петък, 4 октомври 2019 г.

Татковците: Дневник от скука III



Група хлапета от близкия лагер скачат с писъци срещу завличащите вълни. Пясъчната вода ги поглъща и изплюва след секунди, търкаля ги като гумени топки и отново ги залива като истеричен смях. Спасителят обикаля нервно, а свирката не слиза от устата му. За миг водата ми се привижда тъмна от удавници.



Едър добродушен татко, приличен на мечок, държи за китките малката си 3-4 годишна дъщеричка. Не се страхува, радостта на момиченцето, нечуваното забавление, ги оставят за дълго във водата. Нейните плитчици се премятат сякаш са знаменца, след години този спомен от детството ще й бъде сигурна опора.

Изобщо татковците тук, готови да се откъснат от бирата, бридж белота и телефоните, от разговорите за световното положение или световните футболни първенства, от хазарта и игрите на рулетка, дори от тайните любови. Много по-грижовни от уморените и безучастни майки, които лежат със затворени очи, обърнали гръб на пясъчните кули.


Морето е превзело брега. Разглеждам снимките от сутринта - изгризаната плажна ивица, вълнолома, изгряващото слънце, чиято светлина се разлива по мокрия пясък, чаша, пълна с пясък, стояща непоклатимо върху масичка, затънала в мокрото, угрижен мъж с тънко яке с вдигната яка, седнал до спасителния пункт, облъкатен на коленете си, друг, който бяга по брега срещу вятъра, две възрастни дами в пъстри рокли, по детски радостни от мощния прилив и безредието от изтръгнати чадъри, писъци на чайки, водорасли и нашествие на медузи. Оранжевите шамандури, лодките в далечината... 



От крайбрежното бистро долита силна музика. Млад циганин танцува в кръг, над главата му прелита гларус.



Тази вечер пътувам за Несебър. Потоци от хора се вливат в градчето, а други поемат обратния път. При входа отново е скрачащият шут на неопределена възраст. Шумът от човешките вълни се сливат с тези от морето и с музиката от трудно изброимите кафенета, кръчми, капанчета. Обичайният за полуострова шум, съпроводен от кресливия говор на птиците, които се носят срещу вятъра. Скоро злото слънце залязва и градът затрептява - пъзел от разноцветни стъкълца. Вечерният сумрак прикрива боклука и потапя града в бляскаво изкушение.



Малко коте с болни очи внезапно спира разходката ми. Гласчето му потъва в тътена. Как бих могла да му помогна? Природните случайности ми разказват онова, което на следващия ден научавам от сутрешната преса.  

На връщане пътувам в претъпкания автобус. Контрольорката се промъква между топлите тела като живак. Чува се само руски говор, рускините обичат да се смеят с глас и с часове. Една слабичка и съвсем млада руска майка със сериозни очи седи срещу мен. В тъмното пътят изглежда двойно по-дълъг.




Х.М.

10 - 16 август 2019

13 август 2019

понеделник, 30 септември 2019 г.

Игрите на глада: Дневник от скука II

Отражения: Дневник от скука I


Мъртъв ден – също като вълнението, което предстои. И баничките се оказват не чак толкова вкусни. Вечният проблем за глада, за търсенето и намирането на храна, която е уж в изобилие, но от която нищо не можеш да избереш. Решавам днес да обядвам прилично в някой ресторант, но още със сядането и бързия преглед на менюто, се отказвам. Сервитьорката, накуцваща жена на възраст, която се задъхва, ме прогонва зло с думите: Ще чакаш! Вижда се, че и мнозина други по масите наоколо чакат. Не и аз.

Може би пържени картофи от близкото капанче със занемарен вид, което се обслуждва от възрастнен мъж, пристрастнен към пушенето и пиенето на бира и от неговия меланхоличен син с едър корем и къси гащи, невидели вода и сапун от миналото лято? Тъкмо си мисля, че положението в кухнята със сигурност е още по-трагично, когато оттам изскача друг младеж, по-слабо копие на първия. Най-вероятно вътре майката пържи до припадък. Опитвам се да не гледам ръцете с кални нокти, които ми приготвят поръчаното, все пак е със щипки, нали, успокоявам гласа на погнусата си аз, един глас - ту строг, ту нежен, с когото си общувам най-вече в кухнята.

Към картофите добавям калмари. Пловдивските заведения са класи над тези тук, мисля си по пътя. Например онова спретнато квартално заведение с бързи като оси сервитьори и блестящи чаши, вилици и лъжици! Къде ти! Храната все пак поне е топла. Вече на терасата в хотела, където съм разположила скромното морско "гурме", наблюдавам как долу на пушещото барбекю обядът на двете семейства с малки деца прелива в обилна вечеря от гигантски порции салати и всякакви канибалски удоволствия, а децата – жилави и енергични за разлика от родителите си, не могат да се наситят на водната забава – очила за подводно плуване, шнорхели и дюшеци...


Мисля за вълните този ден, за гмуркането под вода. Гмуркаш се и чакаш вълната да отмине, така се спасяваш от ударите и пораженията, а и е забавно да излъжеш дори за миг непредсказуемите водни набези.

Забавляваш се, крещейки на воля без страх, че някой може да те чуе, защото тези до теб също крещят. После подскачаш дълго на един крак, докато се увериш, че водата от ушите е изтекла.


Утре може би ще отида до Несебър. Ще видя къщата на леля Еленка, където отсядахме със Стела през 2012 и 2016 г. Старата къща е забележителна с терасите си, надвесени над водата и над покривите, обиталище за постоянно пикиращи и отлитащи отново гларуси, привлечени от кухненските аромати на близките ресторанти, възвестяващи с писъци радостта си от плячката. 

До къщата има и приятно бистро с жива музика, където възнамерявам да седна, а после да потърся и тениска с акули за Стела.

Тази вечер комиксите са на тема „Голямата вълна. Флаг червен“.



Х.М.

12 август 2019

10 - 16 август 2019

вторник, 17 септември 2019 г.

Отражения: Дневник от скука




Събуждам се в пет. Светлините около басейнчето долу автоматично угасват с изгрева. 

Май тази нощ сънувах само мигащите в жълто светофари на тръгване за морето, неочаквано пустите улици на града и после равнинния тракийски пейзаж, прорязан от реки, богат на дървета в далечината, все още обвити в мъглите на ранното утро. В далечината излитат балони, вижда се огънят на хелия и наблюдателите, вдигнали глави към онези горе. 

Излизам да се поразходя и да намеря кафе. Все още всичко е затворено освен кафе машините, с чието качество трябва да се примиря -  магазинът с отбрани продукти отваря късно.

На терасата отпивам от хартиената чашка с горчив утаечен вкус. Тихо е, въздухът - прохладен. Млад мъж в тъмносиня униформа с рекламен надпис почиства басейна от паднали листа с мрежа, закачена на дълга пръчка, виждам само гърба му, премита двора, оглежда смокинята за узрели плодове. Във всяко дворче от редицата еднотипни хотели има по едно смокиново дърво. Вилите на линията пред нас са по-високи и с по-различна архитектура, оградата е жив плет от кипариси, отлично подържани, с никнещи нагоре стръкове в свежо зелено, което хармонира с охровия цвят на сградите и тъмните огради от ковано желязо. В далечината се развява българското знаме.



В 7.00 тръгвам към плажа. Аз съм от първите посетители. Момчетата от поддръжката – пъргави, слаби и тъмни от слънцето, събират купища фасове със специални съоръжения и ги изсипват в черни чували. Измитат пясъка от дървените алеи, прибират чаши и бутилки, подреждат шезлонги и чадъри. Малко по-късно пристигат и спасителите с топли закуски и айрян. Закуската ще почака, докато не завърши обичайната подготовка на терена.

Правя няколко кръгчета на близки разстояния, изморявам се бързо, не съм плувала отдавна. Започват да приждат плажуващи и да се окопават с чадъри, хавлии, надуваеми дюшеци и играчки, басейнчета за най-малките деца. Камъните са импровизирани масички за чашите кафе или кенчетата с ледена бира. Тези населяват свободната безплатна зона около вълнолома, все по-смаляващата се част от пясъчната ивица за сметка на платените екстри около заведенията и по-надолу. Бедните са по-ранобудни от богатите, които ще пристигнат по обяд с лимузини и ще се настанят около барплотовете.


Прави серия от снимки. 

След 18.00 при жълт флаг е спокойно, но вече се усеща силата на отлива, затова не отивам надълбоко, гмуркам се в близост до брега. Спомням си рифовете в най-крайните точки на южното Черноморие, южната граница. Било е отдавна. Рифовете са почти крайбрежни, богати са на корали и всякакви морски създания. Някой ден ми се иска отново да отида там, където е съвсем различно – малки заливчета, обградени от дюни, не съм сигурна какво е останало от тази красота. Но и тук природата е щедра в разнообразието си – от плажа можеш да видиш гористите склонове на Стара планина, затова и въздухът е толкова чист, а водата студена като изворна.


Вечерта тръгвам към яхтеното пристанище и без друго няма кой знае какви забележителности. Навремето градчето беше прочуто единствено с това, че е в близост до големия курорт, можеш за минути да отидеш дотам по брега. Сега е застроено и на практика няма какво друго да се види освен сгради – по-малки или по-големи. Алеята към пристанището е далеч по-благоустроена от „главната улица“ с магазинчета с характерните за морските градчета стоки и малки ресторанти, чиито менюта изобилстват от съмнителни, но за сметка на това скъпи ястия.

Една от атракциите тук са файтоните, управлявани от възрастни вакли особи с мустаци в мрачно настроение. Цената е... колко? Зависи. Не е ясно от какво, но и не съм почитател на файтоните. По-важни са конете – единият от впряга винаги петнист, а другият – черен. Изящни създания с тънки крака, прекрасни глави и гриви, чисти и добре гледани.


Правя си селфи с грозния пират и с осветената в зелено палма. Толкоз. Sea taxi или Sex taxi? Надписите по лодките са зацапани. От ресторантите се носи приятна музика, бризът довява аромати на скъпи парфюми и екзотични ястия, мигащите светлини на рекламите са примамливо-лъжливи. Скъпите лъскави черни и тук-таме червени возила ясно говорят за категорията на посетителите.

На връщане хапвам сладолед. Как върви разходката, пита отегченият продавач.

Вече в хотела наливам чаша бяло вино, богато гарнирано с лед и излизам на терасата.
Отново хипнотичните светлинки по дворовете около синята вода на басейните. Всичко е утихнало, само момчето от съседната мансарда продължава да говори по телефона. 

Когато изгасям нощната лампа, луната вече е в стаята ми.




Х.М.

11 август 2019

10 - 16 август 2019

петък, 28 юни 2019 г.

Стена от дъжд и други градски приключения



Тази година горещият и дъждовен юни надминава всички очаквания. Сравнително ясното и безоблачно небе внезапно потъмнява и дъждът се изсипва с цялата си водна ярост и мощ над града. Дори мрачните, мълчаливи и сурови шофьори от категория С стават меки и се разнежват, движейки се хаотично без маршрут, за да събират по пътя изпадвалите в паника хора. Къде сте тръгнали, бе ей! - е най-често чуваната реплика от мястото зад волана, преди автобусът гондола отново да потегли. Майничките имат сърце, няма шега.

Аз се разминавам леко, гледайки стената от дъжд единствено и само през прозореца.



