Мъгли в равнините, по върховете сняг

Jacques Pion

Звучи като прогноза за времето. Така е, но и не съвсем. По-скоро е спомен от времето, когато се налагаше всяка сутрин да изминавам разстоянието Пловдив-Пазарджик-Пловдив с червената Лада. Има един участък след 9-ти километър, който винаги е потънал в мъгла през трите сезона от годината, но особено през есента и зимата. Особено през есента. Сякаш попадаш в друго измерение и никога не е сигурно дали ще се измъкнеш оттам. 

Антониони има такъв филм. Сцените с мъглата интригуват в началото, скоро обаче става непоносимо скучно. А когато си шофьор и не виждаш дори фаровете на колите пред теб, за чиято светлина да се закачиш, изпадаш в сънен транс - и най-лютият орбит без захар не може да те събуди. Измъкнеш ли се най-сетне от лепкавия влажен памук и пред теб се открие бистрата гледка на пътя, разбираш колко прекрасно нещо е ясната видимост.

През зимата е не по-малко опасно заради заледените участъци. Колите обикновено се движат на зиг-заг. Често пъти спирах в някоя отбивка, за да гледам заскрежените дървета. Чувах тътена на чудовищните тирове, чието ускорение завихряше мъгла и студ преди да потънат в неизвестността.

Тирол, 2016

Обичам зимните картини, но днес, докато търсехме свободни места със Стела в някое от немалкото уютни кафенета в махалата, и все не намирахме, а вън температурата отчиташе рязък спад и оголените дървета и недокоснатия от сняг пейзаж ни караха да се крием в шаловете си, които за щастие бяхме увили около яките на тънките палтенца, си спомних за лятото и за това как се радвах на изобилието от плодове и топли аромати. Какво чудо са сезоните, наистина. Те единствени накъсват безликото време и оставят отпечатъци в скучното досие на живота ни.

Св.Спас 2017

Защото през жежките дни със сигурност ще си спомням за принудителната разходка в студа и за дъгистия плетен шал на Стела, който ме развеселяваше.

Х.М.