неделя, 17 януари 2016 г.

Снегът е милост


Снегът е милост към тъмните ми дни.
Към камъка и към желязото, които огънят остърга
в празничната нощ.
Към изгорелите до корена дървета,
към пепелището на този град и тази битка.

Сега едва разбирам - снегът е милост
дори във своята безмилостност към босите бездомници,
към бедните и недохранени деца на моя град.

Снегът ще ми прости опустошеното поле на дните,
на урвите и бездните и на утробите сред планините,
на голия пейзаж без птици.

Ще ме приспи с отворени очи в студения си пламък,
ще иска да започне всичко отначало.



Х.М.

понеделник, 11 януари 2016 г.

Две жени, от които едната повече



Сънувам ги на площад Славейков, седнали на пейката до двете бронзови фигури. Тъмно, но не късно. Търговците все още се надяват на някой и друг алъш-вериш. В краката на мнозина от тях се търкалят празни пластмасови чашки от кафе или малки пресушени бутилчици от алкохол - водка, уиски, мента, предимно сайвой клуб, което говори за печалната картинка в търговията с книги. 

В края на есента е, почти зима, но двете млади жени седят без връхни дрехи и разговарят. Разговорът се превръща в разгорещен спор - коя от двете е наистина бременна. Едната е вече с две деца, а другата само с едно - така че предимството е на тази с едното дете. Сякаш става въпрос за строг ред, който трябва задължително да бъде спазен. Спор, който може да бъде разрешен единствено и само от Соломон, но той се крие в многотомника от съседната сергия, уморен от всичко преживяно, от целия еклисиаст.

През ренгена на съня виждам, че бременността е по-скоро желана, отколкото истинска. Потиснато желание, избуяло до размерите на хидра и помрачило разума. Жената е готова на всичко - дори на мъж, когото не обича, заради играта и съревнованието. До момента резултатите са изравнени, но точно тук нещата куцат и грешката трябва на всяка цена да се поправи, за да минат играчите на следващо, по-високо ниво.

Като жокер изскача един от жреците, който стреля по мишените със скрита енергия.

Но това не е Соломон, извикват в един глас жените. Явната несправедливост и разочарованието отново ги обединява в метафоричен феминистки заговор и те напускат сцената. 


Сънят продължава още няколко секунди с изоставената пейка в кадър.




Х.М.

сряда, 6 януари 2016 г.

Ден като всички останали


Зимната утрин е мъглива. След първия сняг и краткото застудяване, отново нахлува топъл циклон за радост на бездомните, на притежателите на калпави обувки, не по-сухи от локви с грайфери.

Паркът е пуст, високите крайалейни глобуси приличат на размекнати снежни топки, готови всеки миг да паднат, пръскайки се по тъмния асфалт.  В езерото лебедът кръжи тревожно и настойчиво.

Също като мисълта, която се върти около последните събития и не носи утеха. Чува се смях зад стената от дървета. Забързани стъпки.

Катедралният храм е полупразен, бляскав и още по-тъжен заради спомена от предишни многолюдни ектения и многогласно монашеско пеене.

Празник е все пак. Няколко смели мъже ще скочат в реката - въпрос на чест за едни, за други - и на усилени тренировки в потайни крайградски винарни.

Бившата книжарница, сега кафе на три етажа, е топла като ръкавица зад витрините с гирлянди. Колко красиви са момичетата, увити в дълги шалове с димящите чаши с какао и мляко пред тях! С весели помпони на шапките.

Площадът се плисва пред погледа. Начало на новия ден, ден като всички останали.




Христина Мирчева