неделя, 24 ноември 2019 г.

Някъде в Тирол между Рождество и Нова година


Повече от 40 минути обикаляме тъмната околност. Може би се въртим в кръг, а може би не. Силните фарове на колата, която сме взели под наем на летището във Виена, осветяват пътя - хълмиста, по-скоро вълниста местност с немного широк, но равен път, ограден от високи двуметрови дървени пръти. Това е заради снеговете тук, пояснява нашият водач. Идвал е преди две години заради прочутата ски писта в близост. Тази година явно не може да се похвали със сняг, сухо и безснежно, докъдето ти поглед стигне, можех да го видя преди мръкване по магистралата, успоредна на река Ин.

Тук някъде трябва да е, казва Ж. все по-малко уверено, сигурен съм. Не звучи кой знае колко сигурно. На различни отдалечени разстояния проблясват осветените стаи на вилите в околността. 
Изглежда пестят електричество, мисля си, толкова са слаби светлинките иззад прозорците. А и нито една улична лампа, нито една указателна табела... Някъде се виждат коледни украси, съвсем пестеливо. В Торонто по това време всичко свети като в реклама за Кока Кола, мърмори Н. от предната седалка до шофьора. Всички мълчим уморени. И вече изнервени. Затварям очи, опитвайки се да прогоня спомена от скорошното авиоприключение: Пловдив-София-Мюнхен-Виена - нищо работа, а отне часове. 





Мислим за това дали вилата ще бъде отоплена, ще има ли осветление, ще намерим ли ключа и изобщо в този дух, когато "нашата" къща внезапно блесва отпред.


Това, което откриваме, ни кара мигом да забравим всички неудобства. Ключът е над пощенската кутия на сантиметри от вратата, дори не скрит отзад. Прекрачваме прага и всичко се осветява. Топло е! Повече от топло. По-късно ще разбера, че вилата е една от онези еднотипни постройки, сглобени от масивна дървесина - истинска при това, със спални на приземния етаж, където е котелното, сауната, банята и пералното помещение, обширна дневна с  барплот, хладилник, миялна машина и професионално кухненско обзавеждане, с плазма, камина и удобен диван, с още едно помещение, до което отвеждат тесни дървени стълби - там е само за тинейджърите, които не се отделят от таблетите си. 

Собственикът Джеймс е родом от тези места, от години работи в ситито в Торонто, запознал се с жена си на едно корпоративно парти, тя е непалка, синовете им приличат повече на нея, навсякъде има техни снимки, цялото широко стълбище към приземния етаж е украсено с фотографии на децата. Джеймс? Навярно е бивш Ханс или Фрийдрих, или Хелмут?

И тук не се пуши, да знаете! 


Собствениците са пълни въздържатели, вегани и пр., изобщо финяги, с тях трябва внимателно.

Но пък и ние също сме от сой, нали, контрира Н. и излиза навън за цигара.

Настаняваме се по стаите, превъзбудени от всичко преживяно.

- Е, какво момичета и момчета, ще спим ли, какво, отиваме до Куфщейн?



А това тук какво е, питам се. Това не е Куфщейн, това е Швойх, на пет кимолетра и нещо от Куфстейн, по южното течение на Ин. Швойх е нещо като богаташки квартал в околността. Но хубавите кръчми са в големия град, а не тук.

Изненадани сме от внезапното решение, продиктувано най-вече от празния хладилник и, няма как, навличаме отново якетата.

Една част от нас иска бързо някъде да се настаним и да хапнем, а друга - да разглеждаме забележиелностите, да скитаме в студа и други подобни отегчителности. Да видим кой ще надделее.



Х.М.

Между Коледа и Нова година, 2016 г.

петък, 22 ноември 2019 г.

Трафик: Дневник от скука V. И край



Последен ден. Ветровито и дори студено е. Излизам при изгрев, наметнала тънкото огнено парео, въоръжена само с кърпа и фотоапарат. Вълните най-после са се укротили и ще мога да поплувам сама, надявам се. 

Плажът наистина е пуст, завивам апарата с кърпата, хвърлям ги на влажния тъмен пясък и скачам във водата. Браво, все пак си имам компания - не особено дружелюбна и напълно непредвидима: медузите са наизскачали от вътрешността, както се очаква в разпукването на август. Прекрасни огромни екземпляри с меняща се дантелена лилаво-пурпурна окраска и люта отрова. При всеки замах ги докосвам. Внимателното плуване ме изморява бързо, затова излизам и тръгвам по плажната ивица. Последни снимки. Отново снимам бързо променящата се картина с облаците и небето, макар да знам колко неблагодарна работа е това, не можеш да уловиш изменчивата красота.


Надеждата, че денят ще запази хладината си, не се сбъдва. Към обяд слънцето пак се е опулило. Куфарът на колелца и дълга дръжка отдавна е затворен с лекия багаж и чака до врата, същинско предано куче. 

Чакам и аз часа на отпътуване. И докато чакам, прищраквам програмите на малкия тромав телевизор, който излъчва черно-бяло. Изливам последните глътки джин в една от чашите, гараниран с лимон и много лед. Подходящо за поредния трилър. Каква помия е телевизията, мисля ги горчиво и със същата горчивина си давам сметка, че любопитството все пак ме кара да прескачам от програма на програма и да се заслушвам в някоя пропусната реклама, за да чуя и видя какво ново са измислили.

Спомням си първото квартално заведение през 90-те, което мигом се превърна в събирателен център за хората от целия град. Автомобили, мотори, колелета, скейбордове, струпани на тротоара. Предлагаше кафе и сок от киви в пластмасови чашки. С фамозното име Самуел. За първи път монитори, мотирани нависоко, излъчваха реклами от някаква италианска кабеларка. Не сваляхме очи от пъстрите сменящи се картинки, озвучавани от мелодичния бърз италиански език. Зад кадър си представяхме някое от ония приказни създания с тънки талии, овални ханшове и дълги крака с нежни глезени като газели, вълнисти лешникови коси и повдигнати скули. Дори не забелязвахме блудкавия вкус на сока-менте и горчивината на третокачественото кафе. Чисто и просто една набързо скована барака, но за нас от лагера - нещо велико. А сега? Сега какво. Ако още се мотая, няма никога да тръгна.


Предавам ключовете на Лидия с думите: Благодаря за всичко, надявам се пак да се видим. Да сме живи и здрави, отговаря тя, която не изглежда особено здрава. Спомням си колко бодра и приказлива беше преди две години, как уверено звучеше алтовият й глас на заклета пушачка. На места кожата на лицето е зачервена, в очите прочитам онази особена непоносимост към хората, резултат от прекаленото общуване с тях, дори към благоприлични и тихи гости като мен. Дано остане доволна от това, което оставих след себе си в апартамента - излъсках, все едно очаквам всеки момент онези от контрол по чистотата да нахлуят.  Дали пък не е решила да се отказва от бизнеса? Хора, съдби... Отляво леко ме присвива.


Гледката пред мен е вълниста пустиня от безкрайна колона –  коли, автобуси, ванове, тирове в геометрична прогресия. Не съм предвидила трафика. Ако тръгна пеша, ще стигна по-бързо. Ето така, другият път само с раница на гърба и една здрава тояга за всеки случай. Жегата е като в руски филм за степите или като американски за кравари, все едно, няма разлика. Гълтам два валериана и си казвам търпение, не че помага, мисли за нещо приятно, не че има за какво, все някога ще стигнеш... и се ядосвам още повече.

Мракът вече е паднал над магистралата. Улавям се как надничам в нечий чужд таблет. Змията от светлините на фаровете, червено - жълто - червено, почти ме унася, поне се е разхладило, да, наистина, също като в пустинята.



Представям си как, преди да се прибера, ще мина през денонощния магазин, мисълта за празния хладилник не ме изпълва очарование, ужасно гладна съм. Уиски в една от моите кристални чаши скоро от мираж ще се превърне в действителност - вече виждам светлините на града, окичен като коледна елха, блестящ. 

