"Ускорени пейзажи" - нова реалност. При това много по-желана и красива.
В настоящия експеримент си поставих за цел да разгледам феномена ехолокация през призмата на поезията. Подобен ракурс предоставя много възможности и разкрива неподозирани страни на словото. Разбира се, с уговорката, че тук давам само някои насоки. Стиховете от поетичната книга на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” ми помогнаха да започна това изследване, за което обаче една подобна статия не е достатъчна.
Като въвеждаща информация ще уточня, че хората, лишени от зрение,
придобиват способност за ехолокация, използвайки звук в чуваемия
диапазон – напр. пляскане с ръце или цъкане с език. Американският
тинейджър Бен Ъндърууд, който загубил зрение поради рак на ретината,
развил поразителни способности за ехолокация. Освен случаят Бен са
регистрирани още няколко такива уникални незрящи пациенти.
Ехозрението е феномен, намиращ обяснение в невропластичността, т.е. в
способността на мозъка да се изменя под действието на опита. Макар отразените слухови вълни да се приемат от слуховия апарат,
обработката на тези сигнали протича в мозъчния отдел, отговарящ за
зрението, а конкретно – в първичната зрителна кора.
Спомних си за феномена ехозрение, когато прочетох едно от стихотворенията в „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева.
…Детето – аз,
изяждано от времето
в часа на своето раждане.
Рисувам образ на живота.
Рисувам образ на смъртта
"Мрачен град"
Всеки стих е „пляскането с ръце” на слепеца, което връща звука
обратно при него, за да му даде възможност да види картината. Реалността
не съществува до момента, в който не бъде отразена от „звука” на
словото.
Тук и сега са илюзия. Между тях и спомена сънят има знак на
равенство. Тук и сега стават разпознаваеми, едва когато бъдат назовани,
описани, обговорени. Звуковите стихотворни вълни се отразяват от
илюзията и се връщат обратно, но вече като реалност.
Снимката изпълва съзнанието ми открай докрай.
Няма други спомени,
всичко е изличено като след неутронна бомба.
"Фотоувеличение"
 |
| С Люси Миндова - Поетите четат, 11 юни 2015, ДТ - Пловдив, Пловдив чете |
Читателят възприема света от позицията на слепец, нуждаещ се от
словото, за да вижда. Поезията му дава онова познание, което е било
недостъпно за него до този момент.
…горещо и тихо е – чува се как котките на двора дишат…
"Алиби"
Незрящият Даниел Киш, който усвоява ехолокацията, за да обучава други
незрящи, твърди че при достатъчен опит човек може да се научи не само
да разпознава предметите, но и да чувства материала, от който те са
направени. Освен това, „картината” може да предизвика дори усещане за
прекрасно, страх, спокойствие, и изобщо – различни емоционални
преживявания. Също като в „Потоп”:
…луната се обръща в слънце и слънцето в луна…
Тези усещания, предизвикани от отразеното слово в поезията на
Христина Мирчева, изграждат една нова реалност за „незрящия” читател.
Свят, в който споменът означава сън, а сънят – спомен. Свят, където
забравата и паметта са едно и също:
…Забравя защо те следва.
Забравя значението на думите от повтаряне…
"Протяжен ден"
Една друга действителност, в която „битката едва сега започва”(Ваденки).
Човешкият мозък притежава способността да се променя под действието
на опита. Но той притежава и една още по-ценна способност – да еволюира
под действието на словото. Именно този процес успях да уловя в поезията
на Христина Мирчева.
Стиховете й създават определени поетични вълни, които достигат до
имагинерното, отразяват се в него и връщайки се при читателя, то вече
може да бъде разпознато като действителност.
Нова реалност. При това – много по-желана и красива.
 |
| Под шатрата на ИК "Жанет 45" - Пловдив чете 2015 |
Още на сайта "Лира", 16 юни 2015 тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар