В "Графити по въздуха" Светлана Дичева разговаря
с Христина
Мирчева по повод нейната последна поетична книга "Бялата
сянка", УИ "Паисий Хилендарски", 23 май 2017 г.
Приятно ми е сега да кажа „Добър вечер” на Христина Мирчева.
Този разговор ще бъде по телефон, за съжаление. Толкова ми се искаше тя да е
наша гостенка в студиото, но тя е в Пловдив. Държа в ръцете си нейната нова
стихосбирка „Бялата сянка”. Добър вечер, Христина!
Добър вечер. Радвам се, че съм гост на Вашето предаване,
благодаря за поканата.
И сега – няколко думи за Вас самата, за Вашето брожение из
дебрите на културата, на писането, на изкуството, на поезията…
Пиша отдавна. Първото си стихотворение написах на 14 години.
Мисля, че беше с политическа тематика, бях много запалена, ходех и на курсове.
По онова време живеех в Хасково. После продължих на пиша. Имам две неиздадени
книги: „Минава нощ, минава ден”, 1985 и „Стъклени шлемове”, 1989. Ръкописите
бях дала в издателство „Христо Г. Данов”, но така и нищо не стана.
По-късно, за един доста продължителен период от време, се отказах от писането,
занимаваха ме съвсем други неща и през 2012 година издадох първата си книга,
която няма нищо общо с първата „Минава нощ, минава ден”, но се спрях на това
заглавие.
Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп”. Освен това сте
били арт мениджър в галерия. Какво друго сте били, има ли нещо още
по-екзотично?
Екзотично - не. На четвърта корица на книгата има моя кратка
биография. Работила съм на много различни места. Едно от интересните ми
занимания беше в Археологическия музей в Пловдив. Работих две години с Нели –
бивш директор на шуменската библиотека. Аз й помагах в библиотеката на музея.
Там успях да видя книги-съкровища, бих могла да кажа. По това време превеждах и
специализирани текстове от немски език, свързани с археологията. Друго какво
– работила съм като книжар в книжарница „Отец Паисий”. За съжаление тя
вече не съществува, макар че години наред, много години, е била книжарница. Пет
години книжар с управител Валери Начев. Това беше наистина един прекрасен
период от време, плувахме в море от книги (смее се). Сега продължавам да работя
в галерия - галерия „Резонанс”.
Преподавали сте и немски език.
Да, но за много кратък период от време. Разбрах, че от мен
не става учител.
Нямате търпение или…?
Някак си не се чувствам, не се чувствах, това е било доста
отдавна, достатъчно зряла, за да бъда учител на деца. Веднъж ги пуснах малко
по-рано – пет минути. Разбира се, това беше шок за директорката. И е така! Не
можеш да искаш дисциплина от учениците и да ги пускаш по-рано от час! Тогава
реших, че трябва да се откажа.
Поезията изисква ли някакъв вид дисциплина?
Всякакъв вид дейност в изкуството изисква огромна
дисциплина. Стихотворенията в „Бялата сянка” са писани между 2012 и 2016
година, но ми трябваше време да ги събера, да ги подредя, защото за мен е
изключително важно как изглежда една книга, как е подредена тя. С подредбата си
казва много неща, понякога повече и от самите стихотворения. Така че – да,
изисква се дисциплина и аз реших да се дисциплинирам, и това ми костваше може
би една година, докато остана доволна от крайния резултат. За моя радост
книгата излезе точно така, както си представях – и като оформление, и като конструкция.
Колко стихотворения за кактуси имате?
51 стихотворения. Бяха 50, в последния момент включих едно
от първата си книга – „Удължаване на сенките в късния следобед”. С редакторката
ми решихме, че е подходящо.
Не ме чухте добре обаче! Моят въпрос беше "Колко
стихотворения за кактуси имате?"
Аа, за кактуси…(смее се)!?
Да!
Засега две, но мисля да продължа тази поредица.
С какво Ви вълнуват кактусите?
