Трафик: Дневник от скука V. И край

Последен ден. Ветровито и дори студено е. Излизам при изгрев, наметнала тънкото огнено парео, въоръжена само с кърпа и фотоапарат. Вълните най-после са се укротили и ще мога да поплувам сама, надявам се. 

Плажът наистина е пуст, завивам апарата с кърпата, хвърлям ги на влажния тъмен пясък и скачам във водата. Браво, все пак си имам компания - не особено дружелюбна и напълно непредвидима: медузите са наизскачали от вътрешността, както се очаква в разпукването на август. Прекрасни огромни екземпляри с меняща се дантелена лилаво-пурпурна окраска и люта отрова. При всеки замах ги докосвам. Внимателното плуване ме изморява бързо, затова излизам и тръгвам по плажната ивица. Последни снимки. Отново снимам бързо променящата се картина с облаците и небето, макар да знам колко неблагодарна работа е това, не можеш да уловиш изменчивата красота.

Надеждата, че денят ще запази хладината си, не се сбъдва. Към обяд слънцето пак се е опулило. Куфарът на колелца и дълга дръжка отдавна е затворен с лекия багаж и чака до врата, същинско предано куче. 

Чакам и аз часа на отпътуване. И докато чакам, прищраквам програмите на малкия тромав телевизор, който излъчва черно-бяло. Изливам последните глътки джин в една от чашите, гараниран с лимон и много лед. Подходящо за поредния трилър. Каква помия е телевизията, мисля ги горчиво и със същата горчивина си давам сметка, че любопитството все пак ме кара да прескачам от програма на програма и да се заслушвам в някоя пропусната реклама, за да чуя и видя какво ново са измислили.

Спомням си първото квартално заведение през 90-те, което мигом се превърна в събирателен център за хората от целия град. Автомобили, мотори, колелета, скейбордове, струпани на тротоара. Предлагаше кафе и сок от киви в пластмасови чашки. С фамозното име Самуел. За първи път монитори, мотирани нависоко, излъчваха реклами от някаква италианска кабеларка. Не сваляхме очи от пъстрите сменящи се картинки, озвучавани от мелодичния бърз италиански език. Зад кадър си представяхме някое от ония приказни създания с тънки талии, овални ханшове и дълги крака с нежни глезени като газели, вълнисти лешникови коси и повдигнати скули. Дори не забелязвахме блудкавия вкус на сока-менте и горчивината на третокачественото кафе. Чисто и просто една набързо скована барака, но за нас от лагера - нещо велико. А сега? Сега какво. Ако още се мотая, няма никога да тръгна.

Предавам ключовете на Лидия с думите: Благодаря за всичко, надявам се пак да се видим. Да сме живи и здрави, отговаря тя, която не изглежда особено здрава. Спомням си колко бодра и приказлива беше преди две години, как уверено звучеше алтовият й глас на заклета пушачка. На места кожата на лицето е зачервена, в очите прочитам онази особена непоносимост към хората, резултат от прекаленото общуване с тях, дори към благоприлични и тихи гости като мен. Дано остане доволна от това, което оставих след себе си в апартамента - излъсках, все едно очаквам всеки момент онези от контрол по чистотата да нахлуят.  Дали пък не е решила да се отказва от бизнеса? Хора, съдби... Отляво леко ме присвива.

Гледката пред мен е вълниста пустиня от безкрайна колона –  коли, автобуси, ванове, тирове в геометрична прогресия. Не съм предвидила трафика. Ако тръгна пеша, ще стигна по-бързо. Ето така, другият път само с раница на гърба и една здрава тояга за всеки случай. Жегата е като в руски филм за степите или като американски за кравари, все едно, няма разлика. Гълтам два валериана и си казвам търпение, не че помага, мисли за нещо приятно, не че има за какво, все някога ще стигнеш... и се ядосвам още повече.

Мракът вече е паднал над магистралата. Улавям се как надничам в нечий чужд таблет. Змията от светлините на фаровете, червено - жълто - червено, почти ме унася, поне се е разхладило, да, наистина, също като в пустинята.

Представям си как, преди да се прибера, ще мина през денонощния магазин, мисълта за празния хладилник не ме изпълва очарование, ужасно гладна съм. Уиски в една от моите кристални чаши скоро от мираж ще се превърне в действителност - вече виждам светлините на града, окичен като коледна елха, блестящ. 

После ще разопаковам багажа и мократа още кърпа от плажа ще изсипе на паркета пясък и водорасли. Знам, известно време няма да види пералня, ще виси на простора и въздушните течения ще довяват в стаите сол и бури.

Х.М.

16 август 2019

10 - 16 август 2019

Татковците: Дневник от скука III

Група хлапета от близкия лагер скачат с писъци срещу завличащите вълни. Пясъчната вода ги поглъща и изплюва след секунди, търкаля ги като гумени топки и отново ги залива като истеричен смях. Спасителят обикаля нервно, а свирката не слиза от устата му. За миг водата ми се привижда тъмна от удавници.

Едър добродушен татко, приличен на мечок, държи за китките малката си 3-4 годишна дъщеричка. Не се страхува, радостта на момиченцето, нечуваното забавление, ги оставят за дълго във водата. Нейните плитчици се премятат сякаш са знаменца, след години този спомен от детството ще й бъде сигурна опора.

