Моля те да се представиш по най-краткия или приятен начин.
Променлива и постоянна едновременно. Самоиронична и самонаблюдаваща се постоянно. Потайна и вероломна, но всъщност съвсем безобидна – не мога на никого да бъда враг, освен на самата себе си. Все пак не е добре за другите да враждуват с мен.
Все още вярвам в доброто начало у човека. Колкото и да не е за вярване. Смятам, че на всеки трябва да бъде даден още един шанс. Обичам яснотата и утвърждаващата жизненост. Обичам художествената измислица, но не и лъжата, отправена към мен. Животът е кратък, изпълнен с бури, трусове, потопи и вулканични изригвания и затова гледам да не го тровя със злобата на дните. Парадоксът е в това, че ако всичко казано дотук обърна наопаки, пак ще е вярно.
Най-дългият път извървявам към себе си.
Христина, ти работиш като арт мениджър в галерия "Жорж Папазов", Пловдив. Картините и поезията, която пишеш, в синхрон ли са? Помагат ли багрите на словото ти?
Странно е това с картините. Подозирам, че имам брат близнак, който ме дебне в сенките, отраженията или в някое огледало. Великолепието на природата ме смазва от възхита. Единственият начин да се освободиш от тази тежест е да живописваш, а ако не можеш – да се насищаш с живопис.
А и в семейството си имам художници. Двама. Непрекъснато подритвам рамки, подрамници, станала съм мистър Пропър по чистене на маслени бои, имам един противогаз в случай на атака от терпентин и други вредители... Карма!
Но за поезията се вдъхновявам повече от фотографията и от графиката. Обичам нощните неясни снимки, размазаните снимки на залези, на летни дъждовни бури, на надвиснали тъмни облаци, на светофари в мрака на кръстовищата, които се опитвам сама да уловя с обектив. Вдъхновявам се наистина от черно-бялата фотография, от японските гравюри. И от добрата кинематография.
Литературен редактор си на изданието за типология на комиксите "Диаскоп". Предполагам, че си затрупана с ръкописи и четеш и след полунощ?
Виж ти! Нямало по-приятно и поглъщащо занимание от това. Откривам нови светове, непознати планети. Другите са ми по-интересни от мен самата. За толкова години човек си омръзва. Ами да, след полунощ. Понякога ми се иска след работа да се добера до някой компютър и да започна, но това невинаги е възможно. Слава Богу! И тогава чакам следполунощието. Това е времето. В паузите излизам на терасата. На дървото отсреща всяка година гнездят различни птици, понякога нощни. Говоря си с тях и после - пак обратно. Много е хубаво! Но не е само четенето. Има още куп други неща – откривателството, ровенето, изследването. Времето не достига.
След стихосбирката ти "Минава нощ, минава ден" подготвяш ли нова книга?
Подготвям. И вече даже е почти подготвена. Като казвам „почти” – все още е слабо торнадо. Дебна онова, от което ще боли при четене. Като при бокса. Не че го няма, но трябва да се прибави, да се умножи и преумножи.
Писането за много хора е терапевтично занимание и по този начин те храносмилат собствените си проблеми. А за теб?
Поезията е наистина вътрешен диалог, словесно самолечение. Прозата обаче е нещо съвсем различно, там трябва максимална концентрация, дисциплина, както твърдят познавачите, не само душевни терзание. Затова връх в прозата за мен е историческата проза. Истинска благодат за четящия! Имаше един период, бях страшно запалена по българската историческа проза. Успях да изчета всичко, което намерих, от Константин Петканов, Вера Мутафчиева, Фани Попова – Мутафова и други. Сън не ме хвана. Това вече е извънличностно. Истински писателски изследователски труд. И сега си мисля, че е много по-добра терапия за изпълнения с душевни битки писател, много по-добра терапия от поезията, която само усилва болката, нанасяйки удари като от бумеранг.
Правиш ли нещо специално, за да се вдъхновиш?
Да, има ритуали. Самота, мрак, тъга... и други такива. В този смисъл пишещите – добри или лоши, са чудовища. Самотата е необходима, за да можеш да се заслушаш – в себе си и в шумовете около теб. Или в тишината.
Книгите за теб са...
О, зависи от книгите! Има книги, до които буквално не можеш да се докоснеш. Изпепеляващи.
Отмора, забава, търсене на истина, сравняване на моя опит с опита на другите. Понякога се тъпча и с лоша храна, само и само да видя какво е. Не е хубаво. Винаги трябва в пръстена си да криеш и противоотрова.
Често заспивам с книгите. Буквално. Подреждам на нощното шкафче една съвършена пирамида уж да чета и веднага заспивам.
Четенето е възпитание и навик. В твоето семейство четеше ли се?
