В края на всяка година все същата колеблива многозначителност

Давид е паднал и аз държа нозете му в скута си. Някой е успял да увие голото тяло с тежка персийска завеса, но нозете са открити и аз ги милвам. Огромни са. Особено палецът. Изсечени от най-скъпия мрамор през Ренесанса, сега мога да ги докосвам постоянно и да изследвам направата. Нозете - казвам нозе, защото крака е кощунствена дума за псалмопевец, са изящни, ноктите са нечовешки съвършени, иде ми да плача.

В някакъв момент се разколебавам дали пък не е Буда, във всеки случай е източно и свято. Нещо в цялата постановка - падналият гигант, покритото тяло, необяснимата тъга, ме изпълват със съмнения доколко е редно да съм на това място.

Ето, например, вчера в МОЛ-а също не се чувствах на мястото си, но пък ми беше и съвсем безразлично кой какво ще си помисли или каже. Наблюдавах от последния етаж снежинките, които се оказаха най-обикновена сапунена пяна заради почистването на стъклата от катерачите. 

Оголеният пейзаж с влажната морава край пътя, слънцето, което се стичаше по прозорците, постоянният поток от автомобили - всичко напомняше на преходност и макар и вяло, все пак беше донякъде бодро заради своята познатост.

Докато това тук излиза извън представите за ежедневие. Не може да се каже, че МОЛ има нещо общо с псалмопение, нали, макар на първо звучене да изглежда точно така. Но пък и този тук едва ли е Моллох, не, недопустимо е той да има нокти, чиято форма да ми причинява сладко страдание.

Х.М.

С последното мастило в принтера

Въпреки студа чакам търпеливо на платформата от нахвърляни криво-ляво дъски. Уж има ред, надявам се да е така, надеждата до известна степен скъсява времето за чакане - време, трудно за определяне. Дали са часове или дни. Или години? Никой от нас не може да определи. 

От една страна сме вече престарели за подобни детски забавления, но от друга страна, както знаем - душата никога не остарява. И не душата, а жаждата да усетим отново онова противно гадене, когато Виенското колело замръзне в апогея си и краката ти виснат надолу, а тягата е трудно преодолима. Знаете от тази височина колко смешни изглеждат хората долу, колко е забавно безсмисленото им суетене. Нали и аз сега съм смешна за тези горе.

Шумът от двигателя е почти непоносим. Железните вериги пушат страховито, сякаш всеки момент ще предадат вярната си служба и ще се разпарчетосат като дамска огърлица от съмнително качество.

После ми е трудно да определя какво последва. Тръгна слух, че облажаемите били надуваеми кукли, а момчето, отговарящо за реда, отдавна се било запиляло незнайно къде, обезумяло от любов по жената на стрелбищаря.

Единственият спомен от онова време е пожълтялата снимка на Виенското колело след запустението - обрасло с бурени, голи клони и бръшлян. Снимка, която открих в един отдавна забравен от автора си блог и която разпечатах с последното мастило в принтера.

И.М.

Естествени закони за причините и следствията

Пада отвисоко.

Пада,
пада...

Каквото и да правиш после,
не можеш да поправиш тази ваза.

И.М.

Есенни мъгли и скромни плодове

В съботната ранна утрин, както много отдавна не беше ми се случвало, тръгнах на лов за снимки в близкия парк. Това радикално действие беше предизвикано от фантастичната гледка от прозореца на моята стая. 

Пейзажът пред мен беше потънал в мъглива светлина. Дърветата, до скоро зелени, за една нощ сякаш бяха добили цвета на зрели дюли - уханни и златисти. Влагата от нощния дъждец придаваше на листата огледална повърхност, която като откоси връщаше благодатната светлина обратно в ефира.






Ако затворя очи и опитам да си представя рая, то той би изглеждал точно така.

Какво е да живееш в необозримо имение и нищо да не нарушава покоя на природата от дървета и животни, неподозиращи за съществуването на човека? Само стадо елени по хълмовете в далечината.

Последен ден от неискащата да си тръгне есен. Дълбока следа в сърцето ми.

Х.М.

Водеща светлина от миниатюрно фенерче

Наблюдавам през рамото на високата жена. Тя е няколко пъти по-висока от мен - като гигантите от Аватар, главата й, покрита с тъмно наметало като при скърбящите мадони, се губи в мрака на атмосферата и все пак наблюдавам през рамото й. 

Не си давам сметка за нелогичната асиметрия заради поразяващата гледката отвъд. Безкрайна олтарна стена. Вместо икони - образи на десетки хора - мъже, жени и деца - част от фина дърворезба. Тъмно е, но водеща светлина от миниатюрно фенерче осветява ту едно, ту друго място от олтара. Образите в осветения кръг оживяват - някои крещят с облещени очи, други са свели поглед надолу и мълчат, трети ридаят безутешно. 

Високата жена е едновременно утеха и преграда към свят, в който не трябва да пристъпвам. От дверите излиза онова момче - съвсем обикновено на вид - със суичър като всички останали. Когато попада във фокуса на фенерчето, успявам да го видя като през ренген и това, което виждам, ме кара панически да затворя очи. Все пак очите ми остават широко отворени - с такива очи като деца слушахме страшните истории, които си разказвахме един на друг в импровизираните индиански палатки след играта на "стражари и апаши".

Когато доближава ябълката към устата си, успявам ясно да се видя подробности от черепа му и гръбначния стълб, който като дракон спуска опашката си надолу. После нехайно и с наслада То отхапва от ябълката.

04 - 05 ноем. 2017

Х.М.

Апокалипсис сега. Модерно и снобско

Жадна съм. Наоколо няма вода. 

"Наоколо" е пуст терен, населен от бараки и строежи, в далечината - град. Няма магазини или от онези полезни автомати с монети за какво ли не.

Съзирам все пак тръба на един от строежите - знаете ги, те са вертикални и направата им предполага бърз достъп до скъпоценната течност - къде за пиете, къде за разхлаждане от потния и прашен труд. По някакъв начин съм се сдобила със стъклена чаша, съмнително чиста, одраскана от дълга употреба, подобни чаша съм виждала навремето само в селския хоремаг, който съвместява различни дейности - от хляб и халва, през бурми, въжета и брадви до слава на кръчма с възможно най-народен алкохол.

Смело пускам кранчето и наливам от водата. Тъкмо да отпия и на небето като на домашно кино се появява отровно-зеленикаво сияние, не по-голямо от кръпка за крачол. Сиянието се разраства със светкавична бързина до размерите на целия екран - небе. Нещо като одрана кожа с бързо меняща се форма, заплашваща да нахлуе в реалното пространство. Жадна съм, надигам чашата и виждам в нея отражението на небесното явление, сякаш водата повтаря ужасяващите апокалиптични жестове на отвъдното. Бързо я изливам на земята и чувам как пльоква със звук на разтопени желирани бонбони. 

Докато успея да изтичам до вертикалната тръба, пирамидата от пясък и бетон я поглъщат и отгоре остава да стърчи присмехулното кранче.

Няма да търся съчувствие, защото хората тук пият от водата-желе и го намират за съвсем естествено.

Докъдето поглед ти стига районът е отцепен и Кристо е опаковал всички недостроени небостъргачи с черен найлон. Модерно и снобско.

Х.М.

Дребните утехи - бяло или червено

Винаги са ме занимавали дребните утехи и какво вино е подходящо за тях. Днес например за първи път, не е за вярване наистина, приготвих нещо превъзходно - руло Стефани. Прелистих доста рецепти и в крайно сметка се спрях на мамината - само по спомени, за съжаление. Руло Стефани без доматен сос не ми го хвали. Цялата сила на рулото е в соса, който умея  и насън. Тайната на доматения сос е в лъжичката захар преди солта и в премереното количество чеснови скилидки, както и в това до каква степен го оставиш на мазнина. А тайната на рулото е в кимиона и киселите краставички - наистина кисели обаче, както и в настъргания лук и в кашкавала, за който трябва да внимаваш да не прегаря, трябват му само две-три минути и е готов.

