събота, 26 април 2014 г.

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Светлосенки"

                                                      
                                               СВЕТЛОСЕНКИ



СВЕТЛОСЕНКИ
 
I.


Тази сутрин съм убита и изхвърлена на брега.


От птичи поглед
тялото ми е знак за безкрайност.


Но не всичко е безнадеждно, не всичко.


Няколко думи ще заличат ударите по тялото.


Заговориш ли пак, ще оживея.

II.


Тъмното тяло от дивия плаж.


С раменете, които докосвам,
с раменете от огън.


С очи като скоби, прегърнали слънцето.


Когато се видим на тъмния път,
огрян от криле на архангели,
знам – ще оставиш в ръцете ми книга.


И ято на литнали птици от дивия плаж.



МРАЧЕН ГРАД

 
I.


Какво,
ако е съвършен денят,
ливадите – зелени,
животните – нахранени, доволни,
небесното светило – портокал,
луната е лимонена в часа на свойто раждане?


Какво,
ако се прибера в уютен дом
и плувам в синия басейн,
червен от ужаса,
че теб те няма?


Няма да те има.
Не и тук – в басейна,
къщата,
луната,
слънцето,
в животните,
в ливадите...
В деня.

В детето – аз.

Детето – аз,
изяждано от времето
в часа на свойто раждане.


Рисувам образ на живота.
Рисувам образ на смъртта.

II.


Една бреза
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето.



АТЕЛИЕ


I.


Можеш да нарисуваш това дърво –
с линии, които издават трептене и думи.


Да нарисуваш водата, която говори,
да предадеш смисъла на гласовете й,
сякаш е живот, събрал всички съдби
и тръгнал като потоп да ни залее, додето спим.


Да нарисуваш гърба на котката,
извит лениво в своята бременност.


Или топлината на снега,
който ни кара да зъзнем от страх,
че никога няма да се измъкнем от белотата.


Стативът винаги е бил
прозорец на твоята заключена стая.
Телескоп,
през който никой не може да надникне в сърцето ти.

II.


В самотата на дървото има тържество.


Например кестена със празничните свещници,
запалени от утрото, неизгасени от нощта.
И птиците, които обитават клоните.
Дървото – здание с безбройни домове,
деца се раждат и отлитат,
за да населят синия простор.


Къде съм аз в това могъщо мироздание?
Вися в безкрая на терасата.


През клоните – като монета,
луната се обръща в слънце и слънцето в луна.


Природата с величествено безразличие
не ме издига вече, а само ме сломява.



ТАЙНСТВЕНАТА ГРАДИНА


Отново ме обзема светлината
на тихото ти приближаване.
Вълните светлина, лъчите,
внимателни към моите очи, отдавна неми.


И бавното докосване с върха на пръстите.
Ресниците изплуват от самото дъно
с криле на птица –
все по-нагоре и нагоре,
и всеки цвят зад тежките завеси засиява,
а гледката разтърсва погледа.


Две орбити, доскоро гробници,
сега са цветните градини на живота ми.


Обичай ме е толкова естествено
в това улавяне на сенките.


И аз наистина съм в плен на слънчевата мрежа,
готова да съм жива само миг, но да я видя.



УДЪЛЖАВАНЕ НА СЕНКИТЕ В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД


В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците,
сенките на техните криле,
извивките на полета,
сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената
с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и
черни сенки –
знаеш, че съм там.



БЪДЕЩЕ


Винаги ще те има, защото си бил и преди.


Без никой да подозира, ти не си това, което си.


Ти си само за мен, Любими мой.


Птица, която лети над водата
и се връща да среше косите ми.


Коса, която жъне каквото си пожелае.


Свобода и затвор –
риза, зад която се крият рамене с бели гълъби,
гладни за думите като за трохи –
пътека на устрема ти към мен.


В опита да забравя все повече помня,
моя Истина за живота.


Родени някога един след друг,
а сладката ни смърт – една и съща.



ПЪТЯТ


Мразовито.


През прозореца на колата навява сняг.


Връхлита,
сипе,
бушува,
бие в лицето,
крие маркировката...


Фаровете осветяват тъмната пустиня,
която трябва да премина.



КЛЮЧ КЪМ СВОБОДАТА


Има Рай – на високи тераси,
близо до небе с бели облаци,
деца с балони и страшни играчки.


Раят е там –
с много малко, за да бъдем щастливи.


Раят е мой,
когато те разпознавам дори в заклетите врагове.


И тогава смъртта е нежна –
свири на роял в средата на дансинг
с дорийски колони
и ние танцуваме без умора, до нас е море.





 Трета част "Светлосенки" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук
Втора част "Протяжен ден" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова


Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9


понеделник, 21 април 2014 г.

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Протяжен ден"



                                                        ПРОТЯЖЕН ДЕН


ПРОБОДЕНОТО ВРЕМЕ

Знам, че не трябва,
но трябва да ти кажа нещо.


Да ти кажа ли?


Тази сутрин всичко се обърка.
Обърка се сутринта с вечерта
и мястото, където се събудих, не беше същото.


Даже не знаех къде съм.


Висях неизвестно къде и знаех само, че съм там.


ВСЯКО ЛЯТО МЕ ЗАХВЪРЛЯ В ПРЕДИШНОТО

 
но едно най-вече –
когато летяхме заедно
от разстояние.
 

ПРОТЯЖЕН ДЕН

Вървиш винаги на крачка пред мен –
не успявам да те видя.


Виждам само твоето присъствие –
шал на клоните в парка,
затворена книга, хвърлена в кошчето за отпадъци,
по алеята – изоставена,
колата на склона с отворени врати,
как си продължил, мога само да гадая;
и сянката ти там, зад ъгъла.


Понякога те виждам в перспектива –
на широки слънчеви площади.
Оживени площади със снимки от смъртни присъди
и скулптури на патриции,
с литнали хвърчила на победа
и развети за поражение знамена,
с насядали по стълбите безделници
до фонтани, които бликат от щастие.


Виждам те в изоставена сграда
с разбити прозорци.


Разбити като преградите на сърцето,
което те следва.
Забравя защо те следва.
Забравя значението на думите от повтаряне.
 

СЪН, ПРИЧИНЕН ОТ ДАЛЕЧЕН СПОМЕН

I.


Винаги тези дългоочаквани пътешествия
по непознати траектории
с куфари, пълни с книги,
една четка за зъби и хавлия за лягане.


С колко километра
трябва да се движи този автобус,
за да задмине залеза,
да има време да спрем за сандвичи
в крайпътния мотел
с писоари, встрани от магистралата,
опашки от крайнонуждаещи се,
престаряла търговка на череши,
вещаеща лукаво нашето желание?


Кога ще стигнем?
Кога ще стигнем?


Никога не ми достига твоята сигурност.


Най-вече след разговори
с момичета от задната седалка
в прегладнелия късен следобед.
 

II.

Завиждам на двамата,
които идват още при изгрев,
лягат далече един до друг
на плажа –
направо на пясъка.


По-късно
той се навежда над нея.
Дълго преди да целуне
очите Ӝ, гледа невиждащо.
Дълго преди да погали с пръсти косите,
ръката виси във въздуха.


Спи ли тя?
Безразлична, щастлива?
С притихнало сърце, като птица замряло?


После си тръгват,
хванати за ръце,
сякаш нищо не е било.


В малката раница всичко се е разтекло
от слънцето.
Стопило се между тях онова разстояние.

ЗАСИПАНО СЪРЦЕ


Говоря много,
за да чуя гласа ти,
който се прецежда пестеливо
с капките на времето.


Колко часове, минути, дни
в безкрайната права –
твоята нежност – в облаците,
твоята нежност – другаде,
твоята нежност – не при мен.


Само съм пясък,
стъпкан от камъни,
пресят от събития,
изяден от дъжд,
от вятър и страх,
от нефт и ръжда.


От събития и от време.


От време –
пясъци и думи,
с които се самозасипвам.
 

ПОСЛЕДНА ВЕЧЕР ВЪВ ВЕНЕЦИЯ

Мислех времето да излекува белезите на смъртта.
Дните да са гуми – да изтрият тайните пейзажи,
синьото на въздуха,
дърветата, които се навеждаха, за да ни скрият.
Да изтрият слънцето, което ни заливаше с
отблясъци на хълмовете – там, отсреща.


Да изтрият буквите на твоите писма,
да изтрият паметта ми,
дните на преплетено говорене,
заекване и бой между деца.


раняване любов раняване


Но времето не е лекуващ лекар
с ръце, измити в цветните води.


И казах ли ти – времето не е лекуващ лекар.


Жесток родител, който ни износва
и после ни изхвърля към безкрая.
 

ЕТЮД

Докато едно пиано се разсвирва
през няколко етажа,
чувам влак да пресича хоризонта на изток,
да хлътва в мъглата и чак тогава
белите миртови клони в саксията на прозореца
се раздвижват като след трус,
врата се отваря
и блесва паважът на тъмното вън.


Стръмни стълби от нищото извеждат на брега,
но нали си с дрехи!


Нали си с дрехи –
не можеш да нагазиш във водата.


А сърцето е локва от утаена стихия –
отразява облаците на твоите чувства към мен.


Променливи облаци, много променливи,
потъват в локвата на сърцето.
 

ФАБРИКА ЗА СЪНИЩА

Мислех,
че живеем на една и съща планета –
аз и ти.


Но не!


Отдавна съм вкаменена
в паралелния свят на нищото.
Домашният робот с метални черти
ме завива, разтегля устните ми в усмивка.


Топлим се с него всяка вечер.
Сплитаме пръсти и така потъваме в съня.
А в съня идваш ти, по-прекрасен от всякога.


И тогава
кръвта ми тръгва
объркано и забързано във всички посоки.


В съня си съм жива.


НЕДОКОСНАТ ПЕЙЗАЖ

Потъва умореното ти тяло
в опасни лабиринти от паднали флотилии
да търси образите на живота в средата на смъртта.