После ще разопаковам багажа и мократа още кърпа от плажа ще изсипе на паркета пясък и водорасли. Знам, известно време няма да види пералня, ще виси на простора и въздушните течения ще довяват в стаите сол и бури.



Х.М.

16 август 2019

10 - 16 август 2019







петък, 25 октомври 2019 г.

Ден преди завръщането: Дневник от скука IV




Един от четирите велики християнски празници е днес. Успение на Пресвета Богородица. Привършил е 15 дневният пост. Тръгвам към църквата „Свети Атанасий“ на хълма, километър и повече нагоре. Трябва да се мине покрай пейките на автогарата и да се продължи по алеята с дървени еднотипни постройки, предназначени вероятно за сувенирни магазинчета, но празнеещи сега, май никога не са стигали до предназначението си.

Когато пристигам, службата вече е приключила и свещеникът раздава нафорите върху длани, образуващи престоли. И тук, като в целия градец, черкуващите се са повече руснаци, затова и свещеникът се опитва, не особено сполучливо, но затова пък гръмко да говори на руски. Прекрасни стари икони, които със сигурност биха привлекли погледа на Матис. Най-чудна е голямата икона на Света Богородица с Младенеца до входа. Дворчето е с добре поддържана градина и много цветя – латинки греят покрай бордюрите и гергини в различни цветове със стойни високи стъбла - всичко подредено като от сърцати стопани.



Чувам се да казвам: „Искам вече да съм си вкъщи“. Изглежда съм отвикнала да лентяйствам, излежаването на плажа ме отегчава, а при жълт флаг не е възможно и да се плува.

В хотелската стая сядам с една от дузината книги, които съм награбила с намерението да чета. Криминалета, поезия, Пруст... Прехвърлям се от книга на книга, оказва се, че криминалетата вече са прочетени, а и някак скучновато и схематично написани като по поръчка, така че се отказвам да ги препрочитам. Поезията ми звучи кухо - ехо в празна стая, изглежда жегата отнема дори от магията на словото. Към Пруст изобщо не посягам, а дебатът на двамата нафукани интелектуалци на високи и често пъти неразбирамеми теми, ме кара да си отворя с чисто сърце една студена бира. Най-емоционално ми въздейства романът на известен френски зевзек - историята е за плаж в близост до вулкан и препратките естествено са еротично-порнографски описания, преливащи в поетични отклонения. Захвърлям книгата в най-отдалечения ъгъл на стаята и спокойно си допивам бирата.


Вечерта е по-забавна. 

Започнали са тридневните празници, включващи модни ревюта на известни български, и не само, марки. Великолепното шоу, което следя отблизо, се развива на екранен фон от прожектирани морски фотографии с тюлени и птици, снимки от хроники, кадри от реклами и романтични филмови сериали. От двете страни на подиума са ниските маси с пепелници и дивани. Менюто е леко – минерална вода, енергийни напитки, бяло вино и розе. Храната е повече от изискана – в първото блюдо бяло и червено грозде с кашкавал. Във второто – морски дарове и хапки хайвер. Никой не се храни, дори напитките, сервирани в крехки чашки на столче, са пренебрегнати. Погледите са вперени в тиловете и коленете на неземно красивите манекенки, които като феи изкачат от вътрешността и демонстрират тоалети или бански костюми. Повечето мъже са в  контраст с черния нощен фон, облечени изцяло в бели дрехи – костюми и ризи, дори обувките са бели – седят край масите и наблюдават. Дамите в публиката са пъстри птици, част от тях - далеч не толкова изящни като тези от подума. Демонстрацията е придружена от нежна музика и жълти балони. Има няколко камери, които закриват лицата на операторите, оставяйки на показ само ушите им, явно журалисти от лайф списания. Не оставам на афтър партито.



В близост до хотела сергията за палачинки с висяща електрическа лампа над лакомствата все още работи. За първи път виждам рускиня зад щанда, при това толкова любезна. Това се казва палачинка, отбелязвам наум, отхапвайки гладно от вкусотията със смесен вкус на пармезан и бороники до черната дъска с ценоразпис.