Както се вижда от картинката цялата работа е доста кървава - особено в присъствието на червено вино. Затова винаги добавям и няколко бучки лед за ужас на тези, които твърдят, че червено вино се пие "на стайна температура". Глупости.

Къде по-бързо и лесно е традиционното пюре от картофи с натрошено сирене, придружено от задължителната салата - марули, пресни краставички и домати, обогатени с гръцки маслини и достатъчно количество зехтин и ябълков оцет. Този път направих пюрето само със слънчогледово олио поради липса на масло, но така даже е по-добре. И какво? Бяло вино, много ясно. С още повече лед. Чиста работа.

Х.М.

Мишо

Още като го видях и реших, че ще се казва Мишо. Но защо Мишо? Ами защото беше смесен - черен и бял. И защото, макар че беше още съвсем дребосък, когато го обърнах по корем, забелязах едва видимите топчета, които го определяха като момче.

Някой доброжелател беше подхвърлил в двора горкото коте, толкова слабо и немощно, че сърце не ти дава да го напъдиш. 

Тази година дните на село прелетя вихрено с бързината на есенен вятър. Нямахме време дори за уличните котки, които, надушвайки аромата на простите гозби, ставаха постоянни обитатели на малкия двор.

Но такъв екземпляр като Мишо, признавам си, не бяхме имали.

Най-странното беше, че за малко коте, едва отделено от майка си, още сукалче, то успяваше да погълне твърдата храна, която му подхвърляхме, което говореше само за едно - вече имаше опит с живота на улицата и беше наистина смело.

Но дори и когато добре се нахранеше, нахвърляйки се с вирната опашка върху храната, Мишо продължаваше жално да мяука, да тича след мен... Едва не го настъпвах в бързината, спъвах се, чупех чашите от подноса или направо падах върху плочките.

Все пак сутрините с Мишо си остават незабравими. Излизах с лаптопа и кафето на двора, преди денят да вкуси от развалата на света, записвах си разни бръмчащи мисли или внезапни сънища, а Мишо заспиваше, приютен под стъпалато ми, сякаш цяла нощ е бродил изплашен в тъмното и сега вече е на сигурно място с познатите миризми и с някой като мен, който го е грижа за него и постоянно се тревожи някое зло куче да не го разкъса в глада си.

Мишо, като всеки битник, страдаше от огромни бълхи, които бродеха безнаказано по телцето му. Аз пък страдах, защото тръгвахме след няма и седмица и не знаех какво да правя с недохранено, плачещо - постоянно и неизвестно защо, същество.

И ето какво се случи в последния ден преди заминаването ни. Изрових от скрина една стара, никому непотребна вече риза, грабнах Мишо, който издаваше жални звуци и се въртеше наоколо и го завих в ризата, като му обяснявах каква е ситуацията, значи, няма как, Мишо, да те вземем в града, няма място за теб в този град, а и ние сме все заети с разни непотребни неща, за които изобщо не ти трябва и да знаеш, но аз, Мишо, те водя на сигурно място, ще те пусна в двора на църквата Св. Харалампий, а там в този двор е чудо - цветя уханни, място да тичаш колкото душа ти иска, чешма с изворна вода и което и най-важното - до църквата е къщата на котките, да, да, самата истина, там ще намериш приятели, току-виж и роднини, нищо чудно, аз никога не съм влизала в тази къща, но по оградата й от години, виждам много добре, обитават твои сродници, чисто и просто - пускам те, а ти си вече с опит и вярвам, и искрено се надявам да оцелееш. 

И внезапно разбирам, че докато вървя целия този път от къщата през моста, завоя, после нагоре покрай замъка с маймуната-плашило и нататък, котето не издава нито звук. Толкова е притихнало и спряло най-после да трепери! То е сигурно в мен, вярва в думите, които изричам, спокойно е в прегръдката ми и под галещата ръка, свито до сърцето ми, което на ясен език му казва, че го обича и ще се моли нищо лошо да не му се случи, преди да укрепне.

Пуснах го заедно с ризата в двора на Св. Харалампий и побягнах обратно.

После с багажа минахме от другата страна на моста.

Х.М.

Опашка с ластик

Опашката й привлича погледа ми. 

Тя е немного висока, закръглена и докато върви, обута с джапанки, здравите прасци прожинират, облото дупе, облечено в къси панталонки се полюшва и дава ускорение на раменете, нежната къса шия и най-вече на косата, завита в кок и спускаща се надолу като опашка, която ту подскача, ту се спуска и гъделичка голия гръб, точно там, където лопатките правят улей по изопнатия гръбначен стълб. Често съм си мислила за това как ниските хора вървят стегнато и изправено, образувайки идеалната вертикала, перпендикулярна на земята, докато високите и слабите се огъват като тръстики и са толкова непохватни! 

С едната ръка бута детската количка, а с другата държи смарфон и не спира да говори. Маневрира умело като професионален шофьор по неравните плочки на тротоара, заобикаля кошчето за боклук до автобусната спирка, минава препятствията от изпадали малки бутилки минерална вода или захвърлени опаковки от кроасани 7DAYS DOUBLE MAX и говори ли, говори. Не чувам какво. 

Иска ми се да видя лицето й, но не бързам, предпочитам да си представям - различни очи, нос, устни... Но и най-вече това, че детската количка ми се вижда някак изискана. Спомням си количката, която купихме на моето бебе - счупи се при третото излизане навън и нямаше никакъв шанс за втора. Боже, какви крехки колелца имаше само нашата количка - не като тези - яки и на практика неповредими. Бебето й се вози като в някаква детска лимузина, затова е и толкова спокойно. Как само наблюдава майка си, с какво любопитство, сякаш разбира безразборното й бърборене... Не, не, друго е. Самата майка е като тази широка, стабилна и удобна количка, нищо лошо не може да се случи, никаква повреда не би могло да се очаква. Тя никога не би избухнала, не би наранила с истерични крясъци детето си, тя винаги го милва и успокоява, докато то плаче и се муси, за миг ми се приисква аз да съм това чисто ухаещо на сапун и нов гащеризон бебе и това да бъде моята майка, толкова млада, че това да е едва първото й дете.

Вече почти съм се изравнила с нея, но все още не искам да я погледа, сякаш моя поглед ще нарани идеалната картина на утринната разходка. Вървим успоредно, а пред нас вървят три възрастни дами със сламени шапки - едната с патерици, другите две с бастуни - обичайната гледка за жени над 70 - те.

Чувам я да прекъсва разговора по телефона и да казва: "Извинете, може ли, може ли..." И пак, но по-силно, защото онези също неспирно и едновременно говорят и нищо не чуват: "Извинете, може ли, може ли, извинете..."

Тази най-вляво бързо се отдръпва, доколкото може бързо да се отдръпне някой, на когото краката му са и тежки, и меки.

Вече подминавам цялата група без да се обръщам - и жените с бастуните и младата жена с детето, когато чувам майката да обяснява: "Движат се трудно, а трябваше да ги задмина..." 

Но нямаше как да разбира дали говори на детето си и на онзи незнаен - приятелка, баща, майка... по смартфона.


Христина Мирчева

Съвети от ърбан зомби

Не давай идеи. Ще те накарат да ги осъществиш, присвоявайки си изцяло безсмъртните ти, дълго обмисляни и лелеяни концепции.

В началото на август съм истинско зомби, казано по нашему - куче на синджир (само дето не съм куче): трафик, жега, трафик, жега, хора, хора, хора...трафик, разкопки, запалени сандали, стопено чувство за хумор и пр., дано в края на август е по-различно. 

Върхове и мъгли

-----
Връх докосва мъглите -
сливат се 
без да ги видя.

-----
Орхидея
размахва крилца -
следи от аромат и прах.

-----
Заспивай цвете -
бъди ми приятел
в съня.

-----
Росна утрин -
събуди се,
ранено сърце.

-----
Градушка 
след буря -
храна за бедняка.

-----
Дрънчи китара -
щурци 
в безлюден дом.

