вторник, 20 декември 2016 г.

Проекция в проекцията на съня, миг преди планирания удар

 Rajasthan, India

Тъпо е да разказваш сънища, когато всички останали го правят. Да, наистина много е тъпо. Обаче не мога да не разкажа този сън.

Сън на разложено животно в центъра на странно обиталище от онези, които постоянно се явяват и в литературата. Обиталището напомня архитектурните кошмари на Пиранези, използвани и от създателите на "Името на Розата". Лабиринт от стълби, които не водят никъде, защото започват от нищо и си принуден да обикаляш в кръг в един лабиринт, от когото няма измъкване.

От огромното животното, което в съня се зумва до визуализация и на най-дребния детайл, излизат червеи и зловония.

Но по-непоносим от всичко е страхът от неяснотата и страхът от страха на останалите, които се крият зад прозорците на тази недонаправена цитадела - здрава във вътрешните си стени и прилична на руина, погледната отвън.

Животното впрочем изглежда да е все пак прояден човек в гигантски размери.

После сънят се пренася в едно от жилищата, в което виждам собствената си проекция, унесена в сън, а до главата й малка масичка с наргиле и чашка с неясна течност, прилична на ликьор.

Въпросът е дали ще се събудя миг преди онези да са сипали от отровата в крехката кристална чашка.

понеделник, 5 декември 2016 г.

Дафинов лист увенчава добре приготвения зеленчук



Сега разбирам защо преживелите война се запасяват с храна. Помня и разказите за малката уличка в Хасково, къщата с две крила, ниски прозорци и двор с паянтова входна врата, позната на всеки скитник. 

В гладните години - преди или след войната, преди или след коя от многото войни, или преди и след някоя от дълбоките зими, зимникът на Коста и Елена е бил винаги отворен за бедните от тяхната улица - евреи, турци и помаци, гърци и арменци. Били са истински богати -  чували с брашно, гюмове с шарлан, сандъци с какво ли не.

Така ми разказваше мама - в двора винаги чакаше някой гладен баба ти да го нахрани, да даде и за жена му, и за децата. Когато се разболяла и се залежала преди края цяла година, това правели децата й - Димо, Георги, Мара, моята майка, и Христина - най-малката сестра. Имала и две починали деца, раждала е шест път, четири от децата са оживели и отрасли, две се споминали съвсем малки.

Бях на две, когато Еленка си отиде, най-трудно било къпането заради дългата до петите тежка коса - като библейската Ева и тя можела да скрие тънкото си, изядено от болестта и земните неволи тяло под купола на тъмната коса.

Има много, много за разказване, разбира се, мисля за всички тях почти постоянно, но особено днес - в навечерието на празника Никулден. 


Мама, Бог да я прости, не беше особено вярваща, но обичаше Никулден - родила се на 06 декември 1934 г. в една мразовита и снежна нощ. В такива зими, чувала съм от моя учител по пеене, родом от Созопол, но запратен от любовта на заточение в Пловдив, че и морето замръзвало.

Заради рождената си дата ли, по наследство от баща си Костадин ли, мама много обичаше риба. А най-много онези малки солени рибки в специални бурканчета. Понеже беше колекционер на готварски рецепти, беше наясно с направата им. Знаеше също, че ще опитам от нейния маринован кулинарен шедьовър само от любезност, затова на мен винаги ми приготвяше бяла пържена риба без кости - помни как преди години една яка кост се беше забила в дясната сливица и вече посинявах, когато тя, която толкова се страхуваше от всичко, успя да я извади с пинсетата си за вежди.

Събирам смелост и отивам в ледената кухня. Знам какво ще намеря там - няколко картофа, глава лук и един морков. Докато зеленчукът завира, нарязан в тенджерата и прозорците се замъглят от пара така, че можеш да напишеш на тях каквото си искаш, откривам и глава чесън, две-три малки кисели краставички, забравени на дъното на един буркан и няколко стръка поувяхнал магданоз. Тези последните накълцвам в  кристалната салатиера, радвайки се на листото дафинов лист, попаднало ми случайно пред погледа. Дафиновият лист придава на картофите онзи специфичен вкус, типичен само за телешкото варено или борша.

