|
Човек съм, кошница от върви...
Христина
Панджаридис за "Ускорени пейзажи"
на Христина
Мирчева
|
Четири месеца вече стихосбирката „Ускорени пейзажи“
седи на масата с книги. Прочетох стихотворението „Продавачът на бадеми“ и дори
само от него реших, че разбирам защо авторката е избрала в заглавието да
присъства „пейзаж“.
Какво, ако поне за малко е възможно
да бъде всичко по местата си.
Пейзажът, в който липсва място за любов, нашият ли е, или тя, нейно величество
любовта, избира къде да се разположи. Запитах се, въздъхнах, огледах се, и се
запътих при друго стихотворение „Не исках да имаш друг живот преди мен“.
Христина Мирчева не прикрива усещанията си, цветовете на болката си,
земетръсните си мисли зад стих. Разсъблича се пред нас. Хвърля дума след дума.
Стигаме до сърцето й. Достатъчно или прекалено. Реши ти, жадният.
след всички самопризнания –
думите като кабари тапицират сърцето.
33 стихотворения. Избраната поезия е многопластова. На моменти уж лаконична, а
със стъпала, водещи в подземия. Чуваш река, движение на гребла, разговор на
хора. Не ги мяркаш, но те съществуват в пространството около теб. Първото ми
впечатление след прочита и препрочитането е, че тази книга в сравнения с
първата е по-топла, по-прецизна и едновременно – не ме корете, ако обичате!, -
разумна и луда! Да. „Ваденки“, „Влакът беглец“ и „Алиби“ са сценарии на кратки
разкази. Авторката, с професионализма си и на редактор, ги е напъхала във
формата на стихове. Запомнящи се. Надявам се да напише, използвайки сюжета им,
проза.
„Трафик“, „Фотоувеличение“ или „Глад по Коледа“... неизмечталата се поетеса
събира в няколко реда словесен товар за поеми. Интимният пейзаж от нейната
(наша!) вътрешна стая, където сме насаме с виденията си, пейзажът, влизащ на
пръсти или с тропот в очите ни. Двете, плюс картините, които ние или ситуациите
решават да допуснат в погледа ни.
Между страниците на „Ускорени пейзажи“ дишат и тристишия. Бива си ги. Казани са
майсторски – нито им е тясно, нито ламтят за разширение.
С ДЕТЕ НА РАМЕНЕТЕ
по-леко от нищо
по-тежко от всичко
прекосявам реката
Случайно ли всеки стих начева с „п“? "П" - като полет, парашут, път,
прегръдка, продължение. Христина Мирчева владее изкуството да избира
най-подходящите слова, да изглажда ръбовете им, но не до баналност и
благоприличие, да обръща гръб на асфалтираните улици, за да се запилее в
нетуристически маршрути. Заради миговете, оставащи вечни. Докато си ги връщаш
на собствената филмова лента. Ако те споходи радостта да се топлите с още едно
рамо – споделяй.
„Не казвай, че нямаш спомени.
Или че спомените не струват и едно врабче.“
„Последни дни“
Ранимостта в „Щора“ и „Паркът на увеселението“ не е дразнещ мотив, слабост или
женска чувствителност. Да те боли е белег, че си жив.
Море и преглътнати истории напипвам след точките. Нито едно многоточие – знак
за точно премерен изказ и завършеност. Характер да се изказват без напудреност
и отлагане за проба наболелите истини. Предчувствам нови стихове и потропвам
доволно с крака. Хареса ли ми нещо, не се свеня да питам за още.
Завършвам с едноименното произведение, дало името си на книгата „Ускорени
пейзажи“ – кислород нахлува през отворените прозорци и мекотата на лятото. Из
облаците на това стихотворение и на другите живее слънцето, сгъстеността на
краткото време, приласкаването на неусетното преминаване от ден във вечер, от вечер
в нощ.
Динамика и ритъм, замах и въображение в
редовете.
Стихове, които не омръзват.
