неделя, 9 декември 2018 г.

Изкуствени палми, потънали в сняг



Рекламни табели стърчат като шии на футуристични птици,
по главите им - накацали куци прожектори.
Клечат безцелно за компания.

Времето е спряло между ръждата и винила,
отрупан с надписи и приканвания:
изход, вход, купи, продай, мини напред, дай назад -
като във весел танц.

Има и кафене под изкуствените палми, потънали в сняг.
Преди бяха младите, 
сега вдигат врява бъдещи клиенти 
на разни агенции с тъмни занимания - няма друго бъдеще освен това.



Все пак празниците предстоят.

Жена на неясна възраст продава цветя в подлеза,
плаче от студ. Нощем сънува 
вехти патерици да танцуват с хризантемите.





Х.М.

вторник, 24 юли 2018 г.

Пабло Пикасо: "Мечтата и лъжата на генерал Франко"



"Съжалявам само за това, че през живота си не нарисувах нито един комикс" 
                                                        Пабло Пикасо

Още през януари 1936 година Пикасо пристъпва към гравирането на две големи метални платки, разделяйки ги на кадри – всяка по девет кадъра с размер на пощенска картичка. Първоначално възнамерявал на продаде печатните копия на това свое произведение и с получените средства да подпомогне испанците, изпаднали в беда.
Но след завършване на процеса на 7 юни обработените с киселина и тонирани гравюри – акватинти – се оказали толкова впечатляващи, че било решено те да останат само в оригинал, като към тях се прибави дългата страстна поема, чийто автор е Пикасо, в превод и на английски, и френски език. Титулната страница също била дело на  Пикасо. Оформеното във вид на албум произведение получило наименованието „Мечтата и лъжата на генерал Франко.”



Предлагаме на вашето внимание откъс от поемата.
Превод от руски: Христина Мирчева

... викове на деца
                                  жени
                                         птици
                                              цветя
                                                  гори
викове на камъни
                                   легла
                                            столове
завеси
гърнета
котки
бумаги
миазми
викове на тъпчещи се хора
                                попарени с дим
излизащи от кипящи котли
                               облаци птици влитащи в морето
оголени кости
                    изкъртени зъби
забити в парчета от вълна
сушена от слънцето върху блюдо.

Пабло Пикасо "Мечтата и лъжата на генерал Франко"





четвъртък, 5 април 2018 г.

Великден и много луни между клоните


Ако трябва да обясняваш снимка, значи нищо не си направил. Както в случая. Исках да хвана "затворено" и цифрата шест милиона седемстотин и деветдесет хиляди, за да предам иронията на случайното послание, допълнена от двете футболни топки по-долу, но мигащите лампички около табелката заслепяваха блендата. За да улавяш подобни мигове, особено в сумрак, си трябва и добра техника. Иначе какво от това.

И тогава си спомних картината от началото на деня, малко преди обяд, в магазина, на топлата витрина - няколко дребни стари дами, наредени на опашка, наредени, но и изпреварвани от други гладни желаещи. 

"Има ли леща?", попитах момичето зад щанда. "И ние чакаме лещата", с крехки гласчета се запровикваха старите дами. Толкова тихо - като някакви изпосталели врабчета. Лещата тук беше няма и 40 ст. за 100 грама. Всяка си носеше от вкъщи пластмасова кутийка, защото купешките кутийки бяха най-малко 8 стотинки, а имаше и по 20. Но домашните канчета... Домашните канчета бяха толкова плитки! Едва ли събираха и 300 грама от нещо си.

"Вчера лещата беше съвсем чорба", каза една от жените, "Ако и днес е така, отказвам се", заяви тя смело. "Ще се откажеш, но къде ще идеш!", каза другата и т.н. Дори и спорът не вървеше, защото всички бяха изгладнели. 



По-късно вечерта, когато влизам в огромния Кауфланд, виждам охранени хора с колички, които преливат от стоки - също като в онази противна реклама от автобусните спирки: безкрайно дълга количка, подобна на икарус, в чийто край дете с вдигнати от щастие ръце приветства майката, погрижила се за изобилието. Там, до тази реклама на същата спирка винаги седи или направо лежи на пейката един скитник. Познавам го - момчетата от пицарията крият за него в края на деня по една-две пици, а той живее в изоставените строежи зад кварталната поща. Бивш музикант, който все се зарича на спре пиенето и да започне начисто, много е сприхав. 



Ето, и на тази снимка също трудно се забелязва как нощната улична лампа "пали" рекламата на бензиностанция ГАЗПРОМ.



Много са смешни издължените като на жирафи тенекиени комини на някои от импровизираните кръчми в квартала, сковани набързо от кнауф, иначе с екзотични имена.

Паркингите пред магазините кипят от пристигащи и заминаващи автомобили - кошници с марули и репички, кесии с топли хлебчета с маслини и сусам, мрежи с агнешки главички, ребърца и чревца. Джоджен и пера от лук. Празникът наближава. Усещам го най-вече от черешата, чиито разпъпващи се клони всяка сутрин приветстват прозореца ми.



И много луни на небето, между клоните.




Христина Мирчева


понеделник, 26 март 2018 г.

Крехки бели цветчета, притиснати от мокрия сняг



Онази сутрин ми напомни ранното детство в Разлог - малък градец със завод за дрожди, разположен в котловината между три планини - Рила, Пирин и Родопите. Зимите там продължаваха половин година, снегът започваше да се топи в края март и се топеше в продължение на дни. 

От старите читанки помня детските стихотворения за песента на капчуците. Който не е преживявал истинска зима, би си помислил, че тези стихчета са плод на творческо въображение. Не, не е така. Истински дълбоката зима е белязана на първо място от огромни ледени сталактити, които понякога стигат от покривите на едноетажните къщи почти до земята и когато пролетното слънце най-после освети снежния рай, целува първо ледените висулки, които започват надпяване с полуделите гугутки и други непознати и сладкопойни хвъркати. Незабравим е блясъкът на слънчевата светлина в съперничество с блясъка на снега, светлина, която премрежва погледа почти до ослепяване, малките оазиси от кокичета и минзухари в заградените дворове, целият този объркващ шум от отваряне и затваряне на врати и прозорци, от дрънчене на кофи и свистене на мокри снежни топки.




Онази сутрин в големия южен град беше, разбира се, много по-различна. Първо огромното сякаш отстояние от времето, после климатичните промени, после това странно и за първи път случващо ми се явление - сняг върху цъфналите преди дни джанки, бадеми и градински декоративни храсти с жълто оперение. Една едра сврака с лъскави криле беше кацнала върху клона на близкото дърво и надаваше силни кресливи звуци, които не успяваха да накарат гугутките да замлъкнат, но от чиито необясним яд снегът се ронеше и още във въздуха ще обръщаше на вода.



Дежа вю-то идваше най-вече от оглушителния шум и ослепителната светлина, а гледката на белите крехки цветчета, притиснати от снега, въздействаха почти хипнотично. Снимах с телефона, не виждах какво снимам пак заради светлината.




В парка мъж с наведена глава разхождаше огромен голдън ретривър, помня, че беше обут с високи гумени ботуши, сякаш беше тръгнал за лов, а не за да изведе домашния си любимец. Изглежда в подобни ярки сутрини дори обикновени гледки добиват нереални, почти литературни измерения.





Тази е последната снимка, преди да се кача на автобуса и да видя от прозорците как пробягват щайгите с ябълки, портокали и лимони от магазинчето на спирката.


Христина Мирчева


понеделник, 5 март 2018 г.

Оскар и Оскарите


Не можах да се превъзмогна да гледам Оскарите. Така е от години. Церемонията по награждаването винаги съвпада с моя рожден ден, сега пък изместена със седмица напред. И какво от това. Спрях се случайно на една криминалка от 2011 г. - Bron/Broen. 3 или 4 сезона. Съвместна продукция на Дания и Швеция. Знаете, онези там не си пестят насилието, уж някак лаконично и пригладено, кадрите почти безцветни, а всъщност документално-директно, което крие в себе си още от силата на подлостта - нали би трябвало да е "художествено". Да, изпитвах досада и раздразнение - не мога да различа блондинките, бъркам нахакания журналист от местния вестник с наркомана, който побийва хубавата си жена и по-рядко дечицата, но пък историята те тегли. Защо? Анонимното копеле трепе наред и води полицията за носа. Повече от дразнещо. Това ли е реалността - неразкритите престъпления повече от разкритите. В криминалната интрига има и лични драми. Шишкото инспектор от Швеция си е направил вазектомия след три брака и пет деца, но за да докаже мъжествеността си спи с прясната вдовица на един от големите милиардери, чиято операция на сърцето излиза несполучлива. После отива и казва на жена си: Обичам те! И тя го изхвърля с куфарите навън, да ходи на майната си. Някакъв клиент с нов софтуер й праща любовни есемеси, докато го кълца на салата. 

Инспекторката от Дания, която работи съвместно с шишкото, е емоционален инвалид. "Жена му се обажда по телефона, представяш ли си, за да чуела гласа му!" Нощем ходи по баровете, хваща първия за ушите и го води вкъщи. Кратък сеанс и веднага след това разглежда трупове дибидус гола в поза лотос. Човекът се изплаши и излезе на пръсти.

И никакъв напредък по разкриването на престъпленията.



Трябваше да гледам Оскарите. Обаче не мога да преглътна и тази помия. Цялата претенция, която безметежно се носи като Титаник право към съдбоносния айсбег. Нереално е някак. Бомби и ухилени егоманиаци, размахващи високо идола на кино огнището. А бях толкова запалена, мислех да ставам актриса и т.н.

Междувременно събарят изостаната къща с бръшляните и съвсем здравия каменен дувар отсреща. В нея "живееше" един от моите герои - скитник от години, съборетината му беше убежище. Сега се чудя къде ще отиде. Дали ще се примири с модерната стъклена архитектура или се забегне - изоставени къщи колкото искаш. 




ПП Защо писах "Оскар и Оскарите"? В цялата история няма нито един Оскар. Мисля, че го обърках със сина на инспектора от Швеция - 18 годишен, който е хлътнал до уши по русата и безчувствена колежка на баща си, влюбен в белезите й. Но той май се казваше Аугуст. Аугуст беше, да.

Х.М.

неделя, 14 януари 2018 г.

Мъгли в равнините, по върховете сняг


Jacques Pion

Звучи като прогноза за времето. Така е, но и не съвсем. По-скоро е спомен от времето, когато се налагаше всяка сутрин да изминавам разстоянието Пловдив-Пазарджик-Пловдив с червената Лада. Има един участък след 9-ти километър, който винаги е потънал в мъгла през трите сезона от годината, но особено през есента и зимата. Особено през есента. Сякаш попадаш в друго измерение и никога не е сигурно дали ще се измъкнеш оттам. 

Антониони има такъв филм. Сцените с мъглата интригуват в началото, скоро обаче става непоносимо скучно. А когато си шофьор и не виждаш дори фаровете на колите пред теб, за чиято светлина да се закачиш, изпадаш в сънен транс - и най-лютият орбит без захар не може да те събуди. Измъкнеш ли се най-сетне от лепкавия влажен памук и пред теб се открие бистрата гледка на пътя, разбираш колко прекрасно нещо е ясната видимост.

През зимата е не по-малко опасно заради заледените участъци. Колите обикновено се движат на зиг-заг. Често пъти спирах в някоя отбивка, за да гледам заскрежените дървета. Чувах тътена на чудовищните тирове, чието ускорение завихряше мъгла и студ преди да потънат в неизвестността.


Тирол, 2016
Обичам зимните картини, но днес, докато търсехме свободни места със Стела в някое от немалкото уютни кафенета в махалата, и все не намирахме, а вън температурата отчиташе рязък спад и оголените дървета и недокоснатия от сняг пейзаж ни караха да се крием в шаловете си, които за щастие бяхме увили около яките на тънките палтенца, си спомних за лятото и за това как се радвах на изобилието от плодове и топли аромати. Какво чудо са сезоните, наистина. Те единствени накъсват безликото време и оставят отпечатъци в скучното досие на живота ни.


Св.Спас 2017

Защото през жежките дни със сигурност ще си спомням за принудителната разходка в студа и за дъгистия плетен шал на Стела, който ме развеселяваше.

Х.М.

понеделник, 8 януари 2018 г.

Къде са резачките, никой не го е грижа





Дървета и храсти са бухнали
в тялото на реката –
ако тръгне пороят,
ще погълне деца и ниви,
отломъци и цели къщи.
Къде са резачките, никой не го е грижа.

А някога имаше водопади от двете страни –
пръскаха безценни бисери долу върху прасетата,
милиарди  духове от отвъдното са намирали нощем телата си
под кипящите водопади.

Как всичко прелива, когато е диво,
непредсказуемо в пътя си,
заплатено като гъсти коси,
впито като нокти в месото -
писък за дъжд,
който ще ни помете без помен.

Август, 2017 година, Св. Спас





Христина Мирчева




вторник, 2 януари 2018 г.

Колко още до края на това пътуване?


Спира винаги на бензиностанцията да зареди и да изпие едно кафе. Обича миризмата на бензин и шума от кафе машините. И това да остава анонимен, но не и сам. Винаги го е изумявало колко различни са преминаващите, трогва се от богатството в разнообразието на видовете. Не разбира, например, как някои предпочитат кафето със захар, след като за него е непредставимо подобно небрежно отношение към аромата на тъмната и топла течност. И все пак няма нищо против - всички тези хора са му напълно непознати, няма да се налага да спори с тях и да ги убеждава кое е правилно. Само ще ги наблюдава, преди отново да потегли по магистралата.

Светещите колонки, осовата линия, мантинелите, крайпътните заведения за бързо хранене с огромните светещи реклами...Боже, не е вярвал, че някога ще доживее да види цялата прелест от могъществото на строителните компании - работниците с жълти каски и светлоотразителни гащеризони. Мощните багери и високите до небето кулогранове. Кулокрановете - винаги са му приличали жирафи с изящни шии. Усмихва се на това сравнение. Самотата го гнети, но богатството на изминаващия живот го изпълва с упование.

Колко остава още, колко още до края на това пътуване?



Х.М.