Балконът със своя тъмен ажурен метален декор напомня за големи вълни, макар в момента морето спокойно да отразява лунната светлина. На стената, притиснати в паспарту с рамка, танцуват балерините на Дега.

Носталгията по отминаващата ваканция вече ме обзема. Долавям отвъд веещото се перде остра миризма на сол и водорасли, на парфюм, цветя и кафе. Мечти, мечти...
И сбогом сбогом, море.





Х.М.

15 август 2019
10-16 август 2019



петък, 4 октомври 2019 г.

Татковците: Дневник от скука III



Група хлапета от близкия лагер скачат с писъци срещу завличащите вълни. Пясъчната вода ги поглъща и изплюва след секунди, търкаля ги като гумени топки и отново ги залива като истеричен смях. Спасителят обикаля нервно, а свирката не слиза от устата му. За миг водата ми се привижда тъмна от удавници.



Едър добродушен татко, приличен на мечок, държи за китките малката си 3-4 годишна дъщеричка. Не се страхува, радостта на момиченцето, нечуваното забавление, ги оставят за дълго във водата. Нейните плитчици се премятат сякаш са знаменца, след години този спомен от детството ще й бъде сигурна опора.

Изобщо татковците тук, готови да се откъснат от бирата, бридж белота и телефоните, от разговорите за световното положение или световните футболни първенства, от хазарта и игрите на рулетка, дори от тайните любови. Много по-грижовни от уморените и безучастни майки, които лежат със затворени очи, обърнали гръб на пясъчните кули.


Морето е превзело брега. Разглеждам снимките от сутринта - изгризаната плажна ивица, вълнолома, изгряващото слънце, чиято светлина се разлива по мокрия пясък, чаша, пълна с пясък, стояща непоклатимо върху масичка, затънала в мокрото, угрижен мъж с тънко яке с вдигната яка, седнал до спасителния пункт, облъкатен на коленете си, друг, който бяга по брега срещу вятъра, две възрастни дами в пъстри рокли, по детски радостни от мощния прилив и безредието от изтръгнати чадъри, писъци на чайки, водорасли и нашествие на медузи. Оранжевите шамандури, лодките в далечината... 



От крайбрежното бистро долита силна музика. Млад циганин танцува в кръг, над главата му прелита гларус.



Тази вечер пътувам за Несебър. Потоци от хора се вливат в градчето, а други поемат обратния път. При входа отново е скрачащият шут на неопределена възраст. Шумът от човешките вълни се сливат с тези от морето и с музиката от трудно изброимите кафенета, кръчми, капанчета. Обичайният за полуострова шум, съпроводен от кресливия говор на птиците, които се носят срещу вятъра. Скоро злото слънце залязва и градът затрептява - пъзел от разноцветни стъкълца. Вечерният сумрак прикрива боклука и потапя града в бляскаво изкушение.



Малко коте с болни очи внезапно спира разходката ми. Гласчето му потъва в тътена. Как бих могла да му помогна? Природните случайности ми разказват онова, което на следващия ден научавам от сутрешната преса.  

На връщане пътувам в претъпкания автобус. Контрольорката се промъква между топлите тела като живак. Чува се само руски говор, рускините обичат да се смеят с глас и с часове. Една слабичка и съвсем млада руска майка със сериозни очи седи срещу мен. В тъмното пътят изглежда двойно по-дълъг.




Х.М.

10 - 16 август 2019

13 август 2019

понеделник, 30 септември 2019 г.

Игрите на глада: Дневник от скука II

Отражения: Дневник от скука I


Мъртъв ден – също като вълнението, което предстои. И баничките се оказват не чак толкова вкусни. Вечният проблем за глада, за търсенето и намирането на храна, която е уж в изобилие, но от която нищо не можеш да избереш. Решавам днес да обядвам прилично в някой ресторант, но още със сядането и бързия преглед на менюто, се отказвам. Сервитьорката, накуцваща жена на възраст, която се задъхва, ме прогонва зло с думите: Ще чакаш! Вижда се, че и мнозина други по масите наоколо чакат. Не и аз.

