БЕГЛЕЦЪТ
Всяка сутрин слизал по снежния склон
до железопътната линия -
да гледа преминаващия влак:
заледения от висока скорост локомотив
и прикачените вагони.
Прозорците били така обвити в скреж -
дори при взиране не виждал мяркащи се фигури.
Нямало спирка в пущинака,
само тунел - надолу, надолу в дерето.
Навярно е искал да се качи в някое топло купе,
казваха съседите от разпилените по хълмовете къщи.
Да седне в очакване на подрънкваща количка с горещи напитки:
чай, кафе, кафе, кафе, чай...
Да размени банални реплики с пътуващите.
Кой не мечтае за такива срещи!
Какво го е водело всяка сутрин още по здрач -
когато всичко е примамливо възможно,
никой не можел да знае.
Нямаше и следа от него,
от онази последна, много студена заран,
няма го да разкаже.
МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН
Колко години сме заедно?
Вече не си говорим.
Само: как е детето, питаш сутрин.
Вечер ти отговарям: не е добре.
И пак на сутринта: какво има?
И аз вечерта: температура.
Всяка сутрин и всяка вечер
по две-три думи за нещо...
С какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?
Тази сутрин ти ме попита, къде отлетя.
До вечерта трябва да знам.
Ина Мирчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар