сряда, 27 декември 2017 г.

В края на всяка година все същата колеблива многозначителност


Давид е паднал и аз държа нозете му в скута си. Някой е успял да увие голото тяло с тежка персийска завеса, но нозете са открити и аз ги милвам. Огромни са. Особено палецът. Изсечени от най-скъпия мрамор през Ренесанса, сега мога да ги докосвам постоянно и да изследвам направата. Нозете - казвам нозе, защото крака е кощунствена дума за псалмопевец, са изящни, ноктите са нечовешки съвършени, иде ми да плача.

В някакъв момент се разколебавам дали пък не е Буда, във всеки случай е източно и свято. Нещо в цялата постановка - падналият гигант, покритото тяло, необяснимата тъга, ме изпълват със съмнения доколко е редно да съм на това място.

Ето, например, вчера в МОЛ-а също не се чувствах на мястото си, но пък ми беше и съвсем безразлично кой какво ще си помисли или каже. Наблюдавах от последния етаж снежинките, които се оказаха най-обикновена сапунена пяна заради почистването на стъклата от катерачите. 



Оголеният пейзаж с влажната морава край пътя, слънцето, което се стичаше по прозорците, постоянният поток от автомобили - всичко напомняше на преходност и макар и вяло, все пак беше донякъде бодро заради своята познатост.



Докато това тук излиза извън представите за ежедневие. Не може да се каже, че МОЛ има нещо общо с псалмопение, нали, макар на първо звучене да изглежда точно така. Но пък и този тук едва ли е Моллох, не, недопустимо е той да има нокти, чиято форма да ми причинява сладко страдание.

Х.М.


понеделник, 4 декември 2017 г.

С последното мастило в принтера



Въпреки студа чакам търпеливо на платформата от нахвърляни криво-ляво дъски. Уж има ред, надявам се да е така, надеждата до известна степен скъсява времето за чакане - време, трудно за определяне. Дали са часове или дни. Или години? Никой от нас не може да определи. 

От една страна сме вече престарели за подобни детски забавления, но от друга страна, както знаем - душата никога не остарява. И не душата, а жаждата да усетим отново онова противно гадене, когато Виенското колело замръзне в апогея си и краката ти виснат надолу, а тягата е трудно преодолима. Знаете от тази височина колко смешни изглеждат хората долу, колко е забавно безсмисленото им суетене. Нали и аз сега съм смешна за тези горе.

Шумът от двигателя е почти непоносим. Железните вериги пушат страховито, сякаш всеки момент ще предадат вярната си служба и ще се разпарчетосат като дамска огърлица от съмнително качество.

После ми е трудно да определя какво последва. Тръгна слух, че облажаемите били надуваеми кукли, а момчето, отговарящо за реда, отдавна се било запиляло незнайно къде, обезумяло от любов по жената на стрелбищаря.

Единственият спомен от онова време е пожълтялата снимка на Виенското колело след запустението - обрасло с бурени, голи клони и бръшлян. Снимка, която открих в един отдавна забравен от автора си блог и която разпечатах с последното мастило в принтера.




И.М.