Х.М.

Ден на отлагане

Отлагането е неотменна част от творческия процес. Да изоставяш всеки път най-важното, мислейки постоянно за него като за нещо сложно и направо ненаправимо, чиято задължителност те отчайва.

Вече месец отлагам заминаването - първо поради горещините, а сега поради проливния дъжд, докато самото заминаване съвсем се обезсмисли или добие размерите на непостижима мечта.

Цяла сутрин например отлагам наложителното приготвяне на вечерното меню, докато накрая най-вероятно ще поръчам от Храна за вкъщи и така ще си спечеля за кой ли път огорчението на близките, на които съм досаждала дни наред с идеите си екзотични храни, до които те не биха се и докоснали - като синьо сирене с меки круши или скариди с ананас, или аспержи без нищо, чисто и просто леко бланширани и обилно залети с изстуден лимонов сок. На гостите няма да им пука, защото те така или иначе са свикнали с миришещото на мокър парцал китайско и с безвкусните пици.

Винаги отлагам срещите, мечтаейки за тях и как ще си говорим до сутринта. Както отлагам вечерните камерни концерти, гостуванията на извънредно интересни театрални трупи или отиването до кварталната бакалия за винаги липсващите сол, захар, черен пипер, веро, сапун и прах за пране. 

Напоследък отлагам снимките, а така обичах да снимам, как обичах само... Снощи например отложих снимането на поредния залез, който беше интересен най-вече с това, че от дневната горещина слънцето през клоните на черешата изглеждаше направо отчаяно от умора. Виждах го как благодари на благодатните облаци, които вливаха дъждовна сивота във вулканичните изригвания. Нищо. Седях си най-спокойно и не посягах изобщо към фотоапарата. Омръзнало ми е от снимки на залези, дори кристалната ми чаша с ледена вода и резени лимон беше по-интересна от скучното светило, но и нея не съм снимала, имам безброй такива и онакива чаши. 

Отлагам написването на купища интересни неща. Но за кого интересни все пак? Не е ли прелял светът от уж интересни истории. Не повръща ли вече от преяждане на какво ли не? Не иска ли тишина? 

Съвсем достатъчно, че този клон е като крило на птица, а тревата е зелена тук.

Ще отлагам, докато мога. Особено днес. Днес е ден на отлагане.


Рина Речева

Христина Мирчева: "Растенията са добри слушатели, хората – не чак толкова"

В "Графити по въздуха" Светлана Дичева разговаря с Христина Мирчева по повод нейната последна поетична книга "Бялата сянка", УИ "Паисий Хилендарски", 23 май 2017 г.

Приятно ми е сега да кажа „Добър вечер” на Христина Мирчева. Този разговор ще бъде по телефон, за съжаление. Толкова ми се искаше тя да е наша гостенка в студиото, но тя е в Пловдив. Държа в ръцете си нейната нова стихосбирка „Бялата сянка”. Добър вечер, Христина!

Добър вечер. Радвам се, че съм гост на Вашето предаване, благодаря за поканата.

И сега – няколко думи за Вас самата, за Вашето брожение из дебрите на културата, на писането, на изкуството, на поезията…

Пиша отдавна. Първото си стихотворение написах на 14 години. Мисля, че беше с политическа тематика, бях много запалена, ходех и на курсове. По онова време живеех в Хасково. После продължих на пиша. Имам две неиздадени книги: „Минава нощ, минава ден”, 1985 и „Стъклени шлемове”, 1989. Ръкописите бях дала в издателство „Христо Г. Данов”, но така и нищо не стана. По-късно, за един доста продължителен период от време, се отказах от писането, занимаваха ме съвсем други неща и през 2012 година издадох първата си книга, която няма нищо общо с първата „Минава нощ, минава ден”, но се спрях на това заглавие.

Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп”. Освен това сте били арт мениджър в галерия. Какво друго сте били, има ли нещо още по-екзотично?

Екзотично - не. На четвърта корица на книгата има моя кратка биография. Работила съм на много различни места. Едно от интересните ми занимания беше в Археологическия музей в Пловдив. Работих две години с Нели – бивш директор на шуменската библиотека. Аз й помагах в библиотеката на музея. Там успях да видя книги-съкровища, бих могла да кажа. По това време превеждах и специализирани текстове от немски език, свързани с археологията. Друго какво  – работила съм като книжар в книжарница „Отец Паисий”. За съжаление тя вече не съществува, макар че години наред, много години, е била книжарница. Пет години книжар с управител Валери Начев. Това беше наистина един прекрасен период от време, плувахме в море от книги (смее се). Сега продължавам да работя в галерия - галерия „Резонанс”.

Преподавали сте и немски език.

Да, но за много кратък период от време. Разбрах, че от мен не става учител.

Нямате търпение или…?

Някак си не се чувствам, не се чувствах, това е било доста отдавна, достатъчно зряла, за да бъда учител на деца. Веднъж ги пуснах малко по-рано – пет минути. Разбира се, това беше шок за директорката. И е така! Не можеш да искаш дисциплина от учениците и да ги пускаш по-рано от час! Тогава реших, че трябва да се откажа.

Поезията изисква ли някакъв вид дисциплина?

Всякакъв вид дейност в изкуството изисква огромна дисциплина. Стихотворенията в „Бялата сянка” са писани между 2012 и 2016 година, но ми трябваше време да ги събера, да ги подредя, защото за мен е изключително важно как изглежда една книга, как е подредена тя. С подредбата си казва много неща, понякога повече и от самите стихотворения. Така че – да, изисква се дисциплина и аз реших да се дисциплинирам, и това ми костваше може би една година, докато остана доволна от крайния резултат. За моя радост книгата излезе точно така, както си представях – и като оформление, и като конструкция.

Колко стихотворения за кактуси имате?

51 стихотворения. Бяха 50, в последния момент включих едно от първата си книга – „Удължаване на сенките в късния следобед”. С редакторката ми решихме, че е подходящо.

Не ме чухте добре обаче! Моят въпрос беше "Колко стихотворения за кактуси имате?"

Аа, за кактуси…(смее се)!?

Да!

Засега две, но мисля да продължа тази поредица.

С какво Ви вълнуват кактусите?

Кактусът беше любимото ми цвете като дете. Имахме вкъщи много кактуси. Моята майка, Бог да я прости, ми купуваше кактуси и аз ги чаках да цъфнат. Те цъфтят един път в годината, както знаете, а някои и много по-рядко, и увяхват още на следващия ден. Сега вече не гледам кактуси. Сега ме е страх от тях, защото съм се напатила от кактуси – много са бодливи!

Да! Забелязали сме това. Имате особено отношение към растителния свят, имам чувството, че той при Вас е жив. Като хората. Като човеците.

Да. Да. Абсолютно е така. За съжаление нямам достатъчно време за отглеждане на цветя, но малкото цветя, които имам… Говорим си. С дърветата също. И в повече от стихотворенията героите са реални – и брезата, и отсечената топола, и черешата…ето, тя е тук до мен сега. Те са си живи, цветята, това е безспорно. Стига човек да знае как да общува с тях.

Добри слушате ли са растенията?

Много добри.

А хората?

Хората не чак толкова. Вие например сте добър слушател, аз слушам Вашите предавания. По принцип у журналистите го има това желание да изслушват, но малко са тези хора.

Благодаря Ви, това е голям комплимент за мен. Може би идва от едно много сериозно вътрешно любопитство.

Да. Да. Любопитство, но не лошо любопитство, а желание да разбереш човека срещу теб.

Имам усещането, че по принцип в стихосбирката Ви има една особена мъдра тъга. Права ли съм?

Тъга - да. Мъдра…не знам, никак не се чувствам мъдра (смее се). Поезията трябва да е тъжна, не мога да си представя весела поезия, освен ако не е хумористично стихотворение. Даже, понеже знам, че в края на предаването трябва да прочета стихотворение, се опитах да намеря нещо по-нетъжно, защото в ефир не е приятно да звучи тъжно стихотворение, но… така и не успях да открия.

Добре. Първо прочетете Вашето, което сте избрали, а след това аз ще прочета моето.

Избрах две – едното, посветено на дъщеря ми и другото, което дава ключ към книгата. И се чудя кое, но може би второто.

Заповядайте!

Казва се „Войник в тила”. То, бих казала, е сюрреалистично стихотворение.

ВОЙНИК В ТИЛА

В мъглявите полета на съня той вижда всичко.

Богатата приемна свети.

Перуки и пагони, ветрила...

Войникът влиза,

изправя се до масата, отрупана с напитки и храни.

„Ще ви разкажа този сън, когато чувам само гласове,

така че сякаш има много хора, но хората не виждам,

само белите им сенки по стълбите и по паважа...”

Стои войникът тъжен като забравен истукан,

от спомени не може да преглъща.

А охлювите плуват в бяло вино.

Потъват всички гости в бульон на ненаситна страст,

поглъщат лакомо на хапки кървавия разказ,

очакват някакво знамение за края на войната.

Гладни сме, разказвай още, крещи полковникът.

Но отегчени, всички стават и напускат сцената.

А сега аз ще прочета моето.

Любопитна съм…

ПОТЪВАНЕ В СУМРАКА

Бълбукащи витрини

вместо водопади.

Падащи неони

вместо листа.

Цигари между пръстите

вместо целувки,

вместо звезди.

Благодаря!

Аз го виждам като метафора за целия ни свят, който е толкова откъснат от природата, в крайна сметка и от истината. Може би.

Точно така е, това е впечатлението. Написано е в една вечер, когато вървях по Главната улица на Пловдив. Рекламите светят, хората се разхождат, цигари… всички изглеждат толкова отчуждени един от друг! Макар че – прекрасен град, прекрасна улица, красиви витрини…

Благодаря на Христина Мирчева, която е наша задочна гостенка на предаването „Графити по въздуха” по повод на нейната стихосбирка „Бялата сянка”.

15 юни 2017

София – Пловдив, "Графити по въздуха"

Колаж: © Георги Чепилев

Още в Диаскоп тук

Слънце, дъвки и асфалт

Слънцето е като през наслагани една върху друга увеличителни лупи, установявам, след като правя опит да погледна към него над черните очила. Светлинно-мъгливи кръгове и кръгове го заобграждат и сякаш предпазват от любопитни очи като моите. 

С това ослепително слънце освен още болка, нищо друго не си причинявам.

Сандалите потъват в асфалта на булеварда. Нещо като персийски килим от смола и магма, магнит и разтопено олово. Като деца тичахме след зиловете и валяците и си правехме дъвки от асфалт. Зъбите ни почерняваха, но ние безгрижно джвакахме ли джвакахме - до схващане на усърдните ченета. Така ами, "Идеал"-ът си беше лукс. Сега дъвки колкото и каквито щеш.

Сега всички говорят за слънцето и температурните аномалии. Но край! Ето го и благодатният град - покосява посеви и ламарини, додето утихне в привидно скромен дъжд. С дъжда приижда и сънят, а със сънят, разбира се, добре дошли и сънищата. Наводняват пейзажа и нищо вече не липсва, всичко си идва по местата. Бълбукам в коктейли от пяна и пясък и хич не ми пука. Само за теб ме е грижа.

 И.

В сянката на Празника за буквите

В навечерието на Празника за буквите, на 23 май 2017 г., излезе от печат третата ми поетична книга "Бялата сянка".

Благодаря на всички, които бяха с мен: Жоржета Чолакова - редактор, Стилиана Георгиева - Stella - художник, Гергана Иванова - коректор, Георги Ташков - предпечат,  Георги Кърнев - управител на УИ Паисий Хилендарски, както и на виртуозните печатари.

Благодаря не на последно място на моето семейство и на неуморната подкрепа от негова страна в добро и зло.

Дори и една малка книжка с лирика се оказва колективна работа! Как да свириш соло, ако оркестърът не е зад гърба ти :)

Благодаря ви!

Рина М. Речева