10 октомври, 2012
Снимка: -= Bruce Berrien =-
Пътувам, не помня откога. Трябва да достигна онази там червена точка в
далечината, така съм се зарекла – само да я достигна и край, приключвам
с пътуването, целта не е далечна, вижда се съвсем ясно, още сто или
двеста метра, най-много километър и съм там.
Единственото неудобство е, че пътят, непонятно защо, все повече се стеснява. И тези малки мостчета, тънки като игли, през които колата едвам се промъква!
Единственото неудобство е, че пътят, непонятно защо, все повече се стеснява. И тези малки мостчета, тънки като игли, през които колата едвам се промъква!
А пътят става по-стръмен и хлъзгав, все едно е валяло. Ами да, валяло
е, навлизам в пояс от мъгла, но така или иначе набелязаната цел дори в
мъглата се вижда с невъоръжено око. Налага се често да спирам, да
проверявам двигателя и изтичането на масло. Понякога просто седя и
хвърлям допушените цигари в локвите на пътя. Наясно съм, че моята
таратайка е вече за моргата, но знам, че няма да ме предаде точно сега,
когато краят е близо.
О, какво е това, да му се невидяло, пътят свършва, т.е. има път, но
той е, как да кажа… воден. Воден път! Червената точка си е там, но
пътят, пътят!
Немислимо е точно сега, когато целта е, кажи-речи, достигната, да се откажа. Немислимо.
Христина Мирчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар