Христина Мирчева: "Растенията са добри слушатели, хората – не чак толкова"

В "Графити по въздуха" Светлана Дичева разговаря с Христина Мирчева по повод нейната последна поетична книга "Бялата сянка", УИ "Паисий Хилендарски", 23 май 2017 г.

Приятно ми е сега да кажа „Добър вечер” на Христина Мирчева. Този разговор ще бъде по телефон, за съжаление. Толкова ми се искаше тя да е наша гостенка в студиото, но тя е в Пловдив. Държа в ръцете си нейната нова стихосбирка „Бялата сянка”. Добър вечер, Христина!

Добър вечер. Радвам се, че съм гост на Вашето предаване, благодаря за поканата.

И сега – няколко думи за Вас самата, за Вашето брожение из дебрите на културата, на писането, на изкуството, на поезията…

Пиша отдавна. Първото си стихотворение написах на 14 години. Мисля, че беше с политическа тематика, бях много запалена, ходех и на курсове. По онова време живеех в Хасково. После продължих на пиша. Имам две неиздадени книги: „Минава нощ, минава ден”, 1985 и „Стъклени шлемове”, 1989. Ръкописите бях дала в издателство „Христо Г. Данов”, но така и нищо не стана. По-късно, за един доста продължителен период от време, се отказах от писането, занимаваха ме съвсем други неща и през 2012 година издадох първата си книга, която няма нищо общо с първата „Минава нощ, минава ден”, но се спрях на това заглавие.

Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп”. Освен това сте били арт мениджър в галерия. Какво друго сте били, има ли нещо още по-екзотично?

Екзотично - не. На четвърта корица на книгата има моя кратка биография. Работила съм на много различни места. Едно от интересните ми занимания беше в Археологическия музей в Пловдив. Работих две години с Нели – бивш директор на шуменската библиотека. Аз й помагах в библиотеката на музея. Там успях да видя книги-съкровища, бих могла да кажа. По това време превеждах и специализирани текстове от немски език, свързани с археологията. Друго какво  – работила съм като книжар в книжарница „Отец Паисий”. За съжаление тя вече не съществува, макар че години наред, много години, е била книжарница. Пет години книжар с управител Валери Начев. Това беше наистина един прекрасен период от време, плувахме в море от книги (смее се). Сега продължавам да работя в галерия - галерия „Резонанс”.

Преподавали сте и немски език.

Да, но за много кратък период от време. Разбрах, че от мен не става учител.

Нямате търпение или…?

Някак си не се чувствам, не се чувствах, това е било доста отдавна, достатъчно зряла, за да бъда учител на деца. Веднъж ги пуснах малко по-рано – пет минути. Разбира се, това беше шок за директорката. И е така! Не можеш да искаш дисциплина от учениците и да ги пускаш по-рано от час! Тогава реших, че трябва да се откажа.

Поезията изисква ли някакъв вид дисциплина?

Всякакъв вид дейност в изкуството изисква огромна дисциплина. Стихотворенията в „Бялата сянка” са писани между 2012 и 2016 година, но ми трябваше време да ги събера, да ги подредя, защото за мен е изключително важно как изглежда една книга, как е подредена тя. С подредбата си казва много неща, понякога повече и от самите стихотворения. Така че – да, изисква се дисциплина и аз реших да се дисциплинирам, и това ми костваше може би една година, докато остана доволна от крайния резултат. За моя радост книгата излезе точно така, както си представях – и като оформление, и като конструкция.

Колко стихотворения за кактуси имате?

51 стихотворения. Бяха 50, в последния момент включих едно от първата си книга – „Удължаване на сенките в късния следобед”. С редакторката ми решихме, че е подходящо.

Не ме чухте добре обаче! Моят въпрос беше "Колко стихотворения за кактуси имате?"

Аа, за кактуси…(смее се)!?

Да!

Засега две, но мисля да продължа тази поредица.

С какво Ви вълнуват кактусите?

Кактусът беше любимото ми цвете като дете. Имахме вкъщи много кактуси. Моята майка, Бог да я прости, ми купуваше кактуси и аз ги чаках да цъфнат. Те цъфтят един път в годината, както знаете, а някои и много по-рядко, и увяхват още на следващия ден. Сега вече не гледам кактуси. Сега ме е страх от тях, защото съм се напатила от кактуси – много са бодливи!

