Започна да ми разказваш за онзи филм
от ранното ти детство,
когато видяхме съселът да лети над
главите ни –
истински акробат, по тънкото въже на жицата.
Електрическият стълб е прогнил от дъжда на времето.
Но съселът е неизменен като весел
съсед.
Или това е детето на онзи предишен,
или пра-правнукът му?
Но как, когато винаги е сам – дребен,
сребристо сив,
с опашка по-голяма от тялото.
Ето, сега се радва, че най-сетне сме
тук -
има публика в необятната шир.
Поклаща се леко, скача в клоните на
отсрещния храст.
Очите му светват, прицелват се в нас.
Та да ти кажа, те са седем, родени от алхимията,
но за да получат желаното, дават в
същата доза.
Ще получат, но и още толкова ще изгубят.
Тоока-коока.
Битката е неравна,
битката е да върнат телата си и да живеят вечно.
Но защо им е, питам аз, вечен живот.
Как защо, всеки иска да живее вечно, то се знае.
Не и аз.
Става все по-тъмно.
Почти осъмваме, сковани на двата
стола от хищния хлад,
после падаме в лодките на леглата,
плуваме по реката на съня до другия
ден.
 |
| опитомената лисица, август 2013 |
Христина Мирчева
6 август 2015
