За стихосбирката на Христина Мирчева
"Минава нощ, минава ден"
За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно
твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина
Мирчева "Минава нощ, минава ден" е от седем месеца при мен, но до разбирането
й достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват
от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.
26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави
впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица
защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш
смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията
е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването
да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.
Първият цикъл "Бягство" ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но
не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят
от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем,
за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има
необходимост от няколко песъчинки. Златни.
Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък. ("Пяната на дните")
Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията "Самотният бегач" и "Беглецът"?
Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се - както умее да го прави
поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.
Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже. ("Беглецът")
И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.
Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния. ("Самотният бегач")
Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора,
а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.
Вторият цикъл "Протяжен ден" рисува разминаванията между хората, страха от
несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека
до нас.
Аз тръгвам, ти се връщаш.
....................................
Беше.
Последният цикъл "Светлосенки" ми звучи не като примирение, а подобно тихо
тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни
съществуват и сенки, полутонове, детайли.
Раят е там -
с много малко, за да бъдем щастливи. ("Ключ към свободата")
Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за "ударите по тялото",
но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете
да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под
кожата ни.
Надявам се денят ни да не "Забравя значението на думите от повтаряне" ("Протяжен
ден"), "Мигът е миг, за да не спре" ("Пяната на дните"), "Но не всичко е безнадеждно,
не всичко." ("Светлосенки"), "Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо."
("Прободеното време"), "В опита да забравя все повече помня" ("Бъдеще"), "И
казах ли ти - времето не е лекуващ лекар." ("Последна вечер във Венеция").
Стихотворението, дало заглавието на книгата "Минава нощ, минава ден", за
мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които
задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили
промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията
е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и биникълът не стига,
нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:
Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам. "Минава нощ, минава ден"
Публикувано в ЛитерНет тук
+-+Copy.png)