Да! Забелязали сме това. Имате особено отношение към растителния свят, имам чувството, че той при Вас е жив. Като хората. Като човеците.

Да. Да. Абсолютно е така. За съжаление нямам достатъчно време за отглеждане на цветя, но малкото цветя, които имам… Говорим си. С дърветата също. И в повече от стихотворенията героите са реални – и брезата, и отсечената топола, и черешата…ето, тя е тук до мен сега. Те са си живи, цветята, това е безспорно. Стига човек да знае как да общува с тях.

Добри слушате ли са растенията?

Много добри.

А хората?

Хората не чак толкова. Вие например сте добър слушател, аз слушам Вашите предавания. По принцип у журналистите го има това желание да изслушват, но малко са тези хора.

Благодаря Ви, това е голям комплимент за мен. Може би идва от едно много сериозно вътрешно любопитство.

Да. Да. Любопитство, но не лошо любопитство, а желание да разбереш човека срещу теб.

Имам усещането, че по принцип в стихосбирката Ви има една особена мъдра тъга. Права ли съм?

Тъга - да. Мъдра…не знам, никак не се чувствам мъдра (смее се). Поезията трябва да е тъжна, не мога да си представя весела поезия, освен ако не е хумористично стихотворение. Даже, понеже знам, че в края на предаването трябва да прочета стихотворение, се опитах да намеря нещо по-нетъжно, защото в ефир не е приятно да звучи тъжно стихотворение, но… така и не успях да открия.

Добре. Първо прочетете Вашето, което сте избрали, а след това аз ще прочета моето.

Избрах две – едното, посветено на дъщеря ми и другото, което дава ключ към книгата. И се чудя кое, но може би второто.

Заповядайте!

Казва се „Войник в тила”. То, бих казала, е сюрреалистично стихотворение.

ВОЙНИК В ТИЛА

В мъглявите полета на съня той вижда всичко.

Богатата приемна свети.

Перуки и пагони, ветрила...

Войникът влиза,

изправя се до масата, отрупана с напитки и храни.

„Ще ви разкажа този сън, когато чувам само гласове,

така че сякаш има много хора, но хората не виждам,

само белите им сенки по стълбите и по паважа...”

Стои войникът тъжен като забравен истукан,

от спомени не може да преглъща.

А охлювите плуват в бяло вино.

Потъват всички гости в бульон на ненаситна страст,

поглъщат лакомо на хапки кървавия разказ,

очакват някакво знамение за края на войната.

Гладни сме, разказвай още, крещи полковникът.

Но отегчени, всички стават и напускат сцената.

А сега аз ще прочета моето.

Любопитна съм…

ПОТЪВАНЕ В СУМРАКА

Бълбукащи витрини

вместо водопади.

Падащи неони

вместо листа.

Цигари между пръстите

вместо целувки,

вместо звезди.

Благодаря!

Аз го виждам като метафора за целия ни свят, който е толкова откъснат от природата, в крайна сметка и от истината. Може би.

Точно така е, това е впечатлението. Написано е в една вечер, когато вървях по Главната улица на Пловдив. Рекламите светят, хората се разхождат, цигари… всички изглеждат толкова отчуждени един от друг! Макар че – прекрасен град, прекрасна улица, красиви витрини…

Благодаря на Христина Мирчева, която е наша задочна гостенка на предаването „Графити по въздуха” по повод на нейната стихосбирка „Бялата сянка”.

15 юни 2017

София – Пловдив, "Графити по въздуха"

Колаж: © Георги Чепилев

Още в Диаскоп тук

"Ускорени пейзажи" - в-к Марица

Ина Иванова: (недо)сънуваният свят на Христина Мирчева

Последната стихосбирка на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” е опит да се улови светът на липсващото, на изгубеното (също и щастие). Лаконичният изказ не спестява на читателя чувството за дълбочина, за вглеждане навътре, за търсене на причините. Декорът е градски. Лирическият герой – отстранен, но не отчужден, успяващ да запази „здравословна дистанция”, един модус, който допълнително засилва усещането за самотност, за бездна между случващото се и желаното. 

