Онази сутрин ми напомни ранното детство в Разлог - малък градец със завод за дрожди, разположен в котловината между три планини - Рила, Пирин и Родопите. Зимите там продължаваха половин година, снегът започваше да се топи в края март и се топеше в продължение на дни.
От старите читанки помня детските стихотворения за песента на капчуците. Който не е преживявал истинска зима, би си помислил, че тези стихчета са плод на творческо въображение. Не, не е така. Истински дълбоката зима е белязана на първо място от огромни ледени сталактити, които понякога стигат от покривите на едноетажните къщи почти до земята и когато пролетното слънце най-после освети снежния рай, целува първо ледените висулки, които започват надпяване с полуделите гугутки и други непознати и сладкопойни хвъркати. Незабравим е блясъкът на слънчевата светлина в съперничество с блясъка на снега, светлина, която премрежва погледа почти до ослепяване, малките оазиси от кокичета и минзухари в заградените дворове, целият този объркващ шум от отваряне и затваряне на врати и прозорци, от дрънчене на кофи и свистене на мокри снежни топки.
Онази сутрин в големия южен град беше, разбира се, много по-различна. Първо огромното сякаш отстояние от времето, после климатичните промени, после това странно и за първи път случващо ми се явление - сняг върху цъфналите преди дни джанки, бадеми и градински декоративни храсти с жълто оперение. Една едра сврака с лъскави криле беше кацнала върху клона на близкото дърво и надаваше силни кресливи звуци, които не успяваха да накарат гугутките да замлъкнат, но от чиито необясним яд снегът се ронеше и още във въздуха ще обръщаше на вода.
Дежа вю-то идваше най-вече от оглушителния шум и ослепителната светлина, а гледката на белите крехки цветчета, притиснати от снега, въздействаха почти хипнотично. Снимах с телефона, не виждах какво снимам пак заради светлината.
В парка мъж с наведена глава разхождаше огромен голдън ретривър, помня, че беше обут с високи гумени ботуши, сякаш беше тръгнал за лов, а не за да изведе домашния си любимец. Изглежда в подобни ярки сутрини дори обикновени гледки добиват нереални, почти литературни измерения.
Тази е последната снимка, преди да се кача на автобуса и да видя от прозорците как пробягват щайгите с ябълки, портокали и лимони от магазинчето на спирката.
Христина Мирчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар