Вие всички - в люлката на съня,
сте мъртви.
Излишен е дъждът и песента на птиците след потопа.
Излишна е моята милост и моята любов.
Но не и споменът ми за вас -
разпилени сте като снимки и после събрани в албум,
скрит дълбоко в скрина на паметта.
Защо е тази необятна самота?
Викам и никой не чува,
плача, а те се смеят насън,
не знаят какво ги чака.
Ето, вече заран е.
Събудете се и елата при мен
да ви прегърна за последно.
Христина Мирчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар