае каква по онова време, чакахме, а после дълго пиехме кафета и с нежелание поглеждахме към чинийките, където на ваниловата или шоколадова торта й се виждаше края.

След още няколко години и това незабравимо време отмина. Един ден сладкарничката затвори врати, а много скоро от нея не остана и следа след усиленото копаене и почти нечувано бързото изглаждане на терена, докато една вечер не засвети новата бензиностанция с всички екстри отвън и отвътре и с банкомат даже откъм западното крило на мощното й тяло, с въжени люлки и пластмасови пързалки на специално ограденото за целта място, с чешмичка и ниски дръвчета. Приказка просто.

Но "Светлина"! "Светлина" не се предаде, а за радост на многобройните любители на сладкарски изделия закупи място съвсем на нашия булевард. И там работата взе в ръце вече важният наследник, сдобил се съвсем наскоро с нежна, наистина нежна, половинка и румено бебе в една онези колички-мечта за всяка майка, която обаче не всяка майка можеше да притежава поради ред обстоятелства. Много по-късно, когато излезе разпоредбата за отделно крило за пушачи, се появи и стъклената преграда. Непушачите си отдъхнаха най-сетне, а и вкусът на тортите, толумбичките и реванетата вече не нагарчаше с оня типичен дъх на утаечен никотинов дим.

Но думата ми впрочем е за жената, която тази ранна утрин върви срещу мен по прохладния все още тротоар, засенчен от шумящите дървета. Ниското й пълничко тяло се клатушка мъчително, но тя не се предава, разбирам го даже по това, че върви смело без бастун, макар да спира често-често и да се хваща за кръста. Разбирам добре как всяка крачка за нея не е полет, а мъчение, но тя вдига ръка и енергично замахва: "Ида, ида..." на приятелката си от отсрещния тротоар, спряла точно пред вратата на сладкарница "Светлина". Вече се засрещаме и аз мога съвсем отблизо да видя лицето й - разкривено от болка, но все още не изгубило човешките си черти, обвеяно от радостта за предстоящата среща с нетърпеливата приятелка, с която ще седнат в сладкарница "Светлина" и дълго ще говорят за какво ли не, забравили дори кафето и пастите, които си поръчват тук всяко 21 число от месеца - първият ден от получаването на пенсиите.


После, докато вървя към спирката, си представям как седя в"Светлина" с моята майка и говорим ли, говорим за какво ли не.


Х.М. 



Всички истории тук, повярвайте ми, са измислени открай докрай.



събота, 18 юли 2015 г.

Интернешънъл или от ъгъла на тротоара


Клоните на дървото, заели голяма част от панорамата, ми пречи да го видя. Виждам само нея, но затова пък го чувам отлично, когато изкрещява. За съжаление не крещи през цялото време, а само на пристъпи. Така долавям:"... цели девет месеца...ти имаш ли изобщо...нененене...."

Тя изглежда спокойна, застанала под уличната лампа, точно до знака СТОП, на самия ъгъл на улицата, в близост до боклукчийските кофи - слаба, висока, с дънки, сандали и изрязан на гърба потник под формата на хикс. Не, чакай! ето сега и той излиза напред. По-висок е от нея, значително по-висок, повече от глава и половина, но и значително по-слаб. Силно приведен и някак безобиден. Защо тогава очаквам всеки момент да замахне и да я удари. И наистина, прегръща я, а тя се дърпа, хваща здраво ръката й над лакътя, а тя замаха и започва нещо да обяснява, но толкова тихо...Това че покрай тях минават хора е обнадеждаващо, сякаш те биха могли да спасят положението, но от друга страна, ако изобщо има нещо за спасяване, то, разбира се, е неспасяемо точно по този начин - с преминаващите, нищо не подозиращи минувачи.

Преди три и повече май години посякоха съседното дърво заради катастрофата. Един, оказа се, че го познавам отлично впоследствие, излязъл посред нощ от пиано бара, качил се с още двама в ярко червеното Мазерати и веднага се забил в огромното дърво на метри от бара. Нямаше и 20. Син на строителен магнат, така да се каже, в града. Мазератито - подарък от тате за рождения ден. Последният рожден ден. Красиво момче - стройно, с уж обикновени кафяви очи. Винаги има свежи цветя в саксията, закрепена с метални скоби на боядисаната в зелено ограда на детската градина, т.е не е  точно детска градина, а площадка с люлки и пързалки към детската градина, която на практика се помещава в един от апартаментите на първия етаж на блока отсреща. Знаете ги добре тези така наречени детски градини, в които децата постоянно прихващат едно от друго всякакви вируси, понеже са наблъскани в стаи, тесни и за едно тричленно семейство. Впоследствие ги забраниха. Детските градини от блоков тип. Но останаха игралните площадки.

Честно казано, трябваше ми доста време да осъзная защо огромното прекрасно дърво липсва, а после и още, и още огромни прекрасни дървета...После се успокоявах, че по-добре дърветата, отколкото хората, нищо, че не помагаше.


Кубчетата лед са се изпарили  в горчивия ми, леден до преди минути, но вече добре стоплен, gin fizz. Какво да направя? Дали да не притичам до кухнята, да изсипя чаеното вече, никак не резливо съдържание в мивката и да си приготвя нов - с много лед, с пресен резен зелен лимон, т.н. лайм, и с тоник gin fizz? Или да продължавам да вися на терасата и да подслушвам онези двамата, които така и не мога да чуя, не само защото говорят тихо, но и заради тътена на колите и - ето сега, едно момиче минава покрай тях и вървейки, пише SMS, а дисплеят свети в синьо. Това най го обичам - да гледам отвисоко как дисплеите на преминаващите смартфони или таблети светят. Чудо просто! Дори ги виждам как се усмихват на нещо си.

Вчера, например, седнах в Градината на една пейка да си поема дъх, ако изобщо е възможно в тази горещина човек да си поеме дъх, и точно срещу мен двама се целуват, а после докато тя го целува, той гледа в смарта, но на нея това никак не й пречи. Като в готините снимки от популярните сайтове. Невероятно, но истина.


Не, никой не може да ми каже, че няма напрежение между двамата от ъгъла. А може и да е заради филма, който гледам по битиви - еди-какво си. "Интернешънъл". С ужасната сладурана Наоми Уотс. Просто ме разбива. По-добра е дори, отколкото във филма с Кинг-Конг - разбираемо е, защо горилата се влюбва в нея. Но тук, в Интернешънъл, какво друго - агент с безкрайно дълги руси коси, мале, де да имах такива и аз! Ех, тези чаровни агенти. Дядото от ЩАЗИ ударя обаче десятката, търсел изкупление, по думите на главния герой в лицето на грубия чаровник Клайв Оуен.

Не, те само си говорят. Даже започвам да си мисля, че изобщо не са гаджета и че спорят за трети лица. Чисто и просто са на различно мнение. Сега е моментът да отскоча до кухнята.

Когато се връщам, всичко вече е утихнало. Ъгълът пустее, осветяван в оранжево от "уличния глобус", липсва автомобилният шум, никой даже не минава по тротоара, пиано барът, след онзи случай с катастрофата, затваря точно в полунощ -  като ми долетят гости от чужбината, няма и къде да ги заведа по-наблизо, та се налага да грабваме таксита до някоя по-отдалечена точка... и така нататък, и така нататък. 

Какво си мисля ли? Мисля си, че онези двамата са се разделили приятелски "до утре, когато ще уточним някои подробности и ... ще пием по едно, нали, кафе". 

Знам ли обаче...




Х.М.

Всички истории тук, повярвайте ми, са измислени открай докрай.

понеделник, 13 юли 2015 г.

