неделя, 11 октомври 2015 г.

Кратък пътепис от едно вечно пътуване



В ранна утрин тръгваме по стръмния път,
за да стигнем до градината с дръвчета и да откраднем праскови.
Но вместо това само ги снимаме с усещането за примамливия вкус
и така запазваме спомена.
Можем да се пресегнем, не ни спира бодливата тел.
Но не се пресягаме.

Вървим, вървим и виждаме в далечината под хълма дърво, 

огряно от светлина.
Огряно от светлина и затова толкова самотно.
Преливащи от любов,
все пак не тръгваме натам да го прегърнем.

Нищо не предприемаме,
освен да продължим по пътя,
който се губи в хоризонта на залеза.





Христина Мирчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар