Давид е паднал и аз държа нозете му в скута си. Някой е успял да увие голото тяло с тежка персийска завеса, но нозете са открити и аз ги милвам. Огромни са. Особено палецът. Изсечени от най-скъпия мрамор през Ренесанса, сега мога да ги докосвам постоянно и да изследвам направата. Нозете - казвам нозе, защото крака е кощунствена дума за псалмопевец, са изящни, ноктите са нечовешки съвършени, иде ми да плача.
В някакъв момент се разколебавам дали пък не е Буда, във всеки случай е източно и свято. Нещо в цялата постановка - падналият гигант, покритото тяло, необяснимата тъга, ме изпълват със съмнения доколко е редно да съм на това място.
Ето, например, вчера в МОЛ-а също не се чувствах на мястото си, но пък ми беше и съвсем безразлично кой какво ще си помисли или каже. Наблюдавах от последния етаж снежинките, които се оказаха най-обикновена сапунена пяна заради почистването на стъклата от катерачите.
Оголеният пейзаж с влажната морава край пътя, слънцето, което се стичаше по прозорците, постоянният поток от автомобили - всичко напомняше на преходност и макар и вяло, все пак беше донякъде бодро заради своята познатост.
Докато това тук излиза извън представите за ежедневие. Не може да се каже, че МОЛ има нещо общо с псалмопение, нали, макар на първо звучене да изглежда точно така. Но пък и този тук едва ли е Моллох, не, недопустимо е той да има нокти, чиято форма да ми причинява сладко страдание.
Х.М.
Няма коментари:
Публикуване на коментар