Дали се е четяло! Баща ми, освен работохолик, бивш страстен пушач, беше и запален читател. Та този човек, въпреки останалите три-четири стаи, които, където и да пътувахме, обитаваше нашето семейство, настояваше да чете във всекидневната, която биваше и моя стая. Четеше до пет сутринта и после тръгваше на работа. Беше строителен инженер, който изкачва височини. Никой не можеше да се пребори с това – с книгите и с цигарения дим. Когато едно наводнение унищожи първата ни библиотека, той се затвори в стаята и плака като дете. А ние с мама изхвърляхме с чували дебелите томове, те бяха най-отдолу при едно пренасяне, преди още да ги подредим в импровизираните библиотечни шкафове. От мама получих първите уроци по четене. Тя и до днес, вече на толкова години, не тръгва наникъде без книга. Поглъща дори и странните за нея мои съвременни български, и не само български, писатели.
Дълга история.
Как подбираш какво да четеш? От какво се влияеш?
Книжният пазар е джунгла. Наистина е трудно. Посещавам няколкото добри сайта за книги. Опитвам се да следя съвременните български автори, някои нашумели награждавани световни имена, препрочитам любими стари писатели, наваксвам нещо пропуснато през годините. Не може да се насмогне. Има книги, от които определено страня като от телевизия – от типа Вампири, Дан Браун, Хари Потър, Нора Робартс, Сандра Браун и т.п. И не защото ги подценявам, а поради липсата на време.
Какво четеш в момента?
Какво ли не! Точно в момента Роалд Дал, „Разкази с неочакван край”. „Любов и литература”- Михаил Неделчев, „Соло” - Рана Дасгупта, „Презапис или Другият куфар в Берлин” - Борис Минков. Чета едновременно по няколко поетични и прозаични книги, като се опитвам да включвам хуманитарна литература, литература за художници, и т.н. Имам и регистрация в „Goodreads”.
Но най-любими са ми книгите, които не споделям с никого.
Препрочиташ ли определени книги?
Да. Миналата година препрочетох „Нежна е нощта” и един мой много любим писател – Рюноске Акутагава. При първата си среща с него, се вдъхнових и нарисувах портрета му с мастило. Изгуби се някъде. Есетата на Вирджиния Улф. „Ако импресионистите бяха зъболекари” от Уди Алън. Често си препрочитам „Кон на втория етаж” от Здравко Попов – един от любимите ми български писатели, който, твърдя, е автор от световна величина. Поезия. Иван Динков. Винаги чета и нещо от Ролан Барт, той ми е нещо като душеприказчик. Не оставам разочарована. Велики писатели!
Опиши ни какво имаш на бюрото си, където пишеш! Какво се вижда от прозореца ти?
- Като се каже бюро, винаги си представям писалището на Стоян Михайловски в родната му къща в Елена. А аз? Пиша, където ми падне. На някоя пейка в парка. В кухнята. Наум. Какво се вижда ли? Дървета. Един разлистен кестен, една висока череша и една безпомощна бреза от запад . Едно отсечено дърво от изток. Оттам се вижда и изгревът, и Родопите.
Имаш ли си любимо място за четене ?
Да. Къщата на село. Западната стая, където не се чува дори реката. Затова чакам лятото. Тогава наистина чета – така, както мисля, че е редно – между редовете, със слушалка до сърцето на автора. Чета и докато пътувам, но не винаги.
Български автори, които са ти любими и пожелаваш и на другите да ги открият?
Харесвам българските писатели. Някои определено много. Защо ли? Това, което пишат, е близко до моето ежедневие. През лятната ваканция прочетох „Апарат” от Васил Георгиев, „Нобелистът” от Елена Алексиева, „Божествена математика” от Йордан Ефтимов, „Физика на тъгата” от Георги Господинов, „Тит от Никомедия” от Силвия Томова, „Нощта на удавниците” от Стефан Кисьов... Сигурно пропускам.
Не ми се иска да посочвам определени имена. Мисля, че всеки един от съвременните български автори заслужава специално внимание. Да не изброявам поезията! Впрочем, ако надникнете в сайта, ще видите какво съм прочела.
Мечтаеш ли да се срещнеш с някой писател и да изпиете...каквото ви се пие?
- О, и още как! Много са. А за пиенето - ще пием. С Достоевски бих изпила един самовар с чай. С Гогол не мога да си представя какво бих пила, та той е нечовек! С Хемингуей ще изтрезнявам и пак ще пия, за да опитам от всичките му коктейли и това няма да има добър край. По-опасно се очертава пиенето с Фицджералд. С Кафка и Бекет не си го представям как ще се случи, трябва да ги излъжа с нещо, но все още не съм измислила с какво. Подозирам, че срещите ми с Томас Бернхард или Съмърсет Моъм ще прерастнат в нещастно влюбване. Когато прочетох книгите на Иън Макюън, изпитах силно желание да го видя. Но после реших, че не е добра идея. Струва си да изпия по една лимонада с някой строг и нежен пуритан – като Петко Ю. Тодоров, например.
Но дали по-интересни няма да са срещите с пишещите дами? Маргьорит Дюрас, Симон дьо Бовоар, Айрис Мърдок, Синтия Озик. С Мина Тодорова, Яна Язова, Мара Белчева... С тях, освен че ще пием, ще си говорим и за любов, и за литература. С жените винаги е по-интересно.
11 октомври 2013
В "Книголюбие" тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар