неделя, 24 ноември 2019 г.

Някъде в Тирол между Рождество и Нова година


Повече от 40 минути обикаляме тъмната околност. Може би се въртим в кръг, а може би не. Силните фарове на колата, която сме взели под наем на летището във Виена, осветяват пътя - хълмиста, по-скоро вълниста местност с немного широк, но равен път, ограден от високи двуметрови дървени пръти. Това е заради снеговете тук, пояснява нашият водач. Идвал е преди две години заради прочутата ски писта в близост. Тази година явно не може да се похвали със сняг, сухо и безснежно, докъдето ти поглед стигне, можех да го видя преди мръкване по магистралата, успоредна на река Ин.

Тук някъде трябва да е, казва Ж. все по-малко уверено, сигурен съм. Не звучи кой знае колко сигурно. На различни отдалечени разстояния проблясват осветените стаи на вилите в околността. 
Изглежда пестят електричество, мисля си, толкова са слаби светлинките иззад прозорците. А и нито една улична лампа, нито една указателна табела... Някъде се виждат коледни украси, съвсем пестеливо. В Торонто по това време всичко свети като в реклама за Кока Кола, мърмори Н. от предната седалка до шофьора. Всички мълчим уморени. И вече изнервени. Затварям очи, опитвайки се да прогоня спомена от скорошното авиоприключение: Пловдив-София-Мюнхен-Виена - нищо работа, а отне часове. 





Мислим за това дали вилата ще бъде отоплена, ще има ли осветление, ще намерим ли ключа и изобщо в този дух, когато "нашата" къща внезапно блесва отпред.


Това, което откриваме, ни кара мигом да забравим всички неудобства. Ключът е над пощенската кутия на сантиметри от вратата, дори не скрит отзад. Прекрачваме прага и всичко се осветява. Топло е! Повече от топло. По-късно ще разбера, че вилата е една от онези еднотипни постройки, сглобени от масивна дървесина - истинска при това, със спални на приземния етаж, където е котелното, сауната, банята и пералното помещение, обширна дневна с  барплот, хладилник, миялна машина и професионално кухненско обзавеждане, с плазма, камина и удобен диван, с още едно помещение, до което отвеждат тесни дървени стълби - там е само за тинейджърите, които не се отделят от таблетите си. 

Собственикът Джеймс е родом от тези места, от години работи в ситито в Торонто, запознал се с жена си на едно корпоративно парти, тя е непалка, синовете им приличат повече на нея, навсякъде има техни снимки, цялото широко стълбище към приземния етаж е украсено с фотографии на децата. Джеймс? Навярно е бивш Ханс или Фрийдрих, или Хелмут?

И тук не се пуши, да знаете! 


Собствениците са пълни въздържатели, вегани и пр., изобщо финяги, с тях трябва внимателно.

Но пък и ние също сме от сой, нали, контрира Н. и излиза навън за цигара.

Настаняваме се по стаите, превъзбудени от всичко преживяно.

- Е, какво момичета и момчета, ще спим ли, какво, отиваме до Куфщейн?



А това тук какво е, питам се. Това не е Куфщейн, това е Швойх, на пет кимолетра и нещо от Куфстейн, по южното течение на Ин. Швойх е нещо като богаташки квартал в околността. Но хубавите кръчми са в големия град, а не тук.

Изненадани сме от внезапното решение, продиктувано най-вече от празния хладилник и, няма как, навличаме отново якетата.

Една част от нас иска бързо някъде да се настаним и да хапнем, а друга - да разглеждаме забележиелностите, да скитаме в студа и други подобни отегчителности. Да видим кой ще надделее.



Х.М.

Между Коледа и Нова година, 2016 г.