Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Протяжен ден"

                                                        ПРОТЯЖЕН ДЕН

ПРОБОДЕНОТО ВРЕМЕ

Знам, че не трябва,
но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли?

Тази сутрин всичко се обърка.
Обърка се сутринта с вечерта
и мястото, където се събудих, не беше същото.

Даже не знаех къде съм.

Висях неизвестно къде и знаех само, че съм там.

ВСЯКО ЛЯТО МЕ ЗАХВЪРЛЯ В ПРЕДИШНОТО
 
но едно най-вече –
когато летяхме заедно
от разстояние.
 
ПРОТЯЖЕН ДЕН

Вървиш винаги на крачка пред мен –
не успявам да те видя.

Виждам само твоето присъствие –
шал на клоните в парка,
затворена книга, хвърлена в кошчето за отпадъци,
по алеята – изоставена,
колата на склона с отворени врати,
как си продължил, мога само да гадая;
и сянката ти там, зад ъгъла.

Понякога те виждам в перспектива –
на широки слънчеви площади.
Оживени площади със снимки от смъртни присъди
и скулптури на патриции,
с литнали хвърчила на победа
и развети за поражение знамена,
с насядали по стълбите безделници
до фонтани, които бликат от щастие.

Виждам те в изоставена сграда
с разбити прозорци.

Разбити като преградите на сърцето,
което те следва.
Забравя защо те следва.
Забравя значението на думите от повтаряне.
 
СЪН, ПРИЧИНЕН ОТ ДАЛЕЧЕН СПОМЕН

I.

Винаги тези дългоочаквани пътешествия
по непознати траектории
с куфари, пълни с книги,
една четка за зъби и хавлия за лягане.

С колко километра
трябва да се движи този автобус,
за да задмине залеза,
да има време да спрем за сандвичи
в крайпътния мотел
с писоари, встрани от магистралата,
опашки от крайнонуждаещи се,
престаряла търговка на череши,
вещаеща лукаво нашето желание?

Кога ще стигнем?
Кога ще стигнем?

Никога не ми достига твоята сигурност.

Най-вече след разговори
с момичета от задната седалка
в прегладнелия късен следобед.
 
II.

Завиждам на двамата,
които идват още при изгрев,
лягат далече един до друг
на плажа –
направо на пясъка.

По-късно
той се навежда над нея.
Дълго преди да целуне
очите Ӝ, гледа невиждащо.
Дълго преди да погали с пръсти косите,
ръката виси във въздуха.

Спи ли тя?
Безразлична, щастлива?
С притихнало сърце, като птица замряло?

После си тръгват,
хванати за ръце,
сякаш нищо не е било.

В малката раница всичко се е разтекло
от слънцето.
Стопило се между тях онова разстояние.

ЗАСИПАНО СЪРЦЕ

Говоря много,
за да чуя гласа ти,
който се прецежда пестеливо
с капките на времето.

Колко часове, минути, дни
в безкрайната права –
твоята нежност – в облаците,
твоята нежност – другаде,
твоята нежност – не при мен.

Само съм пясък,
стъпкан от камъни,
пресят от събития,
изяден от дъжд,
от вятър и страх,
от нефт и ръжда.

От събития и от време.

От време –
пясъци и думи,
с които се самозасипвам.
 
ПОСЛЕДНА ВЕЧЕР ВЪВ ВЕНЕЦИЯ

Мислех времето да излекува белезите на смъртта.
Дните да са гуми – да изтрият тайните пейзажи,
синьото на въздуха,
дърветата, които се навеждаха, за да ни скрият.
Да изтрият слънцето, което ни заливаше с
отблясъци на хълмовете – там, отсреща.

Да изтрият буквите на твоите писма,
да изтрият паметта ми,
дните на преплетено говорене,
заекване и бой между деца.

раняване любов раняване

Но времето не е лекуващ лекар
с ръце, измити в цветните води.

И казах ли ти – времето не е лекуващ лекар.

Жесток родител, който ни износва
и после ни изхвърля към безкрая.
 
ЕТЮД

Докато едно пиано се разсвирва
през няколко етажа,
чувам влак да пресича хоризонта на изток,
да хлътва в мъглата и чак тогава
белите миртови клони в саксията на прозореца
се раздвижват като след трус,
врата се отваря
и блесва паважът на тъмното вън.

Стръмни стълби от нищото извеждат на брега,
но нали си с дрехи!

Нали си с дрехи –
не можеш да нагазиш във водата.

А сърцето е локва от утаена стихия –
отразява облаците на твоите чувства към мен.

Променливи облаци, много променливи,
потъват в локвата на сърцето.
 
ФАБРИКА ЗА СЪНИЩА

Мислех,
че живеем на една и съща планета –
аз и ти.

Но не!

Отдавна съм вкаменена
в паралелния свят на нищото.
Домашният робот с метални черти
ме завива, разтегля устните ми в усмивка.

Топлим се с него всяка вечер.
Сплитаме пръсти и така потъваме в съня.
А в съня идваш ти, по-прекрасен от всякога.

И тогава
кръвта ми тръгва
объркано и забързано във всички посоки.

В съня си съм жива.

НЕДОКОСНАТ ПЕЙЗАЖ

Потъва умореното ти тяло
в опасни лабиринти от паднали флотилии
да търси образите на живота в средата на смъртта.

Потъвам с теб – да те спася от мрака на водата
с последната си глътка въздух,
да видя сянката ти – как ме отминава.
 
ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ

От прозореца се спускат облаци над нас –
да ни завият,
да покрият телата ни като ризи,
изтънели от вятъра на сезоните.

Няма смелост
за протягане на ръка
дори през стъклото.

Отразени в огледалата,
толкова много свидетели
на вечната незавършеност!

Ако там се срещнем,
ще изчезнат,
без да имат повод за размисъл
и подозрение.
 
СТЪЛБАТА

Аз тръгвам, ти се връщаш.

Политам объркана към острието на ескалатора.

Вече в гръб –
тя ме подмина, казваш си,
беше хубава, истински ангел, казваш си.

Беше.
 
ЗАГАДКИ НА ЖЕЛАНИЕТО

Жирафите горят.
Жирафите имат очи и на краката си.
Препускат в плавен галоп,
танцуват около дървета, преживят ни.
Ронят се като древни скали,
пустини – пясъци от спомени.
 
ДРАМАТУРГИЯ НА ЧУВСТВАТА

От една страна – всички се търсим.
От друга –
има ли разлика между хищник и объркано дете.
Жената –
майка на всички мъже: змия, котка, море, бездна...

Море, което отразява въздуха.

Колко силна може да бъде една привързаност?
Колко дълбока, колко продължителна?
Колко смъртоносна?

Вече не бягам.
Спирам,
обръщам се,
тръгвам срещу страха.
Изправям се срещу страха, за да го видя.

Втора част "Протяжен ден" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012

МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова

Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9