Периодика: "Женският брой на списание "Море" 2019 е на книжния пазар"

Излезе първи брой на сп. Море 2019. Броят е тематичен – поканените автори в него са само жени. Оформен е с изображения от творбите на известната френска скулпторка Камий Клодел. Начало на броя поставя древногръцката поетеса Сафо с три стихотворения, а за крилцата редакторите са се спряла на „Пролет” и „Нощ над града” от незабравимата Петя Дубарова по повод 40 години от нейната кончина.

Поезията е застъпена най-широко, представена от 17 авторки от различни поколения, всяка от които с различно богато звучене: Екатерина Йосифова, Амелия Личева, Кева Апостолова, Камелия Спасова, Рене Карабаш, Анжела Димчева, Румяна Захариева, Теодора Тотева, Елка Василева, Рада Добриянова, Женя Димова, Елена Диварова, Ваня Вълкова, Бисера Виденова, Гергана Атанасова, Наталия Недялкова, Ели Видева.

В раздел „Проза” можем да прочетем откъс от последния роман на Божана Апостолова „Завръщането на визона” и разкази от Кристин Димитрова („Новият дом на душата”), Надежда Радулова („На морския бряг, полунощно”, „Записването”, „Нещо сладко преди лягане?”), Христина Мирчева („Дарба и проклятие”), Бистра Величкова („Откраднат живот”), Иглика Дионисиева („Юлияна, чудовището”), Лилия Христова („Пътят започва от сърцето”) и Нели Лишковска („Празно място”)

Преводната поезия отдава чест на писателите от Унгария Чаба Жебьок, Атила Хеди, Ботош, Дьонди Хегедюш, Сабинауги, Имребабич, Атила Яс и Дьорд Сонди, представени със снимка и кратка биография, както и останалите автори в броя.

В раздел „Критика и есеистика” четем Антония Велкова-Гайдаржиева с „Религиозна ли е българската литература?”, Дора Колева с „Поетическият образ на Божана Апостолова”, Мира Душкова с „Тази светлина е за теб!” и Златна Костова с „Пет лични истории, или закъсняла благодарност към хората, които ми сториха добро, като ме отказаха от нещо”.

В „Книги – отзиви” Иглика Дионисиева ни припомня за неотдавна отишлата си от нас прекрасна поетеса Стоянка Грудова  ("Бъдещето между нас"), а в „Наративът като убежище в бягството от прозата” споделя своите впечатления от последната книга с разкази на Лилия Христова „Перо от черен котарак”. Роза Боянова в „Поетът над заглавието” представя накратко Иван Сухиванов и неговата стихосбирка „Непревзето море”.

►

Литературно списание „Море” е издание на Община Бургас с редактори Иван Сухиванов и Росен Друмев и художествен съвет - проф. Светлозар Игов, проф. Михаил Неделчев, доц. Йордан Ефтимов, Роза Боянова.

Списанието е 200 страници и е на символичната цена от 7.00 лева.

Фото: © Диаскоп
Още по темата в сайта Диаскоп

Пабло Пикасо: "Мечтата и лъжата на генерал Франко"

"Съжалявам само за това, че през живота си не нарисувах нито един комикс" 

                                                        Пабло Пикасо

Още през януари 1936 година Пикасо пристъпва към гравирането на две големи метални платки, разделяйки ги на кадри – всяка по девет кадъра с размер на пощенска картичка. Първоначално възнамерявал на продаде печатните копия на това свое произведение и с получените средства да подпомогне испанците, изпаднали в беда.

Но след завършване на процеса на 7 юни обработените с киселина и тонирани гравюри – акватинти – се оказали толкова впечатляващи, че било решено те да останат само в оригинал, като към тях се прибави дългата страстна поема, чийто автор е Пикасо, в превод и на английски, и френски език. Титулната страница също била дело на  Пикасо. Оформеното във вид на албум произведение получило наименованието „Мечтата и лъжата на генерал Франко.”

Предлагаме на вашето внимание откъс от поемата.

Превод от руски: Христина Мирчева

... викове на деца

                                  жени

                                         птици

                                              цветя

                                                  гори

викове на камъни

                                   легла

                                            столове

завеси

гърнета

котки

бумаги

миазми

викове на тъпчещи се хора

                                попарени с дим

излизащи от кипящи котли

                               облаци птици влитащи в морето

оголени кости

                    изкъртени зъби

забити в парчета от вълна

сушена от слънцето върху блюдо.

Пабло Пикасо "Мечтата и лъжата на генерал Франко"

Още по темата в Диаскоп комикс

Къде са резачките, никой не го е грижа

Дървета и храсти са бухнали

в тялото на реката –

ако тръгне пороят,

ще погълне деца и ниви,

отломъци и цели къщи.

Къде са резачките, никой не го е грижа.

А някога имаше водопади от двете страни –

пръскаха безценни бисери долу върху прасетата,

милиарди  духове от отвъдното са намирали нощем телата си

под кипящите водопади.