Потъвам с теб – да те спася от мрака на водата
с последната си глътка въздух,
да видя сянката ти – как ме отминава.
 

ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ

От прозореца се спускат облаци над нас –
да ни завият,
да покрият телата ни като ризи,
изтънели от вятъра на сезоните.


Няма смелост
за протягане на ръка
дори през стъклото.


Отразени в огледалата,
толкова много свидетели
на вечната незавършеност!


Ако там се срещнем,
ще изчезнат,
без да имат повод за размисъл
и подозрение.
 

СТЪЛБАТА

Аз тръгвам, ти се връщаш.


Политам объркана към острието на ескалатора.


Вече в гръб –
тя ме подмина, казваш си,
беше хубава, истински ангел, казваш си.


Беше.
 

ЗАГАДКИ НА ЖЕЛАНИЕТО

Жирафите горят.
Жирафите имат очи и на краката си.
Препускат в плавен галоп,
танцуват около дървета, преживят ни.
Ронят се като древни скали,
пустини – пясъци от спомени.
 

ДРАМАТУРГИЯ НА ЧУВСТВАТА

От една страна – всички се търсим.
От друга –
има ли разлика между хищник и объркано дете.
Жената –
майка на всички мъже: змия, котка, море, бездна...


Море, което отразява въздуха.


Колко силна може да бъде една привързаност?
Колко дълбока, колко продължителна?
Колко смъртоносна?


Вече не бягам.
Спирам,
обръщам се,
тръгвам срещу страха.
Изправям се срещу страха, за да го видя.




Втора част "Протяжен ден" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова


Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9

вторник, 15 април 2014 г.

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Бягство"




Твой е денят и Твоя е нощта
 (Надпис върху литография от 17 в.)


                                                                    I. БЯГСТВО 

  ПЯНАТА НА ДНИТЕ

Животът е велика бездна,
а аз загребвам и играя с кофичка за пясък.


Преливам океана в океана на сърцето.
Смесвам мрак със светлина
и тайни с тайни,
пясък с дни,
трева със смърт.


Смесвам и обърквам, и изграждам замъци,
в които мирно да живеем.


Да ме държиш в ръце и винаги да ми повтаряш
колко ме обичаш,
да пишеш по дърветата,
че ме обичаш,
да дишаш и издишаш сладко с мен...


И аз да те убивам всеки път,
когато тръгваш.


Мигът е миг, за да не спре.

И ние няма да застинем като мрамор,
изваяни от хладния Роден,
стопени в бездната на чувствата.


И няма никой да изстреля към небето
за нас букети от оранжеви ракети.



БЕГЛЕЦЪТ


Всяка сутрин слизал по снежния склон
до железопътната линия –
да гледа преминаващия влак:
заледения от висока скорост локомотив
и прикачените вагони.


Прозорците били така обвити в скреж –
дори при взиране не виждал мяркащи се фигури.


Нямало спирка в пущинака,
само тунел – надолу, надолу в дерето.


Навярно е искал да се качи в някое топло купе,
казваха съседите
от разпилените по хълмовете къщи.


Да седне в очакване на подрънкваща количка
с горещи напитки:
чай, кафе, кафе, кафе, чай...
Да размени банални реплики с пътуващите.


Кой не мечтае за такива срещи!


Какво го е водело всяка сутрин още по здрач –
когато всичко е примамливо възможно,
никой не можел да знае.


Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.



МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН


Колко години сме заедно?


Вече не си говорим.


Само: как е детето, питаш сутрин.
Вечер ти отговарям: не е добре.


И пак на сутринта: какво има?
И аз вечерта: температура.


Всяка сутрин и всяка вечер
по две-три думи за нещо.


С какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?


Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.

До вечерта трябва да знам.

 

ПАСТОРАЛ

Живеят щастливо –
с къща и две деца.


Гората е съвсем наблизо –
могат заедно да играят на воля.


Но не играят.


Тя стои вкъщи и гледа през прозореца,
докато бели картофи,
бърка яйца,
мечтае безполезно...


Мие чинии, мечтае безполезно,
докато той отива на работа,
печели пари,
спи със секретарката...


Да продадем всичко и да заминем,
казва тя веднъж,
някъде, където и да е.


Добре, казва той.


Но и двамата знаят,
че това са напразни обещания.
Стратегия за объркване на врага.
Отдавна изтъркана тактика.


Татко седи и гледа двете деца
как играят в гората.


Но мама я няма.
Дори на прозореца.
Обръщат поглед натам,
взират се – няма.


Даже полъх от вятър.


 

САМОТНИЯТ БЕГАЧ

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.


Затова тичаха заедно – дишаха дълбоко,
минавайки през годините, през различни пейзажи.


слънца луни слънца луни


После спря да я вижда до себе си.
Уморена, изостава, за да си поеме дъх –
така си казваше.


Беше я изгубил някъде по пътя.


Не искаше сам да продължава.


Падна и остана да лежи
с очи, отворени към хоризонта,
с надежда някоя заран тя да пробяга край него.




Първа част "Бягство" от стихосбирката на Христина Мирчева

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова


Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9