Христина Мирчева: "Бялата сянка" - поезия

Героите в "Бялата сянка" са екзотични екземпляри. Отхвърляни, незабелязани, аутсайдери. Едни – уродливи, други – отдадени на смешната идея да пръскат светлина и електричество, но всички те - различни, отличими.

След години на изгнание те отново попадат в предишните клопки на пораженията. Водейки дълги битки със себе си, те отново и отново се завръщат към началото - като змия, захапала ядно опашка  в желанието да преодолее кръга на своето недоволство. Като въртележката от лунапарка, от която се налага да скочиш. Неизбежна ли е войната? Напразни ли са усилията за вътрешен мир?

В самия край на пътя ще съзрем ли отвъден бряг и надежда да се доближим до Истината?

****

Някои от стихотворенията вече имах, но заглавието не идваше. Със заглавията, знае се, е най-трудно. След десетки заглавия, някои от които доста смешни, няма как, през пролетта на 2016, преди година, се спрях на заглавието "Бялата сянка". А и имах вече цикъла "Светлосенки" от първата книга, но тук не става въпрос за игра на светлината и тъмнината, а за нещо съвсем различно.

Стихотворенията са писани в периода между 2012 и лятото на 2016 г.

На 16 октомври 2016 г. книгата вече беше редактирана, художествено оформена и готова за печат. Влезе в издателството през април 2017 г.

"Бялата сянка", поезия

Автор: Христина Мирчева

Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова

Художник: Стилиана Георгиева - Stella

Коректор: Гергана Иванова

Предпечатна подготовка: Георги Ташков

Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“

Брой страници: 64

Цена: 10 лв.

Пловдив, 2017

ISBN 978-619-202-228-0

Христина Мирчева

PS - Все още не съм я видяла.

Христина Мирчева, "Ускорени пейзажи"

"Поезията на Христина Мирчева притежава онази вдъхновяваща сила, която долавя неподозирани образни пулсации в привидно обикновените неща. Нейният непреднамерен поглед към големите контури и малките детайли раздвижва духовната енергия на незабележимите на пръв поглед естествени измерения на живота. Това е поезия, която девоалира истинския извор на красивите вълнения и на прикритите депресии зад привидно познатите и делнично безлични състояния."
 

Доц д-р Жоржета Чолакова, ПУ "Паисий Хилендарски"


"Поезията на Христина Мирчева приема обичайната предметност, но само ако върху нея са останали утаени кладенчета с жива вода. Зад всеки ъгъл на деня поетесата се натъква на мигновени откровения сред сюжети, взети от шокиращата пошлост на ежедневието. Тя говори за времето, запътило се към родната люлка и връщащо ни абсурда на забравената истина.

Това са стихотворни късове от остро, студеноясно очертана и до болка осветена природа - като словесни картини на Иван Милев. Стихове, наситени с ведрина, но и с ужаса на мигновенния поглед. Поезия на белите мраморни стъпала под мътна вода."

Доц. д-р Николай Нейчев, ПУ "Паисий Хилендарски"
 
"В  ускорените пейзажи на Христина Мирчева се разиграва изгубената, но винаги струваща си битка да се улови и задържи нетрайното, убегливото, да се „хване слънцето“ – в обектива, в думата, в жеста… На пръв поглед лежерните "акварелни" стихотворения всъщност разказват напрегнати сънища или изплъзващи се миражи – плод на светлина и въображение. 

Книга, която ускорява сърцето, окото, ума…"

Надежда Радулова, редактор на книгата 

Първа пробна корица, худож. Румен Жеков

    

• Заглавие: Ускорени пейзажи
• Автор: Христина Мирчева
• Оформление: Румен Жеков
• Редактор: Надежда Радулова
• Жанр: Поезия
• Поредица: --
• Корична цена: 10.00 лв.
• Цена online: 9.50 лв.
• Меки корици
• Заглавие: Ускорени пейзажи
• Брой страници: 52
• Дата на издаване: 05.2015
• ISBN: 978 619 186 143 9

"Ускорени пейзажи" в сайта на ИК "Жанет 45" тук

                                                               и в Goodreads тук

Христина Панджаридис: "Мигът е миг, за да не спре"

 

За стихосбирката на Христина Мирчева 

"Минава нощ, минава ден"

 

За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден" е от седем месеца при мен, но до разбирането й достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.

26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.

Първият цикъл "Бягство" ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем, за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има необходимост от няколко песъчинки. Златни.

Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък. ("Пяната на дните")

Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията "Самотният бегач" и "Беглецът"? Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се - както умее да го прави поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.

Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.  ("Беглецът")

 И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.  ("Самотният бегач")

Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора, а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.

Вторият цикъл "Протяжен ден" рисува разминаванията между хората, страха от несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека до нас.

Аз тръгвам, ти се връщаш.
....................................
Беше.

Последният цикъл "Светлосенки" ми звучи не като примирение, а подобно тихо тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни съществуват и сенки, полутонове, детайли.

Раят е там -
с много малко, за да бъдем щастливи.  ("Ключ към свободата")

Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за "ударите по тялото", но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под кожата ни.

Надявам се денят ни да не "Забравя значението на думите от повтаряне" ("Протяжен ден"), "Мигът е миг, за да не спре" ("Пяната на дните"), "Но не всичко е безнадеждно, не всичко." ("Светлосенки"), "Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо." ("Прободеното време"), "В опита да забравя все повече помня" ("Бъдеще"), "И казах ли ти - времето не е лекуващ лекар." ("Последна вечер във Венеция").

Стихотворението, дало заглавието на книгата "Минава нощ, минава ден", за мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и биникълът не стига, нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:

Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам. "Минава нощ, минава ден"

Публикувано в ЛитерНет тук