Правя десетки снимки, но пороите така и не успявам да уловя. В един от тези дни Стела се наложи да чака близо два часа на спирката, докато стихията утихне, а аз по джапанки успях да прекося малките улички, успоредно на булеварда, за да й занеса чадър и яке с качулка, беше премръзнала, а ние наистина газехме до колене. Новите й червени маратонки след това съхнеха увисени на простора близо седмица. Вали така, сякаш никога няма да спре. После се търкахме с четка и сапун, знае ли човек какъв е все пак този дъжд, който носи кал и прах уж от Сахара.

Някои от колите паркират по тротоарите и изчакват търпеливо. За няма и час водата се оттича в шахтите и движението на хора и автомобили подновява своя ритъм.



Добре обурудваните събирачи на боклук също не губят ценно време. Успявам да засека един такъв, екипиран дори със сигнална жилетка - всичко, както си му е редът.



Гаражът на Кънчо вече го няма. От общината са дали срок до края на юли, не знам къде ще се събират на по бира и кюфте все още младите момчета от блока. Тъжна работа. Е, ще измислят нещо.

Дълго и оживено, с една особена важност, със Стела си припомняме едно през друго нашето малко приключение, сякаш се е случило кой знае какво.



 Христина Мирчева

петък, 12 април 2019 г.

Периодика: "Женският брой на списание "Море" 2019 е на книжния пазар"





Излезе първи брой на сп. Море 2019. Броят е тематичен – поканените автори в него са само жени. Оформен е с изображения от творбите на известната френска скулпторка Камий Клодел. Начало на броя поставя древногръцката поетеса Сафо с три стихотворения, а за крилцата редакторите са се спряла на „Пролет” и „Нощ над града” от незабравимата Петя Дубарова по повод 40 години от нейната кончина.

Поезията е застъпена най-широко, представена от 17 авторки от различни поколения, всяка от които с различно богато звучене: Екатерина Йосифова, Амелия Личева, Кева Апостолова, Камелия Спасова, Рене Карабаш, Анжела Димчева, Румяна Захариева, Теодора Тотева, Елка Василева, Рада Добриянова, Женя Димова, Елена Диварова, Ваня Вълкова, Бисера Виденова, Гергана Атанасова, Наталия Недялкова, Ели Видева.


В раздел „Проза” можем да прочетем откъс от последния роман на Божана Апостолова „Завръщането на визона” и разкази от Кристин Димитрова („Новият дом на душата”), Надежда Радулова („На морския бряг, полунощно”, „Записването”, „Нещо сладко преди лягане?”), Христина Мирчева („Дарба и проклятие”), Бистра Величкова („Откраднат живот”), Иглика Дионисиева („Юлияна, чудовището”), Лилия Христова („Пътят започва от сърцето”) и Нели Лишковска („Празно място”)

Преводната поезия отдава чест на писателите от Унгария Чаба Жебьок, Атила Хеди, Ботош, Дьонди Хегедюш, Сабинауги, Имребабич, Атила Яс и Дьорд Сонди, представени със снимка и кратка биография, както и останалите автори в броя.

В раздел „Критика и есеистика” четем Антония Велкова-Гайдаржиева с „Религиозна ли е българската литература?”, Дора Колева с „Поетическият образ на Божана Апостолова”, Мира Душкова с „Тази светлина е за теб!” и Златна Костова с „Пет лични истории, или закъсняла благодарност към хората, които ми сториха добро, като ме отказаха от нещо”.

В „Книги – отзиви” Иглика Дионисиева ни припомня за неотдавна отишлата си от нас прекрасна поетеса Стоянка Грудова  ("Бъдещето между нас"), а в „Наративът като убежище в бягството от прозата” споделя своите впечатления от последната книга с разкази на Лилия Христова „Перо от черен котарак”. Роза Боянова в „Поетът над заглавието” представя накратко Иван Сухиванов и неговата стихосбирка „Непревзето море”.



Литературно списание „Море” е издание на Община Бургас с редактори Иван Сухиванов и Росен Друмев и художествен съвет - проф. Светлозар Игов, проф. Михаил Неделчев, доц. Йордан Ефтимов, Роза Боянова.

Списанието е 200 страници и е на символичната цена от 7.00 лева.