Въпреки студа чакам търпеливо на платформата от нахвърляни криво-ляво дъски. Уж има ред, надявам се да е така, надеждата до известна степен скъсява времето за чакане - време, трудно за определяне. Дали са часове или дни. Или години? Никой от нас не може да определи.
От една страна сме вече престарели за подобни детски забавления, но от друга страна, както знаем - душата никога не остарява. И не душата, а жаждата да усетим отново онова противно гадене, когато Виенското колело замръзне в апогея си и краката ти виснат надолу, а тягата е трудно преодолима. Знаете от тази височина колко смешни изглеждат хората долу, колко е забавно безсмисленото им суетене. Нали и аз сега съм смешна за тези горе.
Шумът от двигателя е почти непоносим. Железните вериги пушат страховито, сякаш всеки момент ще предадат вярната си служба и ще се разпарчетосат като дамска огърлица от съмнително качество.
После ми е трудно да определя какво последва. Тръгна слух, че облажаемите били надуваеми кукли, а момчето, отговарящо за реда, отдавна се било запиляло незнайно къде, обезумяло от любов по жената на стрелбищаря.
Единственият спомен от онова време е пожълтялата снимка на Виенското колело след запустението - обрасло с бурени, голи клони и бръшлян. Снимка, която открих в един отдавна забравен от автора си блог и която разпечатах с последното мастило в принтера.
И.М.
Няма коментари:
Публикуване на коментар