После зехтин, оцет, лимон...И няколко глътки червено вино за черни дни в една от празните иначе бутилки.

Честит рожден ден, мила мамо. Знам къде си. Там ти е по-хубаво, нали?
Това, което не ни убива, ни прави по-силни. И по-безчувствени от всякога.




С много закъсняла любов,
Твоя Христина

събота, 22 октомври 2016 г.

Стая с кактуси




Стените в стаята са бодливи и въпреки опасността за мен е много трудно да надмогна вродената си самонадеяност и да се покоря на инстинкта за самосъхранение. Никога например не дърпам въженцето на нощната лампа, когато ставам по никое време, а това се случва често - отивам до кухнята и отварям вратата на хладилника, за да проверя дали всичко си е както съм го оставила преди час-два, държа вратата отворена, докато намеря бутилката с вода или каквото и да било. Понякога гребвам от сладкото с боровинки, отбелязвайки мимоходом, че хладилникът не е най-подходящ за сладко с боровинки, още по-малко за сладко със зелени смокини. 



Но какво исках да кажа...всичко друго, само не и да се отплесвам на тема вълшебния килер на баба Еленка, подреден като аптека с бурканчета от сладка, конфитюри, петмез и рачел, с омесено и втасващо тесто, покрито с ръчно тъкани месали и т.н. Исках да кажа, че онази нощ изглежда съм била доста сънена, защото не помня как съм се убола, подпирайки се несъзнателно на някоя от бодливите стени. Дълго време не обръщах никакво внимание на убоденото място освен да слагам лепенки и да промивам с люта домашна ракия, докато нещата не се задълбочиха дотам, че се наложи да прескоча до денонощната аптеката.



Въпреки късния час извънредно учтивата аптекарка ми препоръча етилов спирт за промиване и дезинфекция. Дали ще помогне, попитах отчаяно. Да, да, абсолютно ще помогне, увери ме тя.

А вън едно есенно, намирисващо вече на зима, улиците пусти - не ти е работа. Иска ти се само да се разхождаш и по главата ти да падат жълти листа и ти да се чувстваш топло въпреки студа, сякаш си в ръкавицата на някоя детска приказка с таралежчета и плодове. Така е, защото заради убождането не съм излизала вече повече от седмица и дори бензиновите остатъчни пари в нощния хлад ми се струват като да са планински въздух.

Няма как, нали съм ранена, прибирам се, но веднага излизам на балкона, за да съзерцавам тихата есенно-зимна  улица и да мисля за разни неща, предизвикани от миризмата на пушек и шума и виждам как по съседните балкони са наизскачали и други убодени - решили в този късен час от немай къде да зяпат навън и да си спомнят и те като мен разни неща, които ще ги бодат още и още повече.




Х.М.

вторник, 27 септември 2016 г.

"Ускорени пейзажи" в Културни новини: Христина Панджаридис - "Човек съм, кошница от върви..."




Човек съм, кошница от върви...

Христина Панджаридис за "Ускорени пейзажи"
на Христина Мирчева

Четири месеца вече стихосбирката „Ускорени пейзажи“ седи на масата с книги. Прочетох стихотворението „Продавачът на бадеми“ и дори само от него реших, че разбирам защо авторката е избрала в заглавието да присъства „пейзаж“.
   
   Какво, ако поне за малко е възможно
   да бъде всичко по местата си.


Пейзажът, в който липсва място за любов, нашият ли е, или тя, нейно величество любовта, избира къде да се разположи. Запитах се, въздъхнах, огледах се, и се запътих при друго стихотворение „Не исках да имаш друг живот преди мен“. Христина Мирчева не прикрива усещанията си, цветовете на болката си, земетръсните си мисли зад стих. Разсъблича се пред нас. Хвърля дума след дума. Стигаме до сърцето й. Достатъчно или прекалено. Реши ти, жадният.

   след всички самопризнания –
   думите като кабари тапицират сърцето.


33 стихотворения. Избраната поезия е многопластова. На моменти уж лаконична, а със стъпала, водещи в подземия. Чуваш река, движение на гребла, разговор на хора. Не ги мяркаш, но те съществуват в пространството около теб. Първото ми впечатление след прочита и препрочитането е, че тази книга в сравнения с първата е по-топла, по-прецизна и едновременно – не ме корете, ако обичате!, - разумна и луда! Да. „Ваденки“, „Влакът беглец“ и „Алиби“ са сценарии на кратки разкази. Авторката, с професионализма си и на редактор, ги е напъхала във формата на стихове. Запомнящи се. Надявам се да напише, използвайки сюжета им, проза.

„Трафик“, „Фотоувеличение“ или „Глад по Коледа“... неизмечталата се поетеса събира в няколко реда словесен товар за поеми. Интимният пейзаж от нейната (наша!) вътрешна стая, където сме насаме с виденията си, пейзажът, влизащ на пръсти или с тропот в очите ни. Двете, плюс картините, които ние или ситуациите решават да допуснат в погледа ни.

Между страниците на „Ускорени пейзажи“ дишат и тристишия. Бива си ги. Казани са майсторски – нито им е тясно, нито ламтят за разширение.

   С ДЕТЕ НА РАМЕНЕТЕ

   по-леко от нищо
   по-тежко от всичко
   прекосявам реката


Случайно ли всеки стих начева с „п“? "П" - като полет, парашут, път, прегръдка, продължение. Христина Мирчева владее изкуството да избира най-подходящите слова, да изглажда ръбовете им, но не до баналност и благоприличие, да обръща гръб на асфалтираните улици, за да се запилее в нетуристически маршрути. Заради миговете, оставащи вечни. Докато си ги връщаш на собствената филмова лента. Ако те споходи радостта да се топлите с още едно рамо – споделяй.

   „Не казвай, че нямаш спомени.
   Или че спомените не струват и едно врабче.“
                        „Последни дни“


Ранимостта в „Щора“ и „Паркът на увеселението“ не е дразнещ мотив, слабост или женска чувствителност. Да те боли е белег, че си жив.

Море и преглътнати истории напипвам след точките. Нито едно многоточие – знак за точно премерен изказ и завършеност. Характер да се изказват без напудреност и отлагане за проба наболелите истини. Предчувствам нови стихове и потропвам доволно с крака. Хареса ли ми нещо, не се свеня да питам за още.

Завършвам с едноименното произведение, дало името си на книгата „Ускорени пейзажи“ – кислород нахлува през отворените прозорци и мекотата на лятото. Из облаците на това стихотворение и на другите живее слънцето, сгъстеността на краткото време, приласкаването на неусетното преминаване от ден във вечер, от вечер в нощ. 

Динамика и ритъм, замах и въображение в редовете. 

Стихове, които не омръзват. 

Ще се чете отново. За мен означава, че е Поезия.

14.10.2015 - 11:17

В Културни новини прочете тук




Още по темата в блога:









сряда, 31 август 2016 г.

"Ускорени пейзажи" в сп. Страница бр. 1/2016



Премиера- 11.11.2015, гал. Резонанс, Пловдив


Гергина Кръстева: "На път, но не и пътуващи или за някои наблюдения на лирическите книги от 2015 година"


Текстовете на Христина Мирчева от "Ускорени пейзажи" са побрани в прекрасно издание, оцветено от Румен Жеков, с чудесно заглавие, което, между впрочем, един крайно внимателен читател е можел да предвиди като поява, ако е чел внимателно предишната й книга, настойчиво ползваща думата „пейзаж”, за да обозначи състоянията си („Самотният бегач”„Последна вечер във Венеция”, „Недокоснат пейзаж”…)

Прибавям към всичко това и погледа, виждането/гледането отстрани, което в първата й книга е траен опит във възприемането на света. „Ускорени пейзажи” като че ли  допълва към тази способност усещане за някаква полезна дистанция и това е (може би) естествената граница на паметта, от позициите на която се мисли случилото се. Може би затова и така се появява и онова, което в новата книга на Мирчева е опит, отражения, протяжност, прозрачна радост, през които – като през стъкло или завеса, се ловят състояния. Или ехото от тях. Някаква особена опосредстваност в работата на сетивата се е появила в "Ускорени пейзажи" и утаената носталгия, която я съпровожда, ми е особено симпатична в поетиката на тази книга.  




Още по темата в блога:


събота, 18 юни 2016 г.

Брезата, която...




Някъде в периода между 2010 и края на 2011, по памет,  написах онова тристишие за брезата, което впоследствие включих в първата си книга:

"Една бреза 
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето".

Не мога да кажа, че съм привърженик на тристишията си, но това си го харесвам, най-вероятно, защото обичам брезата, която расте пред моя дом.


Две години по-късно - на 28 септ. 2013, написах едно стихотворение, също посветено на брезата, с дългото заглавие "Разговор на оглупялата бреза с морето".

Леле, наистина ли датите са толкова важни! Е, да, за човек с архиварски наклонности са важни може би, но по-важен в случая е фактът, че брезата вече не е измежду дърветата пред дома ми.

А тя от години си беше в компанията на един мощно разклонен, повече от разкошен кестен, също мой любим лиричен герой, на една кокетна дива джанка, на един жълтоцъфтящ нисък, но суетен храст и няколко високи дървета с неясен за мен произход, затова пък хвърлящи благодатна широка сянка в летните горещини.

Разбирах отлично нейния стремеж да расте нависоко - беше толкова непохватна в нежността си, но е трябвало някак сама да си проправя тунел съм слънцето, което егоцентриците около нея засенчваха с изобилието от клони и листа.

На вид анорексична, през една от най-студените зими успя да приюти две нощни птици, толкова огромни и постоянно сгушени една в друга, че стоях с часове на прозореца в почуда как е възможно крехките клончета на брезата да ги удържат. И какво впрочем правеха тук нощните птици без гнездо, а само ей така - дремещи неподвижно през деня и издаващи странни, донякъде зловещи звуци по цяла нощ до изгрев слънце. Стояха цяла зима и отлетяха най-ненадейно  през пролетта. Благодаря ти, зимо, че оголваш клоните за моите презпрозоречни наблюдения, как иначе щях да ги видя и да ги гледам, още със събуждането да се лепвам на стъклото да ги съзерцавам. Благодаря ти, природо, за твоята щедрост, с нищо незаслужена от мен. Ти ме предупреждаваше, че рано или късно брезата ще падне. Беше от ясно по-ясно. Нима можеше да понесе тя всичко това?

И когато вчера чух пращящия звук, помислих, че имам слухови халюцинации заради високите температури, от които се пукат кръвоносни съдове. Разбира се, не исках да повярвам. Тя не само беше паднала, но беше чисто и просто разтрошена, дори, не ми се иска да го изричам, на малки, съвсем малки клончета! Бялата й кора хвърчеше на всички посоки!

Но каква беше почудата ми, когато, след като се втурнах с фотоапарата навън и се доближих до безпомощно озъбеното тънко дънерче, видях, че то цяло е проядено от дървояд! Били са множество. Нещо като дървесни термити. Дълго време тя е била само обвивка!

Стоях така глупаво вторачена, докато не дойде железничарят от съседния дом, който заяви, че ще се погрижи за почистването. Нали той през зимата е на дърва и въглища, спестява от електричество.

Взех си една кора и едно малко клонче за хербарий.

Вече е чисто, все едно никога нищо не е било.




Х.М.

сряда, 18 май 2016 г.

Слова и букви, матрици




А някога буквите ти 
за мен означаваха всичко.

Онази тайнствена сила - подвижност,
раздвижваща въздух.
Множене, прогресия, свят в светове,
изличаване на матрици, обнова...

После, с поредица от приплъзвания,
се върна на място - 
там, където униние се целува притворно.

Вместо истина да разпъпва 
в откритост без свян, 
защото е чиста.





Х.М.

вторник, 15 март 2016 г.

Христина Мирчева в сп. Българи, Прага





ВЕЧНИЯТ ДВИГАТЕЛ 

I. Динамика 

Сърцето е гнездо от атоми, 
ядро от свръхенергия. 

Последствията кой да предскаже?

Смъртта, 
която сее движението,
туптенето 
в тишината след взрива. 

II. Метаморфози 

Сърцето 
е сладък плод. 
Орле, 
политнало от черупката на яйцето. 

Или това показват, 
даже много повече, 
очертанията върху подносчето 
от обърнатата чаша с кафе
тази сутрин.


ЗИМЕН ДЕН 

Докато пуша в мъглата, 
едното око сълзи, 
другото вижда всичко.


Още по темата в сп. Българи, брой 5-6, 2015 г. тук

Цялото съдържание тук


Христина Мирчева

неделя, 17 януари 2016 г.

Снегът е милост


Снегът е милост към тъмните ми дни.
Към камъка и към желязото, които огънят остърга
в празничната нощ.
Към изгорелите до корена дървета,
към пепелището на този град и тази битка.

Сега едва разбирам - снегът е милост
дори във своята безмилостност към босите бездомници,
към бедните и недохранени деца на моя град.

Снегът ще ми прости опустошеното поле на дните,
на урвите и бездните и на утробите сред планините,
на голия пейзаж без птици.

Ще ме приспи с отворени очи в студения си пламък,
ще иска да започне всичко отначало.



Х.М.

понеделник, 11 януари 2016 г.

Две жени, от които едната повече



Сънувам ги на площад Славейков, седнали на пейката до двете бронзови фигури. Тъмно, но не късно. Търговците все още се надяват на някой и друг алъш-вериш. В краката на мнозина от тях се търкалят празни пластмасови чашки от кафе или малки пресушени бутилчици от алкохол - водка, уиски, мента, предимно сайвой клуб, което говори за печалната картинка в търговията с книги. 

В края на есента е, почти зима, но двете млади жени седят без връхни дрехи и разговарят. Разговорът се превръща в разгорещен спор - коя от двете е наистина бременна. Едната е вече с две деца, а другата само с едно - така че предимството е на тази с едното дете. Сякаш става въпрос за строг ред, който трябва задължително да бъде спазен. Спор, който може да бъде разрешен единствено и само от Соломон, но той се крие в многотомника от съседната сергия, уморен от всичко преживяно, от целия еклисиаст.

През ренгена на съня виждам, че бременността е по-скоро желана, отколкото истинска. Потиснато желание, избуяло до размерите на хидра и помрачило разума. Жената е готова на всичко - дори на мъж, когото не обича, заради играта и съревнованието. До момента резултатите са изравнени, но точно тук нещата куцат и грешката трябва на всяка цена да се поправи, за да минат играчите на следващо, по-високо ниво.

Като жокер изскача един от жреците, който стреля по мишените със скрита енергия.

Но това не е Соломон, извикват в един глас жените. Явната несправедливост и разочарованието отново ги обединява в метафоричен феминистки заговор и те напускат сцената. 


Сънят продължава още няколко секунди с изоставената пейка в кадър.




Х.М.

сряда, 6 януари 2016 г.

Ден като всички останали


Зимната утрин е мъглива. След първия сняг и краткото застудяване, отново нахлува топъл циклон за радост на бездомните, на притежателите на калпави обувки, не по-сухи от локви с грайфери.

Паркът е пуст, високите крайалейни глобуси приличат на размекнати снежни топки, готови всеки миг да паднат, пръскайки се по тъмния асфалт.  В езерото лебедът кръжи тревожно и настойчиво.

Също като мисълта, която се върти около последните събития и не носи утеха. Чува се смях зад стената от дървета. Забързани стъпки.

Катедралният храм е полупразен, бляскав и още по-тъжен заради спомена от предишни многолюдни ектения и многогласно монашеско пеене.

Празник е все пак. Няколко смели мъже ще скочат в реката - въпрос на чест за едни, за други - и на усилени тренировки в потайни крайградски винарни.

Бившата книжарница, сега кафе на три етажа, е топла като ръкавица зад витрините с гирлянди. Колко красиви са момичетата, увити в дълги шалове с димящите чаши с какао и мляко пред тях! С весели помпони на шапките.

Площадът се плисва пред погледа. Начало на новия ден, ден като всички останали.




Христина Мирчева