Изкуствени палми, потънали в сняг

Рекламни табели стърчат като шии на футуристични птици,
по главите им - накацали куци прожектори.
Клечат безцелно за компания.

Времето е спряло между ръждата и винила,
отрупан с надписи и приканвания:
изход, вход, купи, продай, мини напред, дай назад -
като във весел танц.

Има и кафене под изкуствените палми, потънали в сняг.
Преди бяха младите, 
сега вдигат врява бъдещи клиенти 
на разни агенции с тъмни занимания - няма друго бъдеще освен това.

Все пак празниците предстоят.

Жена на неясна възраст продава цветя в подлеза,
плаче от студ. Нощем сънува 
вехти патерици да танцуват с хризантемите.

Х.М.

Крехки бели цветчета, притиснати от мокрия сняг

Онази сутрин ми напомни ранното детство в Разлог - малък градец със завод за дрожди, разположен в котловината между три планини - Рила, Пирин и Родопите. Зимите там продължаваха половин година, снегът започваше да се топи в края март и се топеше в продължение на дни. 

От старите читанки помня детските стихотворения за песента на капчуците. Който не е преживявал истинска зима, би си помислил, че тези стихчета са плод на творческо въображение. Не, не е така. Истински дълбоката зима е белязана на първо място от огромни ледени сталактити, които понякога стигат от покривите на едноетажните къщи почти до земята и когато пролетното слънце най-после освети снежния рай, целува първо ледените висулки, които започват надпяване с полуделите гугутки и други непознати и сладкопойни хвъркати. Незабравим е блясъкът на слънчевата светлина в съперничество с блясъка на снега, светлина, която премрежва погледа почти до ослепяване, малките оазиси от кокичета и минзухари в заградените дворове, целият този объркващ шум от отваряне и затваряне на врати и прозорци, от дрънчене на кофи и свистене на мокри снежни топки.

Онази сутрин в големия южен град беше, разбира се, много по-различна. Първо огромното сякаш отстояние от времето, после климатичните промени, после това странно и за първи път случващо ми се явление - сняг върху цъфналите преди дни джанки, бадеми и градински декоративни храсти с жълто оперение. Една едра сврака с лъскави криле беше кацнала върху клона на близкото дърво и надаваше силни кресливи звуци, които не успяваха да накарат гугутките да замлъкнат, но от чиито необясним яд снегът се ронеше и още във въздуха ще обръщаше на вода.

Дежа вю-то идваше най-вече от оглушителния шум и ослепителната светлина, а гледката на белите крехки цветчета, притиснати от снега, въздействаха почти хипнотично. Снимах с телефона, не виждах какво снимам пак заради светлината.

В парка мъж с наведена глава разхождаше огромен голдън ретривър, помня, че беше обут с високи гумени ботуши, сякаш беше тръгнал за лов, а не за да изведе домашния си любимец. Изглежда в подобни ярки сутрини дори обикновени гледки добиват нереални, почти литературни измерения.

Тази е последната снимка, преди да се кача на автобуса и да видя от прозорците как пробягват щайгите с ябълки, портокали и лимони от магазинчето на спирката.

Христина Мирчева

Снегът е милост

Снегът е милост към тъмните ми дни.
Към камъка и към желязото, които огънят остърга
в празничната нощ.
Към изгорелите до корена дървета,
към пепелището на този град и тази битка.

Сега едва разбирам - снегът е милост
дори във своята безмилостност към босите бездомници,
към бедните и недохранени деца на моя град.

Снегът ще ми прости опустошеното поле на дните,
на урвите и бездните и на утробите сред планините,
на голия пейзаж без птици.

Ще ме приспи с отворени очи в студения си пламък,
ще иска да започне всичко отначало.

Х.М.

Обичам да говоря, но и не само

Обичам да говоря,
но и не само.
Да се излежавам на една страна,
но и внезапно да скоча.
Да побягна към теб.

Не съм Бог,
който задвижва света 
с едни думи.

Човек съм,
кошница от върви.

христина мирчева

Зима

26 декември, 2012

Христина Мирчева


Снимка: lju photo

***
Стъклени цветя
в окото на витрината
прелита сняг.

***
Два въглена – очите на бездомника
от пейката -
студеният му дом.

***
На хоризонта в тъмното
запалено небе
по острото ти рамо – сняг.

***
Мрачен мотел
край пътя
приют за самотни картоиграчи.

***
Захвърлен в преспите,
чадърът е тяга към долната земя.
Ладия за влюбени в снега.

http://www.public-republic.com/magazine/2012/12/100076.php

За клоните на едно дърво, липсващо вече в пейзажа

Сенките са само снимка.

Натежели от снега,

отлитат.

--------------------------------------------------------------------------------

ина мирчева