петък, 19 юни 2015 г.

"Ускорени пейзажи" в Dictum


 
Пловдив чете - 11 юни 2015, 20.30-22.30 часа, ДТ - Пловдив, Камерна зала


Разговор на Валентин Дишев с Христина Мирчева по повод нейната поетична книга "Ускорени пейзажи", изд. Жанет 45, 27 май 2015 година


Валентин Дишев: Новата книга на Христина Мирчева "Ускорени пейзажи" вече е факт и точно за тази книга ще разговаряме с нейния автор, след като я приветствам с "Добре дошла". Здравей!

Христина Мирчева: Здравей! Много се радвам на вниманието, което предизвика моята книжка и благодаря за възможността да участвам в това предаване.

В.Д.: Няма как да не предизвика такова внимание, защото тя е една изключително деликатна, изключително красива, изключително замисляща книга, книга за преминаващото, но не и за преминаването, писана не от онзи, който просто преминава, а от онзи, който се вглежда в нещата, опитва се да ги удържи, но и да не ограничава свободата им, опитва се да ти има без да ги притежава. Така че - книга, която трябва да бъде прочетена. И точно заради това искам да поговорим за нея.

Х.М.: Ти ме развълнува с този проникновен анализ, макар и много кратък. Наистина.

В.Д.: Не е анализ. Просто е вглеждане. Но как тръгна към тази книга, за много от нещата, "които са по-леки от нищо, по-тежки от всичко", цитирам, "с дете на раменете", което е една от миниатюрите в книгата:

С дете на раменете

по-леко от нищо,
по-тежко от всичко,
прекосявам реката.

Това беше заради онези, които ни слушат, защото съм сигурен, че ти самата знаеш тази своя миниатюра.

Х.М.: Да. Миниатюрите бяха доста повече, но от тях останаха три или четири, които да разредят по-дългите стихотворения. Какво да кажа? Книгата имаше съвсем различен вид, от този,  който сега е предложен на читателите. Но след като започнахме работа с моята редакторка Надежда Радулова, след една усилена, много успешна кореспонденция, продължила не повече от седмица (ако трябва да сме точни - от 16 март 2015 до 24 март 2015, бел. Х.М.), стигнахме до този вариант, в който са прелетели няколко стихотворения от предишната ми книга. А другите пък, които отпаднаха, съвсем естествено се вляха в следваща книга, която, надявам се, ще имам все още желанието да продължа.

В.Д.: Не се чувстват липси в тази книга. Т.е. тя  наистина се вписва в едно органично цяло, изписва едно органично цяло и миниатюрите са съвсем на място, защото дават възможност да се усети по-ясно ритъмът на нейното движение. Надежда Радулова изглежда редактор като мен - не се вглежда толкова в отделните текстове, колкото казва: "Хайде това да отпадне!"

Х.М.: Ами добре прави. Бях напълно съгласна с нейните забележки, даже се оставих в ръцете й в един момент, в смисъл, че исках такъв вид работа с редактор, за да видя какво ще се получи, дори чисто от някакво любопитство и предизвикателство това беше за мен. Доволна съм от крайния резултат. Когато си взех книгата - моята издателка Божана Апостолова ми се обади по телефона: "Христина, ела да си вземеш книжката ти е вече при мен", трябваше ми два-три дена след това, за да се реша да я прочета и да видя как звучи в този й вид - вече в книжно тяло. И останах доволна от това, което прочетох. Дано не звучи нескромно.

В.Д: Не звучи нескромно, защото в края на краищата тогава, когато създаваш книга, искаш нещо да изговориш през нея, нещо, което не си могъл да премълчиш и взимайки я в ръцете си няма как да не се опитваш да отговориш на въпроса, дали си успял, дали това, настояващото да бъде изговорено, е намерило своята форма и няма нищо лошо в това, човек да си помисли: "Май съм успял!"




Х.М.: Да, хубаво е :)

В.Д.: Кое е най-важното от твоя разказ в тази книга или за тази книга?

Х.М.: Знаеш ли, когато я прочетох, седнах и написах самата аз няколко изречения за това, какво точно съм искала да кажа, не че не съм знаела предварително! Но тази книга ми заприлича на едно голямо сбогом с илюзиите и си дадох сметка, че човек трябва често да преразглежда нещата, в които вярва, хората, в които вярва, нещата, на които се уповава, защото много често те...се оказват илюзорни. И докато в първата ми книга имаше някакъв оптимизъм - винаги съм си мислила, че аз съм човек оптимист, тук вече не го намерих. Може би е някакво временно състояние... А може би не. Това ще покаже бъдещето.

