Иглика Дионисиева: По-тежко от всичко - неуловимото в "Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева

Едно приплъзване по перфектния кадър, едно засядане в плитчините на спомена, едно ускоряване на пейзажа – възможно ли е тези наглед безобидни действия да се окажат опасни за изживяване състояния? Няколко пъти препрочитам стихосбирката „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева и все още нямам отговор. Защото тази книга, пестелива откъм брой стихотворения и неочаквано разточителна откъм смислова многозначност, е „заета” с други себереализации: да поставя въпроси, да прави от картинността поезия, да ни озадачава с неуловимата си поезия, да ни потапя в зрителни, темпорални, ментални и емоционални илюзии и едновременно с това – да разбива илюзиите пред нас; да не дава отговори.

Разглеждайки книгата в нейната несамота, като втора стихосбирка за авторката си (след „Минава нощ, минава ден”, УИ „Паисий Хилендарски”, 2012) прави впечатление една словесна аскеза, оставила своя отпечатък върху „Ускорени пейзажи” по два начина: в новата книга го няма това циклизиране, познато ни от предходната. Многото време за обмисляне на текстовете и изграждането на цялото (ако не се лъжа, 2 години преди излизането ѝ от печат) е допринесло за оформянето на един по-монолитен поетичен „пейзаж”. Самите стихове пък, проследени в своето пътуване от едната книга към и в другата, са по-изчистени, болезнено семпли и лапидарни (най-ясно това се вижда в стихотворението от 2 части „Сън, причинен от далечен спомен”).

Книгата започва с внушаващото картинност стихотворение „Опит да хвана слънцето с обектив”, което е  знаково за мен; то, заедно с последния поетичен текст, дал и име на стихосбирката „Ускорени пейзажи”, рамкира книгата, но едновременно с това и едва-едва загатва, „намеква” за разрушителността в последния текст. Стихотворение – метафора за този непобедим човешки стремеж да се „хване”, да се задържи неуловимото. Освен това то дава начало на „серия” стихове, написани „поради” фотообектива и резултата от работата му – стихове като „Роза с перки на самолет”, „Фотоувеличение”, „Не исках да имаш друг живот преди мен”.

По-натам откривам един типичен стилистичен маркер за авторката: синтактични конструкции с лексикални повторения, като всяко следващо повторение опровергава или видоизменя смисъла преди него. Познавам го още от „Минава нощ, минава ден”:

„Знам, че не трябва,

но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли?

                                   („Прободеното време“)

В „Ускорени пейзажи“ този похват ме изненадва приятно още във второто стихотворение:

„Вървиш винаги на крачка пред мен –

не успявам да те видя.

…………………………..

Виждам те в изоставена сграда

с разбити прозорци.

Разбити като преградите на сърцето,

което те следва.

Забравя защо те следва.

Забравя значението на думите от повтаряне.“

                                                           („Протяжен ден“)

Ето и последните 3 стиха на „Паркът на увеселението“:

„Чувам вик на дете,

дете, което вика за мен,

моето дете, което моли да не спя на терасата.“

В книгата има няколко стихотворения, които по звучене отнасям към хоръра и кримито. Тези стихове „разказват“ истории, имат сюжети и голяма доза фрустрираща неизвестност. Такива са „Ваденки“, „Влакът беглец“, „Жълтият мотел“ и „Алиби“.

Други стихотворения – „Трансатлантически новини“, „Ел Кактус Анданте“, „Влакът беглец“ (да, споменато вече стихотворение, в потвърждение на поетичната многозначност), „Трафик“ – внасят портретност в стихосбирката. Особено интересна е позицията на „Трансатлантически новини“ и „Ел Кактус Анданте“ – те са на последователни страници, но това, вместо да свидетелства за някаква близост помежду им, максимално засилва видимия контраст между тях. 

В „Трансатлантически новини“ той, мъжът,

„мисли дори когато решава да бъде спонтанен“.

Има на разположение много лета, има на разположение трансатлантически коридор. Той, човекът, въпреки примамливите представи, се отказва да бъде спонтанен, да бъде част от движението.

На следващата страница започва да се търкаля „Ел Кактус Анданте“ – движещо се растение, което

„Върви бавно, затова пък постоянно, равномерно и

 в края на краищата изминава километри.“

Мотивът за движението се оказва гръбнак както на споменатите стихове, така и на „Влакът беглец“, „Трафик“, „Сън, причинен от далечен спомен“ – I., „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV, „Ускорени пейзажи“. Какво е това движение? – само избор, изразяващ се в статичност  или мобилност в пространството, или нещо много по- дълбоко и тъмно – като „истини, които не търпят колебание“  („Трансатлантически новини“) и като място,

„където ще умрем наистина

в последната илюзия“ 

                                            („Трафик“)

Пътуване от познатото и уютно присъствие на някого до съвсем скоро – към още по-скорошната му промяна, липса от отреденото му място, намерило словесен израз в „твоето вечно отсъствие“ („Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV.)