Изобщо татковците тук, готови да се откъснат от бирата, бридж белота и телефоните, от разговорите за световното положение или световните футболни първенства, от хазарта и игрите на рулетка, дори от тайните любови. Много по-грижовни от уморените и безучастни майки, които лежат със затворени очи, обърнали гръб на пясъчните кули.

Морето е превзело брега. Разглеждам снимките от сутринта - изгризаната плажна ивица, вълнолома, изгряващото слънце, чиято светлина се разлива по мокрия пясък, чаша, пълна с пясък, стояща непоклатимо върху масичка, затънала в мокрото, угрижен мъж с тънко яке с вдигната яка, седнал до спасителния пункт, облъкатен на коленете си, друг, който бяга по брега срещу вятъра, две възрастни дами в пъстри рокли, по детски радостни от мощния прилив и безредието от изтръгнати чадъри, писъци на чайки, водорасли и нашествие на медузи. Оранжевите шамандури, лодките в далечината... 

От крайбрежното бистро долита силна музика. Млад циганин танцува в кръг, над главата му прелита гларус.

Тази вечер пътувам за Несебър. Потоци от хора се вливат в градчето, а други поемат обратния път. При входа отново е скрачащият шут на неопределена възраст. Шумът от човешките вълни се сливат с тези от морето и с музиката от трудно изброимите кафенета, кръчми, капанчета. Обичайният за полуострова шум, съпроводен от кресливия говор на птиците, които се носят срещу вятъра. Скоро злото слънце залязва и градът затрептява - пъзел от разноцветни стъкълца. Вечерният сумрак прикрива боклука и потапя града в бляскаво изкушение.

Малко коте с болни очи внезапно спира разходката ми. Гласчето му потъва в тътена. Как бих могла да му помогна? Природните случайности ми разказват онова, което на следващия ден научавам от сутрешната преса.  

На връщане пътувам в претъпкания автобус. Контрольорката се промъква между топлите тела като живак. Чува се само руски говор, рускините обичат да се смеят с глас и с часове. Една слабичка и съвсем млада руска майка със сериозни очи седи срещу мен. В тъмното пътят изглежда двойно по-дълъг.

Х.М.

10 - 16 август 2019

13 август 2019

Игрите на глада: Дневник от скука II

Отражения: Дневник от скука I

Мъртъв ден – също като вълнението, което предстои. И баничките се оказват не чак толкова вкусни. Вечният проблем за глада, за търсенето и намирането на храна, която е уж в изобилие, но от която нищо не можеш да избереш. Решавам днес да обядвам прилично в някой ресторант, но още със сядането и бързия преглед на менюто, се отказвам. Сервитьорката, накуцваща жена на възраст, която се задъхва, ме прогонва зло с думите: Ще чакаш! Вижда се, че и мнозина други по масите наоколо чакат. Не и аз.

Може би пържени картофи от близкото капанче със занемарен вид, което се обслуждва от възрастнен мъж, пристрастнен към пушенето и пиенето на бира и от неговия меланхоличен син с едър корем и къси гащи, невидели вода и сапун от миналото лято? Тъкмо си мисля, че положението в кухнята със сигурност е още по-трагично, когато оттам изскача друг младеж, по-слабо копие на първия. Най-вероятно вътре майката пържи до припадък. Опитвам се да не гледам ръцете с кални нокти, които ми приготвят поръчаното, все пак е със щипки, нали, успокоявам гласа на погнусата си аз, един глас - ту строг, ту нежен, с когото си общувам най-вече в кухнята.

Към картофите добавям калмари. Пловдивските заведения са класи над тези тук, мисля си по пътя. Например онова спретнато квартално заведение с бързи като оси сервитьори и блестящи чаши, вилици и лъжици! Къде ти! Храната все пак поне е топла. Вече на терасата в хотела, където съм разположила скромното морско "гурме", наблюдавам как долу на пушещото барбекю обядът на двете семейства с малки деца прелива в обилна вечеря от гигантски порции салати и всякакви канибалски удоволствия, а децата – жилави и енергични за разлика от родителите си, не могат да се наситят на водната забава – очила за подводно плуване, шнорхели и дюшеци...

Мисля за вълните този ден, за гмуркането под вода. Гмуркаш се и чакаш вълната да отмине, така се спасяваш от ударите и пораженията, а и е забавно да излъжеш дори за миг непредсказуемите водни набези.

Забавляваш се, крещейки на воля без страх, че някой може да те чуе, защото тези до теб също крещят. После подскачаш дълго на един крак, докато се увериш, че водата от ушите е изтекла.

Утре може би ще отида до Несебър. Ще видя къщата на леля Еленка, където отсядахме със Стела през 2012 и 2016 г. Старата къща е забележителна с терасите си, надвесени над водата и над покривите, обиталище за постоянно пикиращи и отлитащи отново гларуси, привлечени от кухненските аромати на близките ресторанти, възвестяващи с писъци радостта си от плячката. 

До къщата има и приятно бистро с жива музика, където възнамерявам да седна, а после да потърся и тениска с акули за Стела.

Тази вечер комиксите са на тема „Голямата вълна. Флаг червен“.

Х.М.

12 август 2019

10 - 16 август 2019