В началото на тази година излезе дебютната стихосбирка на Христина Мирчева „Минава нощ, минава ден”. Трябва да започна с това, че Христина е моя близка приятелка, която аз много ценя и обичам. Мислех, че я познавам добре, но написаното от нея изненада и мен с дълбочината и финеса, с които са предадени чувствата и настроенията, със своята зрялост. В стиховете й се разкриват богат поетичен свят, фина чувствителност, колебанията на търсещия човек.
Стихосбирката се състои от три цикъла.
В първия, озаглавен „Бягство”, преобладава Багряниният мотив за желанието за бягство от ежедневието към нови, непознати простори, желанието да видиш други светове, да се почувстваш волен и свободен от теготата на бита.
В програмното стихотворение „Минава нощ, минава ден” е разкрита рутината на съвместния живот, в която потъват чувствата с нищо незначещите битови разговори. За да се стигне все пак до въпроса: „с какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?”. Мечтаното бягство от монотонното ежедневие и недостатъчността на уютния и сигурен свят на семейния „пасторал” срещаме и в едноименното стихотворение. Други са отношенията в двойката, която изминава заедно своя път, „минава през годините”. Друга е и тоналността, с която поетесата говори за окриляващото присъствие на духовно близкия човек и за болката при загубата му, когато тя по неволя се превръща в „самотен бегач”.
Отново с мотива за мечтаното, но неосъществено бягство се срещаме и в „Беглецът”. Запомнящ се образ е самотникът сред снежното поле, който всеки ден изпраща с поглед префучаващия влак - символ на отлитащата възможност за нови хоризонти, нови светове, нови срещи, нова топлина. За да се стигне до деня, в който потъва в мразовитата сутрин. В „Пяната на дните” отново срещаме желанието, стремежа към непознати простори и мащаби. Лирическата героиня изразява съзнанието си за преходността на живота, определен като „велика бездна” и едновременно с това съзнанието за незначителността на отделния човек. И все пак той гради пясъчни построения, в които да вмести своя личен свят. Тук тя противопоставя на известното фаустовско „О, миг, поспри!” своето примирено „Мигът е миг, за да не спре!”.
В цикъла „Протяжен ден” чувстваме невидимото присъствие на мечтания, търсен и жадуван любим. То се открива по различни знаци по житейския път. Понякога „прободеното време” се обърква – сутринта с вечерта, времето с безвремието. Тогава се появяват някакви нереални спомени за щастие, „когато летяхме заедно от разстояние”. Сън и спомен се сливат в усещането за преживяно щастие, толкова далечно, сякаш е преживяно от друг. Този сън или спомен дава сили на лирическата героиня, на нейното „засипано сърце”, да понесе реалността. За нея истинският живот е там, в съня, във „фабриката за сънища”, където идва мечтаният любим, по-прекрасен от всякога. Времето е безсилно да заличи спомените за някогашното щастие и близост, то не е „лекуващ лекар”. Непобедимо е желанието за близост, нуждата да бъдеш с някого, да споделяш живота си, да изливаш душата си. Неутолим е стремежът към съвършенство, към свята и чиста духовност. Затова е нещастие разминаването между хората по пътя, по стълбата на живота, фаталното разминаване на душите. Поставят се вечните женски въпроси:
„Колко силна може да бъде една привързаност?
Колко дълбока, колко продължителна?
Колко смъртоносна?”
След тези душевни терзания и сънища лирическата героиня вече не бяга от реалността – тя тръгва срещу страховете си, за да ги види и победи.
По-реални са очакванията в цикъла „Светлосенки”. Тук вече се чака срещата с някой, който може да заличи с няколко думи ударите по тялото и животът да започне отново. Търси се духовната близост и любовта, търси се навсякъде. Има предусещане за тази среща:
„когато се видим на тъмния път,
огрян от криле на архангели”
Лирическата героиня вече вижда бъдеще за любовното чувство, реален път, който извежда от „тъмната пустиня”. Бъдещата среща с любовта е „ключът към свободата”, тя я кара да твърди, че „има рай”. В този цикъл се появява образът на художника-творец, способен да предаде нов смисъл на нещата от живота, да създаде свой собствен свят. Но този свят се създава в самота, творческият свят е самота. Героинята живее в света на сенките и полусенките между реалността, мечтите, сънищата и спомените.
Христина Мирчева проявява впечатляващо за дебютант поетично майсторство. Стиховете й се отличават със смела, оригинална, понякога изненадваща образност. На моменти тази образност може да бъде определена като графична, което сигурно се дължи на дългогодишното й съприкосновение с изобразителното изкуство – семейно и професионално. Тя е майстор в намирането на детайли, чрез които се постигат поетичните внушения. Умело борави със свободния стих. В последния цикъл дори има едно стихотворение, което много напомня хайку:
„Една бреза
през клоните на тъмните дървета
протяга вейки към небето.”
Неслучайно авторката е поставила за мото на стихосбирката думите: „Твой е денят и Твоя е нощта”, които е срещнала, изписани на литография от 17. в. Всъщност това е библейски стих, по-точно от Давидовите псалми: „Твой е денят и Твоя е нощта: Ти си приготвил светилата и слънцето...” (Псалм 73:16). Текстът е подходящ, защото ние, хората, поставяме дните и нощите си в Божиите ръце. И търсим постоянното, истинското, същинското в непрестанния кръговрат на дните и нощите.
Малката книжка впечатлява с прекрасното си художествено оформление, което много добре отразява духа на стиховете. И това е обяснимо, тъй като те са дело на двама души, които добре познават и разбират поетесата – нейните съпруг и дъщеря.
Със своята първа стихосбирка Христина Мирчева уверено влиза в поетичното общество на артистичен Пловдив. Тези, които сме я прочели, вече очакваме новите й поетични изяви.
√ Може да поръчате стихосбирката от книжарница "Книгосвят" - Минава нощ, минава ден. |
