събота, 18 юни 2016 г.

Брезата, която...




Някъде в периода между 2010 и края на 2011, по памет,  написах онова тристишие за брезата, което впоследствие включих в първата си книга:

"Една бреза 
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето".

Не мога да кажа, че съм привърженик на тристишията си, но това си го харесвам, най-вероятно, защото обичам брезата, която расте пред моя дом.


Две години по-късно - на 28 септ. 2013, написах едно стихотворение, също посветено на брезата, с дългото заглавие "Разговор на оглупялата бреза с морето".

Леле, наистина ли датите са толкова важни! Е, да, за човек с архиварски наклонности са важни може би, но по-важен в случая е фактът, че брезата вече не е измежду дърветата пред дома ми.

А тя от години си беше в компанията на един мощно разклонен, повече от разкошен кестен, също мой любим лиричен герой, на една кокетна дива джанка, на един жълтоцъфтящ нисък, но суетен храст и няколко високи дървета с неясен за мен произход, затова пък хвърлящи благодатна широка сянка в летните горещини.

Разбирах отлично нейния стремеж да расте нависоко - беше толкова непохватна в нежността си, но е трябвало някак сама да си проправя тунел съм слънцето, което егоцентриците около нея засенчваха с изобилието от клони и листа.

На вид анорексична, през една от най-студените зими успя да приюти две нощни птици, толкова огромни и постоянно сгушени една в друга, че стоях с часове на прозореца в почуда как е възможно крехките клончета на брезата да ги удържат. И какво впрочем правеха тук нощните птици без гнездо, а само ей така - дремещи неподвижно през деня и издаващи странни, донякъде зловещи звуци по цяла нощ до изгрев слънце. Стояха цяла зима и отлетяха най-ненадейно  през пролетта. Благодаря ти, зимо, че оголваш клоните за моите презпрозоречни наблюдения, как иначе щях да ги видя и да ги гледам, още със събуждането да се лепвам на стъклото да ги съзерцавам. Благодаря ти, природо, за твоята щедрост, с нищо незаслужена от мен. Ти ме предупреждаваше, че рано или късно брезата ще падне. Беше от ясно по-ясно. Нима можеше да понесе тя всичко това?

И когато вчера чух пращящия звук, помислих, че имам слухови халюцинации заради високите температури, от които се пукат кръвоносни съдове. Разбира се, не исках да повярвам. Тя не само беше паднала, но беше чисто и просто разтрошена, дори, не ми се иска да го изричам, на малки, съвсем малки клончета! Бялата й кора хвърчеше на всички посоки!

Но каква беше почудата ми, когато, след като се втурнах с фотоапарата навън и се доближих до безпомощно озъбеното тънко дънерче, видях, че то цяло е проядено от дървояд! Били са множество. Нещо като дървесни термити. Дълго време тя е била само обвивка!

Стоях така глупаво вторачена, докато не дойде железничарят от съседния дом, който заяви, че ще се погрижи за почистването. Нали той през зимата е на дърва и въглища, спестява от електричество.

Взех си една кора и едно малко клонче за хербарий.

Вече е чисто, все едно никога нищо не е било.




Х.М.

Няма коментари:

Публикуване на коментар