Кратък пътепис от едно вечно пътуване

В ранна утрин тръгваме по стръмния път,

за да стигнем до градината с дръвчета и да откраднем праскови.

Но вместо това само ги снимаме с усещането за примамливия вкус

и така запазваме спомена.

Можем да се пресегнем, не ни спира бодливата тел.

Но не се пресягаме.

Вървим, вървим и виждаме в далечината под хълма дърво, 
огряно от светлина.

Огряно от светлина и затова толкова самотно.

Преливащи от любов,

все пак не тръгваме натам да го прегърнем.

Нищо не предприемаме,

освен да продължим по пътя,

който се губи в хоризонта на залеза.

Христина Мирчева