В.Д.: А може би пък само твое усещане, защото аз не усетих липса на оптимизъм в нея, усетих по-скоро смирение, усетих по-скоро едно приемане на нещата и...смело оставяне на самите тях да бъдат такива, каквито са. И опит да се уловят каквито са, без да ги съдим, без да искаме от тях непременно да сочат посока и път, защото и това е посока и път - да приемеш...

Х.М.: Да. Много добре го формулира, това е наистина така. Разкрита съм!

В.Д.: Кое е любимото ти стихотворение в тази книга. Или кои са любимите ти.

Х.М.: Има едно любимо, което написах може би последно, защото стихотворенията са писани между средата на 2012, когато издадох първата си книга,  до началото на 2014 година, т.е. книга беше готова вече... е била готова преди една година, една година преди да излезе от печат. Има едно последно, което ми харесва много, може би заради заглавието - "Роза с перки на самолет". Това е едно от любимите ми стихотворения. Другото е "Трафик".

В.Д.: О, "Трафик" е едно и от моите любими.

Х.М.: А пък сънищата, така наречените сънища, които бяха кратки прози, които в последствие се превърнаха в стихотворения и с които ще продължа и продължавам, също са част от това, което искам да правя за в бъдеще - "Жълтият мотел", "Ваденки", "Алиби"...

В.Д.: Кое от всичките тези ще чуем сега?

Х.М.: Значи, бях предвидила да прочета "Трафик", ако нямаш против.



ТРАФИК

Возят ни
към тихите затвори,
където ще умрем наистина
в последната илюзия –
чух една жена да казва,
по-малка от дете във старостта си,
по-суха от зародиш,
невидима за другите,
прозирна,
да говори.


Гледаше завесата от дъжд,
каза, че асфалтът е река,
която ни поглъща.


Нямала си дом.
Някой от онези й разбил главата
и откраднал всичко.
Гледаше унесено дъжда.


Жалко, каза, жалко, че е толкова красиво.






В.Д.: Наистина великолепно стихотворение. Как да завършим този разговор? Кое е онова, което си мислеше, че искаш да кажеш, готвейки се за него, мислейки си за него и при липса на каквито и да било предварително зададени въпроси? Онова, което аз вече с въпросите не ти дадох възможност да изговориш.

Х.М.: Да, бих искала да спомена художника на книгата Румен Жеков. Аз изключително много се притеснявам от това, как ще изглежда една книга. Даже моята дъщеря ме успокоява - която също е художничка: "Важно е, по-важно е какво има в книгата, а не как изглежда тя", но аз не смятам, че е така. И аз се доверих на него. Още в началото, когато дадох книгата си за печат в изд. Жанет,  имах предвид именно той да стане моят художник, защото много се уповавам на неговата интуиция и винаги съм харесвала тази негова чувствена абстрактност. Наистина, не се излъгах в очакванията си. първата корица, която ми изпрати Соня (Несторова) беше в зелено, аз се шокирах много от този зелен цвят.

В.Д.: Видях я.

Х.М.: И от това, че, както ти ме разкри, бях разкрита и от него и затова помолих за втора. Тогава започна голямото чудене коя от двете да бъде, но Румен каза: "Избери синята!" И така се стигна до това оформление на книгата, за което съм му много благодарна и искам от тази трибуна да му благодаря. Това е, което искам да кажа последно и да ти благодаря много за този разговор, много важен за мен.

В.Д.: И аз благодаря. Христина Мирчева и "Ускорени пейзажи". Благодаря!





Разговорът може да чуете в сайта Dictum тук

05 юни 2015, 9.30 часа

БНР - Христо Ботев, Заедно след полунощ,
 излъчен на 09-10 юни 2015, 00.20 до 3.00 часа




сряда, 17 юни 2015 г.

"Ускорени пейзажи" в "Литературен вестник"

сн. Емилия Миразчийска


"Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева в
"Литературен вестник", Витрина



За толкова много стихосбирки казваме без да му мислим - "деликатна поезия". И за толкова малко това определение наистина е вярно. А в тази дори заглавията вече са завършени стихотворения, така че още в първия стих настъпва главоломното преобръщане, потъване и изплуване и отново потъване. 

Поезия за "изгубената, но винаги струваща си битка да се улови и задържи нетрайното", както пише на задната корица Надежда Радулова.

Битка, може би загубена за сърцето, но постоянно печелена от литературата.



"Литературен вестник", 10-16 юни 2015 година


Христина Мирчева, "Ускорени пейзажи", ИК "Жанет 45", 27 май 2015 година