Жадна съм. Наоколо няма вода.
"Наоколо" е пуст терен, населен от бараки и строежи, в далечината - град. Няма магазини или от онези полезни автомати с монети за какво ли не.
Съзирам все пак тръба на един от строежите - знаете ги, те са вертикални и направата им предполага бърз достъп до скъпоценната течност - къде за пиете, къде за разхлаждане от потния и прашен труд. По някакъв начин съм се сдобила със стъклена чаша, съмнително чиста, одраскана от дълга употреба, подобни чаша съм виждала навремето само в селския хоремаг, който съвместява различни дейности - от хляб и халва, през бурми, въжета и брадви до слава на кръчма с възможно най-народен алкохол.
Смело пускам кранчето и наливам от водата. Тъкмо да отпия и на небето като на домашно кино се появява отровно-зеленикаво сияние, не по-голямо от кръпка за крачол. Сиянието се разраства със светкавична бързина до размерите на целия екран - небе. Нещо като одрана кожа с бързо меняща се форма, заплашваща да нахлуе в реалното пространство. Жадна съм, надигам чашата и виждам в нея отражението на небесното явление, сякаш водата повтаря ужасяващите апокалиптични жестове на отвъдното. Бързо я изливам на земята и чувам как пльоква със звук на разтопени желирани бонбони.
Докато успея да изтичам до вертикалната тръба, пирамидата от пясък и бетон я поглъщат и отгоре остава да стърчи присмехулното кранче.
Няма да търся съчувствие, защото хората тук пият от водата-желе и го намират за съвсем естествено.
Докъдето поглед ти стига районът е отцепен и Кристо е опаковал всички недостроени небостъргачи с черен найлон. Модерно и снобско.
Х.М.
Няма коментари:
Публикуване на коментар