Тук ще направя още един паралел между стихосбирките „Минава нощ, минава ден” и „Ускорени пейзажи“. В първата стихосбирка има ясно заявен митологизъм, който ни кара да тръгнем с рикоширащ поглед от илюстрациите към текстовете. В „Ускорени пейзажи“ липсват „лирическите отклонения“ на илюстративния материал, но митологизмът отново е увличащ и ясно осезаем. Благодарение на многото въпроси в стихотворенията, които държат читателя в хватката на загадките на Сфинкса, времето и значенията се разтягат и отместват. Въпросите – в стихотворения като „Фотоувеличение“, „Жълтият мотел“, „Сън, причинен от далечен спомен“(тук  и в двете части – удвоени, преповторени въпроси), „Мрачен град“ и още няколко текста – ни показват един непознаваем, неразпознат като момент или част от нас свят. И съвсем резонно в непознаваемия свят, почти в средата на книгата стои една поетична миниатюра – натоварена със смисъл като точка със свръхтежка маса:

„С дете на раменете

по-леко от нищо,

по-тежко от всичко

прекосявам реката.“

Има още няколко тристишия в книгата: „Всяко лято ме захвърля в предишното“,

„Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I., „Няма“, „Високо“, но само в цитираната вече миниатюра и в последната („Високо“) има алюзия за божественост („по-леко от нищо“, „Високо“). Тези тристишия за малко променят ритъма на четенето (в „гората“ от по-дълги стихотворения) и дават една по-различна, минималистично-есенциална визия на определени страници от книгата. Но трябва да се отбележи, че поетичните миниатюри не заобикалят и не бягат от основната тема – те я изговарят кондензирано, епиграфски:

„Тъгувам по теб

като емигрант

по изгубено Отечество.“

                            ( „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I)

Любовта, която е едно от основните смислоопределящи състояния в живота на човек. Любовта, която прави живеенето да изглежда като „Протяжен ден“ – и да те заставя да следваш някого с разбити прегради на сърцето, и да забравяш защо го следваш.

Тя е, която в едно и също стихотворение лишава цветето от очарованието на живота и любовната символика и го превръща в част от машина

„или жълта роза с прибрани перки на самолет“

И след това показва „плитчините на спомена“ като най-удобното място за засядане

(„Роза с перки на самолет“)

Тя е своеобразният обектив, през който се вглеждаме в детайлите, в малките и неуловими неща – в търсене на присъствие, мечтана взаимност, а защо не и любов? („Фотоувеличение“)

Когато ситуирането на любовта в сегашно време е несигурно, тя също започва да „тежи“ – с онази тежест на неуловимото, на спомненото. Тя е видяна и представена като пътуване („дългоочаквани пътешествия), чието начало се е състояло в един „далечен спомен“, а сега – не е ясно към какво. Път без надежда и може би - без достатъчно комуникация.

„Кога ще стигнем?

Кога ще стигнем?“

Въпросът е оставен без отговор, но и не е чут, затова е преповторен

(„Сън, причинен от далечен спомен“) Тя е заедност със знак „past“ – в стихотворения като „Всяко лято ме захвърля в предишното“, „Не исках да имаш друг живот преди мен“, „Ускорени пейзажи“. В сегашния момент тя (олицетворяващият я любим) е „най-жесток мъчител“, превърнал лирическия говорител в емоционален емигрант или „тънка струя“, изливаща се „заради твоето вечно отсъствие“. Може ли любовта да бъде припозната като

„бездната,

където може би ще се видим някога?“

Или да предизвика лирическата героиня да каже:

„Чезна, оскърбена от паника“?

Такава е поетичната „реалност“ в стихотворението от 4 части „Моят любим е моят най-жесток мъчител“.

Интимното чувство може да е още по-отрицателно: стихотворения като „Няма“, „Мрачен град“, „Последни дни“, „Отражения“ – изобилстват с отрицателни лични и безлични форми, болезнено отнемащи всяка надежда за въплътяване и изживяване на любовта. Тя е отказана дори на чисто предметно ниво („Щора“). Тя е порязваща. Но и разрушителна („Пресечни точки“). Тя е отграничителната субстанция на човешкото от божественото („Обичам да говоря, но не само“).

Още от древността, достигнала до нас под формата на множество хилядолетни артефакти, Ерос и Танатос вървят ръка за ръка. Поставянето на любовта и смъртта на една плоскост винаги е било ефектно, за което и да е изкуство. При намесата на Танатос постигнатото в сферата на Ероса не се губи; любовния акт, осъществилата се любов не се накърняват в смъртта. В стихотворението „Ускорени пейзажи“ обаче не е така. Любовта е показана като спомен („лежахме в лятото…“), като лежерност и предчувствие за смърт

„И релсите нарязваха телата ни.

Унесени от монотонен звук,…“

Но любовта и заедността така и не прекрачват в настоящия момент. „Сънят“ настъпва преди прегръдката:

„В съня, преди в съня да се прегърнем,

видяхме ускорения пейзаж.

И сините, облени в светлина полета

в прозорците на нашия живот.“

Сбогуването със „своето“ досега е зрително и мълчаливо. Това стихотворение, явяващо се поанта на книгата, внушава усещане за моменталност, неотменност и окончателност. Окончателно сбогуване с илюзиите. И катарзис, който остъргва с острието на болката нечистотиите по сърцето и прави място за нещо светло, за отваряне на нова бяла страница.

Христина Мирчева, „Ускорени пейзажи“ – Издателство „Жанет 45" 2015

Отзивът е публикуван в Литературен вестник, бр. 30, год. 24, 30.09-06.10.2015 тук