събота, 18 юли 2015 г.

Интернешънъл или от ъгъла на тротоара


Клоните на дървото, заели голяма част от панорамата, ми пречи да го видя. Виждам само нея, но затова пък го чувам отлично, когато изкрещява. За съжаление не крещи през цялото време, а само на пристъпи. Така долавям:"... цели девет месеца...ти имаш ли изобщо...нененене...."

Тя изглежда спокойна, застанала под уличната лампа, точно до знака СТОП, на самия ъгъл на улицата, в близост до боклукчийските кофи - слаба, висока, с дънки, сандали и изрязан на гърба потник под формата на хикс. Не, чакай! ето сега и той излиза напред. По-висок е от нея, значително по-висок, повече от глава и половина, но и значително по-слаб. Силно приведен и някак безобиден. Защо тогава очаквам всеки момент да замахне и да я удари. И наистина, прегръща я, а тя се дърпа, хваща здраво ръката й над лакътя, а тя замаха и започва нещо да обяснява, но толкова тихо...Това че покрай тях минават хора е обнадеждаващо, сякаш те биха могли да спасят положението, но от друга страна, ако изобщо има нещо за спасяване, то, разбира се, е неспасяемо точно по този начин - с преминаващите, нищо не подозиращи минувачи.

Преди три и повече май години посякоха съседното дърво заради катастрофата. Един, оказа се, че го познавам отлично впоследствие, излязъл посред нощ от пиано бара, качил се с още двама в ярко червеното Мазерати и веднага се забил в огромното дърво на метри от бара. Нямаше и 20. Син на строителен магнат, така да се каже, в града. Мазератито - подарък от тате за рождения ден. Последният рожден ден. Красиво момче - стройно, с уж обикновени кафяви очи. Винаги има свежи цветя в саксията, закрепена с метални скоби на боядисаната в зелено ограда на детската градина, т.е не е  точно детска градина, а площадка с люлки и пързалки към детската градина, която на практика се помещава в един от апартаментите на първия етаж на блока отсреща. Знаете ги добре тези така наречени детски градини, в които децата постоянно прихващат едно от друго всякакви вируси, понеже са наблъскани в стаи, тесни и за едно тричленно семейство. Впоследствие ги забраниха. Детските градини от блоков тип. Но останаха игралните площадки.

Честно казано, трябваше ми доста време да осъзная защо огромното прекрасно дърво липсва, а после и още, и още огромни прекрасни дървета...После се успокоявах, че по-добре дърветата, отколкото хората, нищо, че не помагаше.


Кубчетата лед са се изпарили  в горчивия ми, леден до преди минути, но вече добре стоплен, gin fizz. Какво да направя? Дали да не притичам до кухнята, да изсипя чаеното вече, никак не резливо съдържание в мивката и да си приготвя нов - с много лед, с пресен резен зелен лимон, т.н. лайм, и с тоник gin fizz? Или да продължавам да вися на терасата и да подслушвам онези двамата, които така и не мога да чуя, не само защото говорят тихо, но и заради тътена на колите и - ето сега, едно момиче минава покрай тях и вървейки, пише SMS, а дисплеят свети в синьо. Това най го обичам - да гледам отвисоко как дисплеите на преминаващите смартфони или таблети светят. Чудо просто! Дори ги виждам как се усмихват на нещо си.

Вчера, например, седнах в Градината на една пейка да си поема дъх, ако изобщо е възможно в тази горещина човек да си поеме дъх, и точно срещу мен двама се целуват, а после докато тя го целува, той гледа в смарта, но на нея това никак не й пречи. Като в готините снимки от популярните сайтове. Невероятно, но истина.


Не, никой не може да ми каже, че няма напрежение между двамата от ъгъла. А може и да е заради филма, който гледам по битиви - еди-какво си. "Интернешънъл". С ужасната сладурана Наоми Уотс. Просто ме разбива. По-добра е дори, отколкото във филма с Кинг-Конг - разбираемо е, защо горилата се влюбва в нея. Но тук, в Интернешънъл, какво друго - агент с безкрайно дълги руси коси, мале, де да имах такива и аз! Ех, тези чаровни агенти. Дядото от ЩАЗИ ударя обаче десятката, търсел изкупление, по думите на главния герой в лицето на грубия чаровник Клайв Оуен.

Не, те само си говорят. Даже започвам да си мисля, че изобщо не са гаджета и че спорят за трети лица. Чисто и просто са на различно мнение. Сега е моментът да отскоча до кухнята.

Когато се връщам, всичко вече е утихнало. Ъгълът пустее, осветяван в оранжево от "уличния глобус", липсва автомобилният шум, никой даже не минава по тротоара, пиано барът, след онзи случай с катастрофата, затваря точно в полунощ -  като ми долетят гости от чужбината, няма и къде да ги заведа по-наблизо, та се налага да грабваме таксита до някоя по-отдалечена точка... и така нататък, и така нататък. 

Какво си мисля ли? Мисля си, че онези двамата са се разделили приятелски "до утре, когато ще уточним някои подробности и ... ще пием по едно, нали, кафе". 

Знам ли обаче...




Х.М.

Всички истории тук, повярвайте ми, са измислени открай докрай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар