Влизам в съня и
влизам в сграда, като вървя по коридор.
По етажите нагоре,
стотици са стаите, обзаведени с дюшеци,
нахвърлени по земята.
Стените нямат дори от онези картини,
които иначе могат да бъдат видени на подобни места.
Децата от стаите викат към мен,
удрят с длани по прозорците.
Разбирам, че са в беда.
Страхът ги прави да изглеждат малки.
Ще ви помогна, казвам, само да се измъкна оттук.
Тръгвам в обратна посока.
След дълго лутане, което винаги ме отвежда до улици без изход,
до отчаяние и паника, най-сетне излизам,
успявайки да запомня пътя по пътя на метафизичната логика.
Вече съм до железопътната линия и виждам влака,
идва към мен.
Но не сега! Аз съм длъжна.
Връщам се обратно, за да се срещна с децата и да ги изведа.
Ще успея ли?
В крайна сметка тръгвам от съня, а те остават там.
христина мирчева
Виж и тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар