Бягащ хоризонт

10 октомври, 2012 

Снимка: -= Bruce Berrien =-

Пътувам, не помня откога. Трябва да достигна онази там червена точка в далечината, така съм се зарекла – само да я достигна и край, приключвам с пътуването, целта не е далечна, вижда се съвсем ясно, още сто или двеста метра, най-много километър и съм там.

Единственото неудобство е, че пътят, непонятно защо, все повече се стеснява. И тези малки мостчета, тънки като игли, през които колата едвам се промъква!

А пътят става по-стръмен и хлъзгав, все едно е валяло. Ами да, валяло е, навлизам в пояс от мъгла, но така или иначе набелязаната цел дори в мъглата се вижда с невъоръжено око. Налага се често да спирам, да проверявам двигателя и изтичането на масло. Понякога просто седя и хвърлям допушените цигари в локвите на пътя. Наясно съм, че моята таратайка е вече за моргата, но знам, че няма да ме предаде точно сега, когато краят е близо. 

О, какво е това, да му се невидяло, пътят свършва, т.е. има път, но той е, как да кажа… воден. Воден път! Червената точка си е там, но пътят, пътят!

Немислимо е точно сега, когато целта е, кажи-речи, достигната, да се откажа. Немислимо.

Христина Мирчева

http://www.public-republic.com/magazine/2012/10/97218.php