Мишо

Още като го видях и реших, че ще се казва Мишо. Но защо Мишо? Ами защото беше смесен - черен и бял. И защото, макар че беше още съвсем дребосък, когато го обърнах по корем, забелязах едва видимите топчета, които го определяха като момче.

Някой доброжелател беше подхвърлил в двора горкото коте, толкова слабо и немощно, че сърце не ти дава да го напъдиш. 

Тази година дните на село прелетя вихрено с бързината на есенен вятър. Нямахме време дори за уличните котки, които, надушвайки аромата на простите гозби, ставаха постоянни обитатели на малкия двор.

Но такъв екземпляр като Мишо, признавам си, не бяхме имали.

Най-странното беше, че за малко коте, едва отделено от майка си, още сукалче, то успяваше да погълне твърдата храна, която му подхвърляхме, което говореше само за едно - вече имаше опит с живота на улицата и беше наистина смело.

Но дори и когато добре се нахранеше, нахвърляйки се с вирната опашка върху храната, Мишо продължаваше жално да мяука, да тича след мен... Едва не го настъпвах в бързината, спъвах се, чупех чашите от подноса или направо падах върху плочките.

Все пак сутрините с Мишо си остават незабравими. Излизах с лаптопа и кафето на двора, преди денят да вкуси от развалата на света, записвах си разни бръмчащи мисли или внезапни сънища, а Мишо заспиваше, приютен под стъпалато ми, сякаш цяла нощ е бродил изплашен в тъмното и сега вече е на сигурно място с познатите миризми и с някой като мен, който го е грижа за него и постоянно се тревожи някое зло куче да не го разкъса в глада си.

Мишо, като всеки битник, страдаше от огромни бълхи, които бродеха безнаказано по телцето му. Аз пък страдах, защото тръгвахме след няма и седмица и не знаех какво да правя с недохранено, плачещо - постоянно и неизвестно защо, същество.

И ето какво се случи в последния ден преди заминаването ни. Изрових от скрина една стара, никому непотребна вече риза, грабнах Мишо, който издаваше жални звуци и се въртеше наоколо и го завих в ризата, като му обяснявах каква е ситуацията, значи, няма как, Мишо, да те вземем в града, няма място за теб в този град, а и ние сме все заети с разни непотребни неща, за които изобщо не ти трябва и да знаеш, но аз, Мишо, те водя на сигурно място, ще те пусна в двора на църквата Св. Харалампий, а там в този двор е чудо - цветя уханни, място да тичаш колкото душа ти иска, чешма с изворна вода и което и най-важното - до църквата е къщата на котките, да, да, самата истина, там ще намериш приятели, току-виж и роднини, нищо чудно, аз никога не съм влизала в тази къща, но по оградата й от години, виждам много добре, обитават твои сродници, чисто и просто - пускам те, а ти си вече с опит и вярвам, и искрено се надявам да оцелееш. 

И внезапно разбирам, че докато вървя целия този път от къщата през моста, завоя, после нагоре покрай замъка с маймуната-плашило и нататък, котето не издава нито звук. Толкова е притихнало и спряло най-после да трепери! То е сигурно в мен, вярва в думите, които изричам, спокойно е в прегръдката ми и под галещата ръка, свито до сърцето ми, което на ясен език му казва, че го обича и ще се моли нищо лошо да не му се случи, преди да укрепне.

Пуснах го заедно с ризата в двора на Св. Харалампий и побягнах обратно.

После с багажа минахме от другата страна на моста.

Х.М.