Кактусът беше любимото ми цвете като дете. Имахме вкъщи
много кактуси. Моята майка, Бог да я прости, ми купуваше кактуси и аз ги чаках
да цъфнат. Те цъфтят един път в годината, както знаете, а някои и много
по-рядко, и увяхват още на следващия ден. Сега вече не гледам кактуси. Сега ме
е страх от тях, защото съм се напатила от кактуси – много са бодливи!
Да! Забелязали сме това. Имате особено отношение към
растителния свят, имам чувството, че той при Вас е жив. Като хората. Като
човеците.
Да. Да. Абсолютно е така. За съжаление нямам достатъчно
време за отглеждане на цветя, но малкото цветя, които имам… Говорим си. С
дърветата също. И в повече от стихотворенията героите са реални – и брезата, и
отсечената топола, и черешата…ето, тя е тук до мен сега. Те са си живи,
цветята, това е безспорно. Стига човек да знае как да общува с тях.
Добри слушате ли са растенията?
Много добри.
А хората?
Хората не чак толкова. Вие например сте добър слушател, аз
слушам Вашите предавания. По принцип у журналистите го има това желание да
изслушват, но малко са тези хора.
Благодаря Ви, това е голям комплимент за мен. Може би идва
от едно много сериозно вътрешно любопитство.
Да. Да. Любопитство, но не лошо любопитство, а желание да
разбереш човека срещу теб.
Имам усещането, че по принцип в стихосбирката Ви има една
особена мъдра тъга. Права ли съм?
Тъга - да. Мъдра…не знам, никак не се чувствам мъдра (смее
се). Поезията трябва да е тъжна, не мога да си представя весела поезия, освен
ако не е хумористично стихотворение. Даже, понеже знам, че в края на
предаването трябва да прочета стихотворение, се опитах да намеря нещо
по-нетъжно, защото в ефир не е приятно да звучи тъжно стихотворение, но… така и
не успях да открия.
Добре. Първо прочетете Вашето, което сте избрали, а след
това аз ще прочета моето.
Избрах две – едното, посветено на дъщеря ми и другото, което
дава ключ към книгата. И се чудя кое, но може би второто.
Заповядайте!
Казва се „Войник в тила”. То, бих казала, е сюрреалистично
стихотворение.
ВОЙНИК В ТИЛА
В мъглявите полета на съня той вижда всичко.
Богатата приемна свети.
Перуки и пагони, ветрила...
Войникът влиза,
изправя се до масата, отрупана с напитки и храни.
„Ще ви разкажа този сън, когато чувам само гласове,
така че сякаш има много хора, но хората не виждам,
само белите им сенки по стълбите и по паважа...”
Стои войникът тъжен като забравен истукан,
от спомени не може да преглъща.
А охлювите плуват в бяло вино.
Потъват всички гости в бульон на ненаситна страст,
поглъщат лакомо на хапки кървавия разказ,
очакват някакво знамение за края на войната.
Гладни сме, разказвай още, крещи полковникът.
Но отегчени, всички стават и напускат сцената.
А сега аз ще прочета моето.
Любопитна съм…
ПОТЪВАНЕ В СУМРАКА
Бълбукащи витрини
вместо водопади.
Падащи неони
вместо листа.
Цигари между пръстите
вместо целувки,
вместо звезди.
Благодаря!
Аз го виждам като метафора за целия ни свят, който е толкова
откъснат от природата, в крайна сметка и от истината. Може би.
Точно така е, това е впечатлението. Написано е в една вечер,
когато вървях по Главната улица на Пловдив. Рекламите светят, хората се
разхождат, цигари… всички изглеждат толкова отчуждени един от друг! Макар че –
прекрасен град, прекрасна улица, красиви витрини…
Благодаря на Христина Мирчева, която е наша задочна гостенка
на предаването „Графити
по въздуха” по повод на нейната стихосбирка „Бялата сянка”.
15 юни 2017
София – Пловдив, "Графити по
въздуха"
Колаж: © Георги Чепилев
Няма коментари:
Публикуване на коментар