Четено през оптиката на тази самота заглавието още по-уверено заявява двойствеността си: статиката на пейзажа, carpe diem (улови мига) срещу ускоряването, профучаването на влака на битието покрай случващото се – винаги извън лирическата героиня. Потъването на „аз”-а навътре в себе си е белязано от думи-топоси, рефренно повтарящи се в цялата книга: най-чести са сънят и сънуването, (маркирани и чрез прозорци, стени, огледала), пътищата. Всички те носят особен вид памет:

„Не казвай, че нямаш спомени.

Или че спомените не струват и едно врабче.”

Светът в „Ускорени пейзажи” е флуиден, но не и акварелен. Той тежи невъзмутимо. И несмутимо. Точно като в живота. 

  

Водни пространства прорязват цялата плът на книгата – морета, дъждове, глаголи, свързани с изтичането. Малко по-особена е символиката на реката при Христина Мирчева – тя е вода „за пресичане”, която едновременно прилича на древногръцката река на забравата Лета и на реката за кръщение – Йордан, защото през нея се минава с дете на раменете.

 

Стихосбирката подслонява и няколко текста, графично оформени като поезия, но по-близки до миниатюрата. Тяхната сюжетност (особено „Ел Кактус Анданте”) придава друг вид плътност, почти противостоене на ониричната същност на по-личните „парчета”.
  
Христина Мирчева завършва със стихотворението „Ускорени пейзажи”, което аз чета не толкова като „програмно” за книгата, колкото като финал. Като изчерпване на едно поетическо състояние. Като завършване на свят.

в-к Марица, 5-6 септ.2015, година XXIV, бр. 207, Литературна събота

Още по темата на сайта на в-к Марица тук

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Протяжен ден"

                                                        ПРОТЯЖЕН ДЕН

ПРОБОДЕНОТО ВРЕМЕ

Знам, че не трябва,
но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли?

Тази сутрин всичко се обърка.
Обърка се сутринта с вечерта
и мястото, където се събудих, не беше същото.

Даже не знаех къде съм.

Висях неизвестно къде и знаех само, че съм там.

ВСЯКО ЛЯТО МЕ ЗАХВЪРЛЯ В ПРЕДИШНОТО
 
но едно най-вече –
когато летяхме заедно
от разстояние.
 
ПРОТЯЖЕН ДЕН

Вървиш винаги на крачка пред мен –
не успявам да те видя.

Виждам само твоето присъствие –
шал на клоните в парка,
затворена книга, хвърлена в кошчето за отпадъци,
по алеята – изоставена,
колата на склона с отворени врати,
как си продължил, мога само да гадая;
и сянката ти там, зад ъгъла.

Понякога те виждам в перспектива –
на широки слънчеви площади.
Оживени площади със снимки от смъртни присъди
и скулптури на патриции,
с литнали хвърчила на победа
и развети за поражение знамена,
с насядали по стълбите безделници
до фонтани, които бликат от щастие.

Виждам те в изоставена сграда
с разбити прозорци.

Разбити като преградите на сърцето,
което те следва.
Забравя защо те следва.
Забравя значението на думите от повтаряне.
 
СЪН, ПРИЧИНЕН ОТ ДАЛЕЧЕН СПОМЕН

I.

Винаги тези дългоочаквани пътешествия
по непознати траектории
с куфари, пълни с книги,
една четка за зъби и хавлия за лягане.

С колко километра
трябва да се движи този автобус,
за да задмине залеза,
да има време да спрем за сандвичи
в крайпътния мотел
с писоари, встрани от магистралата,
опашки от крайнонуждаещи се,
престаряла търговка на череши,
вещаеща лукаво нашето желание?

Кога ще стигнем?
Кога ще стигнем?

Никога не ми достига твоята сигурност.

Най-вече след разговори
с момичета от задната седалка
в прегладнелия късен следобед.
 
II.

Завиждам на двамата,
които идват още при изгрев,
лягат далече един до друг
на плажа –
направо на пясъка.

По-късно
той се навежда над нея.
Дълго преди да целуне
очите Ӝ, гледа невиждащо.
Дълго преди да погали с пръсти косите,
ръката виси във въздуха.

Спи ли тя?
Безразлична, щастлива?
С притихнало сърце, като птица замряло?

После си тръгват,
хванати за ръце,
сякаш нищо не е било.

В малката раница всичко се е разтекло
от слънцето.
Стопило се между тях онова разстояние.

ЗАСИПАНО СЪРЦЕ

Говоря много,
за да чуя гласа ти,
който се прецежда пестеливо
с капките на времето.

Колко часове, минути, дни
в безкрайната права –
твоята нежност – в облаците,
твоята нежност – другаде,
твоята нежност – не при мен.

Само съм пясък,
стъпкан от камъни,
пресят от събития,
изяден от дъжд,
от вятър и страх,
от нефт и ръжда.

От събития и от време.

От време –
пясъци и думи,
с които се самозасипвам.
 
ПОСЛЕДНА ВЕЧЕР ВЪВ ВЕНЕЦИЯ

Мислех времето да излекува белезите на смъртта.
Дните да са гуми – да изтрият тайните пейзажи,
синьото на въздуха,
дърветата, които се навеждаха, за да ни скрият.
Да изтрият слънцето, което ни заливаше с
отблясъци на хълмовете – там, отсреща.

Да изтрият буквите на твоите писма,
да изтрият паметта ми,
дните на преплетено говорене,
заекване и бой между деца.

раняване любов раняване

Но времето не е лекуващ лекар
с ръце, измити в цветните води.

И казах ли ти – времето не е лекуващ лекар.

Жесток родител, който ни износва
и после ни изхвърля към безкрая.
 
ЕТЮД

Докато едно пиано се разсвирва
през няколко етажа,
чувам влак да пресича хоризонта на изток,
да хлътва в мъглата и чак тогава
белите миртови клони в саксията на прозореца
се раздвижват като след трус,
врата се отваря
и блесва паважът на тъмното вън.

Стръмни стълби от нищото извеждат на брега,
но нали си с дрехи!

Нали си с дрехи –
не можеш да нагазиш във водата.

А сърцето е локва от утаена стихия –
отразява облаците на твоите чувства към мен.

Променливи облаци, много променливи,
потъват в локвата на сърцето.
 
ФАБРИКА ЗА СЪНИЩА

Мислех,
че живеем на една и съща планета –
аз и ти.

Но не!

Отдавна съм вкаменена
в паралелния свят на нищото.
Домашният робот с метални черти
ме завива, разтегля устните ми в усмивка.

Топлим се с него всяка вечер.
Сплитаме пръсти и така потъваме в съня.
А в съня идваш ти, по-прекрасен от всякога.

И тогава
кръвта ми тръгва
объркано и забързано във всички посоки.

В съня си съм жива.

НЕДОКОСНАТ ПЕЙЗАЖ

Потъва умореното ти тяло
в опасни лабиринти от паднали флотилии
да търси образите на живота в средата на смъртта.

Потъвам с теб – да те спася от мрака на водата
с последната си глътка въздух,
да видя сянката ти – как ме отминава.
 
ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ

От прозореца се спускат облаци над нас –
да ни завият,
да покрият телата ни като ризи,
изтънели от вятъра на сезоните.

Няма смелост
за протягане на ръка
дори през стъклото.

Отразени в огледалата,
толкова много свидетели
на вечната незавършеност!

Ако там се срещнем,
ще изчезнат,
без да имат повод за размисъл
и подозрение.
 
СТЪЛБАТА

Аз тръгвам, ти се връщаш.

Политам объркана към острието на ескалатора.

Вече в гръб –
тя ме подмина, казваш си,
беше хубава, истински ангел, казваш си.

Беше.
 
ЗАГАДКИ НА ЖЕЛАНИЕТО

Жирафите горят.
Жирафите имат очи и на краката си.
Препускат в плавен галоп,
танцуват около дървета, преживят ни.
Ронят се като древни скали,
пустини – пясъци от спомени.
 
ДРАМАТУРГИЯ НА ЧУВСТВАТА

От една страна – всички се търсим.
От друга –
има ли разлика между хищник и объркано дете.
Жената –
майка на всички мъже: змия, котка, море, бездна...

Море, което отразява въздуха.

Колко силна може да бъде една привързаност?
Колко дълбока, колко продължителна?
Колко смъртоносна?

Вече не бягам.
Спирам,
обръщам се,
тръгвам срещу страха.
Изправям се срещу страха, за да го видя.

Втора част "Протяжен ден" от стихосбирката на Христина Мирчева "Минава нощ, минава ден"

Първа част "Бягство" тук

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012

МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова

Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9

Христина Мирчева: "Минава нощ, минава ден" - "Бягство"

Твой е денят и Твоя е нощта
 (Надпис върху литография от 17 в.)


                                                                    I. БЯГСТВО 

  ПЯНАТА НА ДНИТЕ

Животът е велика бездна,
а аз загребвам и играя с кофичка за пясък.

Преливам океана в океана на сърцето.
Смесвам мрак със светлина
и тайни с тайни,
пясък с дни,
трева със смърт.

Смесвам и обърквам, и изграждам замъци,
в които мирно да живеем.

Да ме държиш в ръце и винаги да ми повтаряш
колко ме обичаш,
да пишеш по дърветата,
че ме обичаш,
да дишаш и издишаш сладко с мен...

И аз да те убивам всеки път,
когато тръгваш.

Мигът е миг, за да не спре.

И ние няма да застинем като мрамор,
изваяни от хладния Роден,
стопени в бездната на чувствата.

И няма никой да изстреля към небето
за нас букети от оранжеви ракети.


БЕГЛЕЦЪТ

Всяка сутрин слизал по снежния склон
до железопътната линия –
да гледа преминаващия влак:
заледения от висока скорост локомотив
и прикачените вагони.

Прозорците били така обвити в скреж –
дори при взиране не виждал мяркащи се фигури.

Нямало спирка в пущинака,
само тунел – надолу, надолу в дерето.

Навярно е искал да се качи в някое топло купе,
казваха съседите
от разпилените по хълмовете къщи.

Да седне в очакване на подрънкваща количка
с горещи напитки:
чай, кафе, кафе, кафе, чай...
Да размени банални реплики с пътуващите.

Кой не мечтае за такива срещи!

Какво го е водело всяка сутрин още по здрач –
когато всичко е примамливо възможно,
никой не можел да знае.

Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.


МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Колко години сме заедно?

Вече не си говорим.

Само: как е детето, питаш сутрин.
Вечер ти отговарям: не е добре.

И пак на сутринта: какво има?
И аз вечерта: температура.

Всяка сутрин и всяка вечер
по две-три думи за нещо.

С какви криле отлетя любовта ни, къде отлетя?

Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам.

 
ПАСТОРАЛ

Живеят щастливо –
с къща и две деца.

Гората е съвсем наблизо –
могат заедно да играят на воля.

Но не играят.

Тя стои вкъщи и гледа през прозореца,
докато бели картофи,
бърка яйца,
мечтае безполезно...

Мие чинии, мечтае безполезно,
докато той отива на работа,
печели пари,
спи със секретарката...

Да продадем всичко и да заминем,
казва тя веднъж,
някъде, където и да е.

Добре, казва той.

Но и двамата знаят,
че това са напразни обещания.
Стратегия за объркване на врага.
Отдавна изтъркана тактика.

Татко седи и гледа двете деца
как играят в гората.

Но мама я няма.
Дори на прозореца.
Обръщат поглед натам,
взират се – няма.

Даже полъх от вятър.

 
САМОТНИЯТ БЕГАЧ

Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.

Затова тичаха заедно – дишаха дълбоко,
минавайки през годините, през различни пейзажи.

слънца луни слънца луни

После спря да я вижда до себе си.
Уморена, изостава, за да си поеме дъх –
така си казваше.

Беше я изгубил някъде по пътя.

Не искаше сам да продължава.

Падна и остана да лежи
с очи, отворени към хоризонта,
с надежда някоя заран тя да пробяга край него.

Първа част "Бягство" от стихосбирката на Христина Мирчева

© Христина Мирчева – автор, 2012
© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012

МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН

Българска, първо издание
Редактор: доц. д-р Жоржета Чолакова
Коректор: Гергана Иванова
Художествено оформление и корица: Георги Чепилев
Илюстрации: Стилиана Георгиева - Stella
Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова

Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“
Пловдив, 2012
ISBN 978-954-423-750-9