Как всичко прелива, когато е диво,

непредсказуемо в пътя си,

заплатено като гъсти коси,

впито като нокти в месото -

писък за дъжд,

който ще ни помете без помен.

Август, 2017 година, Св. Спас

Повече в блога на Софийски салон за поезия тук

Христина Мирчева

В сянката на Празника за буквите

В навечерието на Празника за буквите, на 23 май 2017 г., излезе от печат третата ми поетична книга "Бялата сянка".

Благодаря на всички, които бяха с мен: Жоржета Чолакова - редактор, Стилиана Георгиева - Stella - художник, Гергана Иванова - коректор, Георги Ташков - предпечат,  Георги Кърнев - управител на УИ Паисий Хилендарски, както и на виртуозните печатари.

Благодаря не на последно място на моето семейство и на неуморната подкрепа от негова страна в добро и зло.

Дори и една малка книжка с лирика се оказва колективна работа! Как да свириш соло, ако оркестърът не е зад гърба ти :)

Благодаря ви!

Рина М. Речева

"Ускорени пейзажи" в сп. Страница бр. 1/2016

Премиера- 11.11.2015, гал. Резонанс, Пловдив

Гергина Кръстева: "На път, но не и пътуващи или за някои наблюдения на лирическите книги от 2015 година"

Текстовете на Христина Мирчева от "Ускорени пейзажи" са побрани в прекрасно издание, оцветено от Румен Жеков, с чудесно заглавие, което, между впрочем, един крайно внимателен читател е можел да предвиди като поява, ако е чел внимателно предишната й книга, настойчиво ползваща думата „пейзаж”, за да обозначи състоянията си („Самотният бегач”„Последна вечер във Венеция”, „Недокоснат пейзаж”…). 

Прибавям към всичко това и погледа, виждането/гледането отстрани, което в първата й книга е траен опит във възприемането на света. „Ускорени пейзажи” като че ли  допълва към тази способност усещане за някаква полезна дистанция и това е (може би) естествената граница на паметта, от позициите на която се мисли случилото се. Може би затова и така се появява и онова, което в новата книга на Мирчева е опит, отражения, протяжност, прозрачна радост, през които – като през стъкло или завеса, се ловят състояния. Или ехото от тях. Някаква особена опосредстваност в работата на сетивата се е появила в "Ускорени пейзажи" и утаената носталгия, която я съпровожда, ми е особено симпатична в поетиката на тази книга.  

Още по темата в блога:

Жоржета Чолакова: Магическа притегателност на стаените посоки

Иглика Дионисиева: По-тежко от всичко - неуловимото...

Ина Иванова: Недосънуваният свят

БНР: Димитрина Кюркчиева и Гергана Рачева

Нели Лишковска: Ехоландшафт

Валентин Дишев - Dictum

Литературен вестник (брой на Йордан Ефтимов) - Витрина

Филм

Започна да ми разказваш за онзи филм от ранното ти детство,

когато видяхме съселът да лети над главите ни –

истински акробат, по  тънкото въже на жицата.

Електрическият стълб е прогнил от дъжда на времето.

Но съселът е неизменен като весел съсед.

Или това е детето на онзи предишен, или пра-правнукът му?

Но как, когато винаги е сам – дребен, сребристо сив,

с опашка по-голяма от тялото.

Ето, сега се радва, че най-сетне сме тук -

има публика в необятната шир.

Поклаща се леко, скача в клоните на отсрещния храст.

Очите му светват, прицелват се в нас.

Та да ти кажа, те са седем, родени от алхимията,

но за да получат желаното,  дават в същата доза.

Ще получат, но и още толкова ще изгубят.

Тоока-коока.

Битката е неравна,

битката е да върнат телата си и да живеят вечно.

Но защо им е, питам аз, вечен живот.

Как защо, всеки иска да живее вечно, то се знае.

Не и аз.

Става все по-тъмно.

Почти осъмваме, сковани на двата стола от хищния хлад,

после падаме в лодките на леглата,

плуваме по реката на съня до другия ден.

опитомената лисица, август 2013

Христина Мирчева
6 август 2015

"Ускорени пейзажи" - в-к Марица

Ина Иванова: (недо)сънуваният свят на Христина Мирчева

Последната стихосбирка на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” е опит да се улови светът на липсващото, на изгубеното (също и щастие). Лаконичният изказ не спестява на читателя чувството за дълбочина, за вглеждане навътре, за търсене на причините. Декорът е градски. Лирическият герой – отстранен, но не отчужден, успяващ да запази „здравословна дистанция”, един модус, който допълнително засилва усещането за самотност, за бездна между случващото се и желаното. 

Четено през оптиката на тази самота заглавието още по-уверено заявява двойствеността си: статиката на пейзажа, carpe diem (улови мига) срещу ускоряването, профучаването на влака на битието покрай случващото се – винаги извън лирическата героиня. Потъването на „аз”-а навътре в себе си е белязано от думи-топоси, рефренно повтарящи се в цялата книга: най-чести са сънят и сънуването, (маркирани и чрез прозорци, стени, огледала), пътищата. Всички те носят особен вид памет:

„Не казвай, че нямаш спомени.

Или че спомените не струват и едно врабче.”

Светът в „Ускорени пейзажи” е флуиден, но не и акварелен. Той тежи невъзмутимо. И несмутимо. Точно като в живота. 

  

Водни пространства прорязват цялата плът на книгата – морета, дъждове, глаголи, свързани с изтичането. Малко по-особена е символиката на реката при Христина Мирчева – тя е вода „за пресичане”, която едновременно прилича на древногръцката река на забравата Лета и на реката за кръщение – Йордан, защото през нея се минава с дете на раменете.

 

Стихосбирката подслонява и няколко текста, графично оформени като поезия, но по-близки до миниатюрата. Тяхната сюжетност (особено „Ел Кактус Анданте”) придава друг вид плътност, почти противостоене на ониричната същност на по-личните „парчета”.
  
Христина Мирчева завършва със стихотворението „Ускорени пейзажи”, което аз чета не толкова като „програмно” за книгата, колкото като финал. Като изчерпване на едно поетическо състояние. Като завършване на свят.

в-к Марица, 5-6 септ.2015, година XXIV, бр. 207, Литературна събота

Още по темата на сайта на в-к Марица тук

Нели Лишковска: "Ехоландшафт" - за поетичната книга "Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева

"Ускорени пейзажи" - нова реалност. При това много по-желана и красива.


В настоящия експеримент си поставих за цел да разгледам феномена ехолокация през призмата на поезията. Подобен ракурс предоставя много възможности и разкрива неподозирани страни на словото. Разбира се, с уговорката, че тук давам само някои насоки. Стиховете от поетичната книга на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” ми помогнаха да започна това изследване, за което обаче една подобна статия не е достатъчна.

Като въвеждаща информация ще уточня, че хората, лишени от зрение, придобиват способност за ехолокация, използвайки звук в чуваемия диапазон – напр. пляскане с ръце или цъкане с език. Американският тинейджър Бен Ъндърууд, който загубил зрение поради рак на ретината, развил поразителни способности за ехолокация. Освен случаят Бен са регистрирани още няколко такива уникални незрящи пациенти.

Ехозрението е феномен, намиращ обяснение в невропластичността, т.е. в способността на мозъка да се изменя под действието на опита. Макар отразените слухови вълни да се приемат от слуховия апарат, обработката на тези сигнали протича в мозъчния отдел, отговарящ за зрението, а конкретно – в първичната зрителна кора.

Спомних си за феномена ехозрение, когато прочетох едно от стихотворенията в „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева.

…Детето – аз,

 изяждано от времето

в часа на своето раждане.

Рисувам образ на живота.

Рисувам образ на смъртта

                                                      "Мрачен град"

Всеки стих е „пляскането с ръце” на слепеца, което връща звука обратно при него, за да му даде възможност да види картината. Реалността не съществува до момента, в който не бъде отразена от „звука” на словото.

Тук и сега са илюзия. Между тях и спомена сънят има знак на равенство. Тук и сега стават разпознаваеми, едва когато бъдат назовани, описани, обговорени. Звуковите стихотворни вълни се отразяват от илюзията и се връщат обратно, но вече като реалност.

Снимката изпълва съзнанието ми открай докрай.

Няма други спомени,

всичко е изличено като след неутронна бомба.

                                                                                         "Фотоувеличение"

С Люси Миндова - Поетите четат, 11 юни 2015, ДТ - Пловдив, Пловдив чете

 Читателят възприема света от позицията на слепец, нуждаещ се от словото, за да вижда. Поезията му дава онова познание, което е било недостъпно за него до този момент.

 …горещо и тихо е – чува се как котките на двора дишат…

                                                                                                                "Алиби"

Незрящият Даниел Киш, който усвоява ехолокацията, за да обучава други незрящи, твърди че при достатъчен опит човек може да се научи не само да разпознава предметите, но и да чувства материала, от който те са направени. Освен това, „картината” може да предизвика дори усещане за прекрасно, страх, спокойствие, и изобщо – различни емоционални преживявания. Също като в „Потоп”:

…луната се обръща в слънце и слънцето в луна…

Тези усещания, предизвикани от отразеното слово в поезията на Христина Мирчева, изграждат една нова реалност за „незрящия” читател. Свят, в който споменът означава сън, а сънят – спомен. Свят, където забравата и паметта са едно и също:

…Забравя защо те следва.

Забравя значението на думите от повтаряне…

                                                                                            "Протяжен ден"

Една друга действителност, в която „битката едва сега започва”(Ваденки).

Човешкият мозък притежава способността да се променя под действието на опита. Но той притежава и една още по-ценна способност – да еволюира под действието на словото. Именно този процес успях да уловя в поезията на Христина Мирчева.

Стиховете й създават определени поетични вълни, които достигат до имагинерното, отразяват се в него и връщайки се при читателя, то вече може да бъде разпознато като действителност.

Нова реалност. При това – много по-желана и красива.

Под шатрата на ИК "Жанет 45" - Пловдив чете 2015

Още на сайта "Лира", 16 юни 2015 тук