събота, 26 април 2014 г.

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Светлосенки"

                                                      
                                               СВЕТЛОСЕНКИ



СВЕТЛОСЕНКИ
 
I.


Тази сутрин съм убита и изхвърлена на брега.


От птичи поглед
тялото ми е знак за безкрайност.


Но не всичко е безнадеждно, не всичко.


Няколко думи ще заличат ударите по тялото.


Заговориш ли пак, ще оживея.

II.


Тъмното тяло от дивия плаж.


С раменете, които докосвам,
с раменете от огън.


С очи като скоби, прегърнали слънцето.


Когато се видим на тъмния път,
огрян от криле на архангели,
знам – ще оставиш в ръцете ми книга.


И ято на литнали птици от дивия плаж.



МРАЧЕН ГРАД

 
I.


Какво,
ако е съвършен денят,
ливадите – зелени,
животните – нахранени, доволни,
небесното светило – портокал,
луната е лимонена в часа на свойто раждане?


Какво,
ако се прибера в уютен дом
и плувам в синия басейн,
червен от ужаса,
че теб те няма?


Няма да те има.
Не и тук – в басейна,
къщата,
луната,
слънцето,
в животните,
в ливадите...
В деня.

В детето – аз.

Детето – аз,
изяждано от времето
в часа на свойто раждане.


Рисувам образ на живота.
Рисувам образ на смъртта.

II.


Една бреза
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето.



АТЕЛИЕ


I.


Можеш да нарисуваш това дърво –
с линии, които издават трептене и думи.


Да нарисуваш водата, която говори,
да предадеш смисъла на гласовете й,
сякаш е живот, събрал всички съдби
и тръгнал като потоп да ни залее, додето спим.


Да нарисуваш гърба на котката,
извит лениво в своята бременност.


Или топлината на снега,
който ни кара да зъзнем от страх,
че никога няма да се измъкнем от белотата.


Стативът винаги е бил
прозорец на твоята заключена стая.
Телескоп,
през който никой не може да надникне в сърцето ти.

II.


В самотата на дървото има тържество.


Например кестена със празничните свещници,
запалени от утрото, неизгасени от нощта.
И птиците, които обитават клоните.
Дървото – здание с безбройни домове,
деца се раждат и отлитат,
за да населят синия простор.


Къде съм аз в това могъщо мироздание?
Вися в безкрая на терасата.


През клоните – като монета,
луната се обръща в слънце и слънцето в луна.


Природата с величествено безразличие
не ме издига вече, а само ме сломява.



ТАЙНСТВЕНАТА ГРАДИНА


Отново ме обзема светлината
на тихото ти приближаване.
Вълните светлина, лъчите,
внимателни към моите очи, отдавна неми.


И бавното докосване с върха на пръстите.
Ресниците изплуват от самото дъно
с криле на птица –
все по-нагоре и нагоре,
и всеки цвят зад тежките завеси засиява,
а гледката разтърсва погледа.


Две орбити, доскоро гробници,
сега са цветните градини на живота ми.


Обичай ме е толкова естествено
в това улавяне на сенките.


И аз наистина съм в плен на слънчевата мрежа,
готова да съм жива само миг, но да я видя.



УДЪЛЖАВАНЕ НА СЕНКИТЕ В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД


В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците,
сенките на техните криле,
извивките на полета,
сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената
с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и
черни сенки –
знаеш, че съм там.



БЪДЕЩЕ


Винаги ще те има, защото си бил и преди.


Без никой да подозира, ти не си това, което си.


Ти си само за мен, Любими мой.


Птица, която лети над водата
и се връща да среше косите ми.


Коса, която жъне каквото си пожелае.


Свобода и затвор –
риза, зад която се крият рамене с бели гълъби,
гладни за думите като за трохи –
пътека на устрема ти към мен.


В опита да забравя все повече помня,
моя Истина за живота.


Родени някога един след друг,
а сладката ни смърт – една и съща.



ПЪТЯТ


Мразовито.


През прозореца на колата навява сняг.


Връхлита,
сипе,
бушува,
бие в лицето,
крие маркировката...


Фаровете осветяват тъмната пустиня,
която трябва да премина.



КЛЮЧ КЪМ СВОБОДАТА


Има Рай – на високи тераси,
близо до небе с бели облаци,
деца с балони и страшни играчки.


Раят е там –
с много малко, за да бъдем щастливи.


Раят е мой,
когато те разпознавам дори в заклетите врагове.


И тогава смъртта е нежна –
свири на роял в средата на дансинг
с дорийски колони
и ние танцуваме без умора, до нас е море.





 Трета част "Светлосенки" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук
Втора част "Протяжен ден" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова


Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9


Няма коментари:

Публикуване на коментар