Може би пържени картофи от близкото капанче със занемарен вид, което се обслуждва от възрастнен мъж, пристрастнен към пушенето и пиенето на бира и от неговия меланхоличен син с едър корем и къси гащи, невидели вода и сапун от миналото лято? Тъкмо си мисля, че положението в кухнята със сигурност е още по-трагично, когато оттам изскача друг младеж, по-слабо копие на първия. Най-вероятно вътре майката пържи до припадък. Опитвам се да не гледам ръцете с кални нокти, които ми приготвят поръчаното, все пак е със щипки, нали, успокоявам гласа на погнусата си аз, един глас - ту строг, ту нежен, с когото си общувам най-вече в кухнята.

Към картофите добавям калмари. Пловдивските заведения са класи над тези тук, мисля си по пътя. Например онова спретнато квартално заведение с бързи като оси сервитьори и блестящи чаши, вилици и лъжици! Къде ти! Храната все пак поне е топла. Вече на терасата в хотела, където съм разположила скромното морско "гурме", наблюдавам как долу на пушещото барбекю обядът на двете семейства с малки деца прелива в обилна вечеря от гигантски порции салати и всякакви канибалски удоволствия, а децата – жилави и енергични за разлика от родителите си, не могат да се наситят на водната забава – очила за подводно плуване, шнорхели и дюшеци...


Мисля за вълните този ден, за гмуркането под вода. Гмуркаш се и чакаш вълната да отмине, така се спасяваш от ударите и пораженията, а и е забавно да излъжеш дори за миг непредсказуемите водни набези.

Забавляваш се, крещейки на воля без страх, че някой може да те чуе, защото тези до теб също крещят. После подскачаш дълго на един крак, докато се увериш, че водата от ушите е изтекла.


Утре може би ще отида до Несебър. Ще видя къщата на леля Еленка, където отсядахме със Стела през 2012 и 2016 г. Старата къща е забележителна с терасите си, надвесени над водата и над покривите, обиталище за постоянно пикиращи и отлитащи отново гларуси, привлечени от кухненските аромати на близките ресторанти, възвестяващи с писъци радостта си от плячката. 

До къщата има и приятно бистро с жива музика, където възнамерявам да седна, а после да потърся и тениска с акули за Стела.

Тази вечер комиксите са на тема „Голямата вълна. Флаг червен“.



Х.М.

12 август 2019

10 - 16 август 2019

вторник, 17 септември 2019 г.

Отражения: Дневник от скука




Събуждам се в пет. Светлините около басейнчето долу автоматично угасват с изгрева. 

Май тази нощ сънувах само мигащите в жълто светофари на тръгване за морето, неочаквано пустите улици на града и после равнинния тракийски пейзаж, прорязан от реки, богат на дървета в далечината, все още обвити в мъглите на ранното утро. В далечината излитат балони, вижда се огънят на хелия и наблюдателите, вдигнали глави към онези горе. 

Излизам да се поразходя и да намеря кафе. Все още всичко е затворено освен кафе машините, с чието качество трябва да се примиря -  магазинът с отбрани продукти отваря късно.

На терасата отпивам от хартиената чашка с горчив утаечен вкус. Тихо е, въздухът - прохладен. Млад мъж в тъмносиня униформа с рекламен надпис почиства басейна от паднали листа с мрежа, закачена на дълга пръчка, виждам само гърба му, премита двора, оглежда смокинята за узрели плодове. Във всяко дворче от редицата еднотипни хотели има по едно смокиново дърво. Вилите на линията пред нас са по-високи и с по-различна архитектура, оградата е жив плет от кипариси, отлично подържани, с никнещи нагоре стръкове в свежо зелено, което хармонира с охровия цвят на сградите и тъмните огради от ковано желязо. В далечината се развява българското знаме.



В 7.00 тръгвам към плажа. Аз съм от първите посетители. Момчетата от поддръжката – пъргави, слаби и тъмни от слънцето, събират купища фасове със специални съоръжения и ги изсипват в черни чували. Измитат пясъка от дървените алеи, прибират чаши и бутилки, подреждат шезлонги и чадъри. Малко по-късно пристигат и спасителите с топли закуски и айрян. Закуската ще почака, докато не завърши обичайната подготовка на терена.

Правя няколко кръгчета на близки разстояния, изморявам се бързо, не съм плувала отдавна. Започват да приждат плажуващи и да се окопават с чадъри, хавлии, надуваеми дюшеци и играчки, басейнчета за най-малките деца. Камъните са импровизирани масички за чашите кафе или кенчетата с ледена бира. Тези населяват свободната безплатна зона около вълнолома, все по-смаляващата се част от пясъчната ивица за сметка на платените екстри около заведенията и по-надолу. Бедните са по-ранобудни от богатите, които ще пристигнат по обяд с лимузини и ще се настанят около барплотовете.


Прави серия от снимки. 

След 18.00 при жълт флаг е спокойно, но вече се усеща силата на отлива, затова не отивам надълбоко, гмуркам се в близост до брега. Спомням си рифовете в най-крайните точки на южното Черноморие, южната граница. Било е отдавна. Рифовете са почти крайбрежни, богати са на корали и всякакви морски създания. Някой ден ми се иска отново да отида там, където е съвсем различно – малки заливчета, обградени от дюни, не съм сигурна какво е останало от тази красота. Но и тук природата е щедра в разнообразието си – от плажа можеш да видиш гористите склонове на Стара планина, затова и въздухът е толкова чист, а водата студена като изворна.


Вечерта тръгвам към яхтеното пристанище и без друго няма кой знае какви забележителности. Навремето градчето беше прочуто единствено с това, че е в близост до големия курорт, можеш за минути да отидеш дотам по брега. Сега е застроено и на практика няма какво друго да се види освен сгради – по-малки или по-големи. Алеята към пристанището е далеч по-благоустроена от „главната улица“ с магазинчета с характерните за морските градчета стоки и малки ресторанти, чиито менюта изобилстват от съмнителни, но за сметка на това скъпи ястия.

Една от атракциите тук са файтоните, управлявани от възрастни вакли особи с мустаци в мрачно настроение. Цената е... колко? Зависи. Не е ясно от какво, но и не съм почитател на файтоните. По-важни са конете – единият от впряга винаги петнист, а другият – черен. Изящни създания с тънки крака, прекрасни глави и гриви, чисти и добре гледани.


Правя си селфи с грозния пират и с осветената в зелено палма. Толкоз. Sea taxi или Sex taxi? Надписите по лодките са зацапани. От ресторантите се носи приятна музика, бризът довява аромати на скъпи парфюми и екзотични ястия, мигащите светлини на рекламите са примамливо-лъжливи. Скъпите лъскави черни и тук-таме червени возила ясно говорят за категорията на посетителите.

На връщане хапвам сладолед. Как върви разходката, пита отегченият продавач.

Вече в хотела наливам чаша бяло вино, богато гарнирано с лед и излизам на терасата.
Отново хипнотичните светлинки по дворовете около синята вода на басейните. Всичко е утихнало, само момчето от съседната мансарда продължава да говори по телефона. 

Когато изгасям нощната лампа, луната вече е в стаята ми.




Х.М.

11 август 2019

10 - 16 август 2019

петък, 28 юни 2019 г.

Стена от дъжд и други градски приключения



Тази година горещият и дъждовен юни надминава всички очаквания. Сравнително ясното и безоблачно небе внезапно потъмнява и дъждът се изсипва с цялата си водна ярост и мощ над града. Дори мрачните, мълчаливи и сурови шофьори от категория С стават меки и се разнежват, движейки се хаотично без маршрут, за да събират по пътя изпадвалите в паника хора. Къде сте тръгнали, бе ей! - е най-често чуваната реплика от мястото зад волана, преди автобусът гондола отново да потегли. Майничките имат сърце, няма шега.

Аз се разминавам леко, гледайки стената от дъжд единствено и само през прозореца.



Правя десетки снимки, но пороите така и не успявам да уловя. В един от тези дни Стела се наложи да чака близо два часа на спирката, докато стихията утихне, а аз по джапанки успях да прекося малките улички, успоредно на булеварда, за да й занеса чадър и яке с качулка, беше премръзнала, а ние наистина газехме до колене. Новите й червени маратонки след това съхнеха увисени на простора близо седмица. Вали така, сякаш никога няма да спре. После се търкахме с четка и сапун, знае ли човек какъв е все пак този дъжд, който носи кал и прах уж от Сахара.

Някои от колите паркират по тротоарите и изчакват търпеливо. За няма и час водата се оттича в шахтите и движението на хора и автомобили подновява своя ритъм.



Добре обурудваните събирачи на боклук също не губят ценно време. Успявам да засека един такъв, екипиран дори със сигнална жилетка - всичко, както си му е редът.



Гаражът на Кънчо вече го няма. От общината са дали срок до края на юли, не знам къде ще се събират на по бира и кюфте все още младите момчета от блока. Тъжна работа. Е, ще измислят нещо.

Дълго и оживено, с една особена важност, със Стела си припомняме едно през друго нашето малко приключение, сякаш се е случило кой знае какво.



 Христина Мирчева

петък, 12 април 2019 г.

Периодика: "Женският брой на списание "Море" 2019 е на книжния пазар"





Излезе първи брой на сп. Море 2019. Броят е тематичен – поканените автори в него са само жени. Оформен е с изображения от творбите на известната френска скулпторка Камий Клодел. Начало на броя поставя древногръцката поетеса Сафо с три стихотворения, а за крилцата редакторите са се спряла на „Пролет” и „Нощ над града” от незабравимата Петя Дубарова по повод 40 години от нейната кончина.

Поезията е застъпена най-широко, представена от 17 авторки от различни поколения, всяка от които с различно богато звучене: Екатерина Йосифова, Амелия Личева, Кева Апостолова, Камелия Спасова, Рене Карабаш, Анжела Димчева, Румяна Захариева, Теодора Тотева, Елка Василева, Рада Добриянова, Женя Димова, Елена Диварова, Ваня Вълкова, Бисера Виденова, Гергана Атанасова, Наталия Недялкова, Ели Видева.


В раздел „Проза” можем да прочетем откъс от последния роман на Божана Апостолова „Завръщането на визона” и разкази от Кристин Димитрова („Новият дом на душата”), Надежда Радулова („На морския бряг, полунощно”, „Записването”, „Нещо сладко преди лягане?”), Христина Мирчева („Дарба и проклятие”), Бистра Величкова („Откраднат живот”), Иглика Дионисиева („Юлияна, чудовището”), Лилия Христова („Пътят започва от сърцето”) и Нели Лишковска („Празно място”)

Преводната поезия отдава чест на писателите от Унгария Чаба Жебьок, Атила Хеди, Ботош, Дьонди Хегедюш, Сабинауги, Имребабич, Атила Яс и Дьорд Сонди, представени със снимка и кратка биография, както и останалите автори в броя.

В раздел „Критика и есеистика” четем Антония Велкова-Гайдаржиева с „Религиозна ли е българската литература?”, Дора Колева с „Поетическият образ на Божана Апостолова”, Мира Душкова с „Тази светлина е за теб!” и Златна Костова с „Пет лични истории, или закъсняла благодарност към хората, които ми сториха добро, като ме отказаха от нещо”.

В „Книги – отзиви” Иглика Дионисиева ни припомня за неотдавна отишлата си от нас прекрасна поетеса Стоянка Грудова  ("Бъдещето между нас"), а в „Наративът като убежище в бягството от прозата” споделя своите впечатления от последната книга с разкази на Лилия Христова „Перо от черен котарак”. Роза Боянова в „Поетът над заглавието” представя накратко Иван Сухиванов и неговата стихосбирка „Непревзето море”.



Литературно списание „Море” е издание на Община Бургас с редактори Иван Сухиванов и Росен Друмев и художествен съвет - проф. Светлозар Игов, проф. Михаил Неделчев, доц. Йордан Ефтимов, Роза Боянова.

Списанието е 200 страници и е на символичната цена от 7.00 лева.