Ден на отлагане

Отлагането е неотменна част от творческия процес. Да изоставяш всеки път най-важното, мислейки постоянно за него като за нещо сложно и направо ненаправимо, чиято задължителност те отчайва.

Вече месец отлагам заминаването - първо поради горещините, а сега поради проливния дъжд, докато самото заминаване съвсем се обезсмисли или добие размерите на непостижима мечта.

Цяла сутрин например отлагам наложителното приготвяне на вечерното меню, докато накрая най-вероятно ще поръчам от Храна за вкъщи и така ще си спечеля за кой ли път огорчението на близките, на които съм досаждала дни наред с идеите си екзотични храни, до които те не биха се и докоснали - като синьо сирене с меки круши или скариди с ананас, или аспержи без нищо, чисто и просто леко бланширани и обилно залети с изстуден лимонов сок. На гостите няма да им пука, защото те така или иначе са свикнали с миришещото на мокър парцал китайско и с безвкусните пици.

Винаги отлагам срещите, мечтаейки за тях и как ще си говорим до сутринта. Както отлагам вечерните камерни концерти, гостуванията на извънредно интересни театрални трупи или отиването до кварталната бакалия за винаги липсващите сол, захар, черен пипер, веро, сапун и прах за пране. 

Напоследък отлагам снимките, а така обичах да снимам, как обичах само... Снощи например отложих снимането на поредния залез, който беше интересен най-вече с това, че от дневната горещина слънцето през клоните на черешата изглеждаше направо отчаяно от умора. Виждах го как благодари на благодатните облаци, които вливаха дъждовна сивота във вулканичните изригвания. Нищо. Седях си най-спокойно и не посягах изобщо към фотоапарата. Омръзнало ми е от снимки на залези, дори кристалната ми чаша с ледена вода и резени лимон беше по-интересна от скучното светило, но и нея не съм снимала, имам безброй такива и онакива чаши. 

Отлагам написването на купища интересни неща. Но за кого интересни все пак? Не е ли прелял светът от уж интересни истории. Не повръща ли вече от преяждане на какво ли не? Не иска ли тишина? 

Съвсем достатъчно, че този клон е като крило на птица, а тревата е зелена тук.

Ще отлагам, докато мога. Особено днес. Днес е ден на отлагане.


Рина Речева

Слънце, дъвки и асфалт

Слънцето е като през наслагани една върху друга увеличителни лупи, установявам, след като правя опит да погледна към него над черните очила. Светлинно-мъгливи кръгове и кръгове го заобграждат и сякаш предпазват от любопитни очи като моите. 

С това ослепително слънце освен още болка, нищо друго не си причинявам.

Сандалите потъват в асфалта на булеварда. Нещо като персийски килим от смола и магма, магнит и разтопено олово. Като деца тичахме след зиловете и валяците и си правехме дъвки от асфалт. Зъбите ни почерняваха, но ние безгрижно джвакахме ли джвакахме - до схващане на усърдните ченета. Така ами, "Идеал"-ът си беше лукс. Сега дъвки колкото и каквито щеш.

Сега всички говорят за слънцето и температурните аномалии. Но край! Ето го и благодатният град - покосява посеви и ламарини, додето утихне в привидно скромен дъжд. С дъжда приижда и сънят, а със сънят, разбира се, добре дошли и сънищата. Наводняват пейзажа и нищо вече не липсва, всичко си идва по местата. Бълбукам в коктейли от пяна и пясък и хич не ми пука. Само за теб ме е грижа.

 И.

Кратък пътепис от едно вечно пътуване

В ранна утрин тръгваме по стръмния път,

за да стигнем до градината с дръвчета и да откраднем праскови.

Но вместо това само ги снимаме с усещането за примамливия вкус

и така запазваме спомена.

Можем да се пресегнем, не ни спира бодливата тел.

Но не се пресягаме.

Вървим, вървим и виждаме в далечината под хълма дърво, 
огряно от светлина.

Огряно от светлина и затова толкова самотно.

Преливащи от любов,

все пак не тръгваме натам да го прегърнем.

Нищо не предприемаме,

освен да продължим по пътя,

който се губи в хоризонта на залеза.

Христина Мирчева