Нели Лишковска: "Ехоландшафт" - за поетичната книга "Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева




"Ускорени пейзажи" - нова реалност. При това много по-желана и красива.


В настоящия експеримент си поставих за цел да разгледам феномена ехолокация през призмата на поезията. Подобен ракурс предоставя много възможности и разкрива неподозирани страни на словото. Разбира се, с уговорката, че тук давам само някои насоки. Стиховете от поетичната книга на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” ми помогнаха да започна това изследване, за което обаче една подобна статия не е достатъчна.

Като въвеждаща информация ще уточня, че хората, лишени от зрение, придобиват способност за ехолокация, използвайки звук в чуваемия диапазон – напр. пляскане с ръце или цъкане с език. Американският тинейджър Бен Ъндърууд, който загубил зрение поради рак на ретината, развил поразителни способности за ехолокация. Освен случаят Бен са регистрирани още няколко такива уникални незрящи пациенти.

Ехозрението е феномен, намиращ обяснение в невропластичността, т.е. в способността на мозъка да се изменя под действието на опита. Макар отразените слухови вълни да се приемат от слуховия апарат, обработката на тези сигнали протича в мозъчния отдел, отговарящ за зрението, а конкретно – в първичната зрителна кора.

Спомних си за феномена ехозрение, когато прочетох едно от стихотворенията в „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева.

…Детето – аз,
 изяждано от времето
в часа на своето раждане.
Рисувам образ на живота.
Рисувам образ на смъртта
                                                      "Мрачен град"

Всеки стих е „пляскането с ръце” на слепеца, което връща звука обратно при него, за да му даде възможност да види картината. Реалността не съществува до момента, в който не бъде отразена от „звука” на словото.

Тук и сега са илюзия. Между тях и спомена сънят има знак на равенство. Тук и сега стават разпознаваеми, едва когато бъдат назовани, описани, обговорени. Звуковите стихотворни вълни се отразяват от илюзията и се връщат обратно, но вече като реалност.

Снимката изпълва съзнанието ми открай докрай.
Няма други спомени,
всичко е изличено като след неутронна бомба.

                                                                                         "Фотоувеличение"


С Люси Миндова - Поетите четат, 11 юни 2015, ДТ - Пловдив, Пловдив чете

 Читателят възприема света от позицията на слепец, нуждаещ се от словото, за да вижда. Поезията му дава онова познание, което е било недостъпно за него до този момент.

 …горещо и тихо е – чува се как котките на двора дишат…
                                                                                                                "Алиби"

Незрящият Даниел Киш, който усвоява ехолокацията, за да обучава други незрящи, твърди че при достатъчен опит човек може да се научи не само да разпознава предметите, но и да чувства материала, от който те са направени. Освен това, „картината” може да предизвика дори усещане за прекрасно, страх, спокойствие, и изобщо – различни емоционални преживявания. Също като в „Потоп”:

…луната се обръща в слънце и слънцето в луна…

Тези усещания, предизвикани от отразеното слово в поезията на Христина Мирчева, изграждат една нова реалност за „незрящия” читател. Свят, в който споменът означава сън, а сънят – спомен. Свят, където забравата и паметта са едно и също:

…Забравя защо те следва.
Забравя значението на думите от повтаряне…
                                                                                            "Протяжен ден"

Една друга действителност, в която „битката едва сега започва”(Ваденки).

Човешкият мозък притежава способността да се променя под действието на опита. Но той притежава и една още по-ценна способност – да еволюира под действието на словото. Именно този процес успях да уловя в поезията на Христина Мирчева.

Стиховете й създават определени поетични вълни, които достигат до имагинерното, отразяват се в него и връщайки се при читателя, то вече може да бъде разпознато като действителност.

Нова реалност. При това – много по-желана и красива.

Под шатрата на ИК "Жанет 45" - Пловдив чете 2015


Още на сайта "Лира", 16 юни 2015 тук