Жоржета Чолакова: "Ускорени пейзажи" - магическа притегателност на стаени посоки

Жоржета Чолакова за книгата на 
Христина Мирчева "Ускорени пейзажи" 

На 11 ноември 2015 година в рамките на Литературен Резонанс в галерия Резонанс, Пловдив, беше представена поетичната книга на Христина Мирчева "Ускорени пейзажи", ИК "Жанет 45". Цветя и топли думи за автора и стихосбирката поднесе г-жа Божана Апостолова, издател, поет и общественик. Водещ на събитието беше доц. д-р Жоржета Чолакова. В присъствието на много гости - приятели и почитатели на поезията, се проведе разговор, прочетоха се немалко стихотворения - от публиката, от модератора и от автора. Вечерта завърши незабравимо с фойерверк от рози и автографи.

"Диаскоп" предлага на читателското внимание думите на доц. д-р Жоржета Чолакова за "Ускорени пейзажи".

Още първата книга на Христина Мирчева – Минава ден, минава нощ (УИ "Паисий Хилендарски", 2012), зазвуча с автентичен поетически глас. Нейните Ускорени пейзажи ("Жанет 45", 2015) продължиха в тази тоналност, но внесоха нови, още по-убедителни образни внушения за непрогледността и в същото време за магическата притегателност на стаените посоки и смисли на привидно обикновените неща, сред които живеем и които ни живеят.  Това е поезия, която уловя и прави видими миговете на един реално измерим между предметите на делника живот – привидно обикновен, без високопарни думи и героични пози, но именно затова много истински, импулсивен и раним. Поезия, изживяна и въздействаща с чистата енергия на една неподправена чувствителност и с умението неусетно да въведе читателя в един свят, в който ускореното развълнувано дишане е овладяно и предпазено от сантиментален нарцисизъм. Пестеливото отношение към думите създава усещане за лаконичност, която обаче е по-скоро израз на съзнателна и интелигентна сдържаност, на една овладяна и промислена устойчивост пред  словесното разхищение. Всяка дума, всеки образ е точно там, където най-непредсказуемо може да излъчи собствения си сугестивен потенциал и да предизвика лирическо трептене на премълчаното. Така се създава един вътрешен хоризонт на смисъла, който отваря непредсказуеми посоки. И именно защото този хоризонт се ражда не от овъншнена и в този смисъл еднозначна позиция на погледа, а от вътрешно стаената променлива скала на преживяното, той не е фиксиран, а е образно кодиран от множественото и при това деликатно движение на интровертния поглед – хоризонт от невидими на пръв поглед парчета живот, които мозаечно съвместяват накъсаните ни мигове.

Дори когато в образния свят на Христина Мирчева е назовано азовото присъствие и взиращите се в пространството очи, видените фрагменти се явяват знаци не на някаква дистантна реалност, а на вътрешния пейзаж на душата. "Снижавам се, залягам, дебна, взирам се" – думи, които подвеждащо говорят за някакво овъншнено движение, но всъщност означават вътрешната напрегнатост на погледа да улови невидимите състояния на света, поредицата от променящи се ракурси, които търсят скрития смисъл на нещата, сред които сме и които са част от нас самите. В поетичния свят на Христина Мирчева определяща е визуалната активност на субекта, неговото усилие да проникне зад баналните и поради това незабележими форми на делника. Затова и старицата от стихотворението "Трафик" е "невидима за другите, прозирна", но точно тя "гледа унесено дъжда", "гледаше завесата от дъжд, каза, че асфалтът е река, която ни поглъща".  Има много пластика в образните й решения, а редица стихотворения разкриват нейното умение за постигане на поетически синтез с постимпресионистичната живопис.

Търсенето на вътрешния хоризонт на нашия битиен смисъл логически извиква мисълта за дом, но той се оказва само частично постижим – затова неслучайно позицията на субекта  принадлежи по-скоро на онези гранични пространства, които са между вън и вътре  – покриви, тераси, прозорци...

Нов момент в "Ускорени пейзажи" е жанровото многообразие – от лирическата миниатюра до стихотворението в проза (напр. "Ел Кактус анданте", "Жълтият мотел", "Алиби"), а това е поредно свидетелство за писателското развитие на Христина Мирчева и за основанията на нашето читателско очакване на следващите ù книги.

 Още в "Диаскоп" тук и тук

Морето е стена

Морето е станата на плача.

По улиците вият котки и вятър.

Разлива се водата, стига до напуснати стаи,
стене в зевове между къщи и огради,
зее, гали грубо потъмнелите листа,
притихва хитро в пяна и дантели,
излиза от пределите на моите представи и мечти,
лиже раните и мигом пак разранява - 
сол вместо чай, пясък в мидите с куркума,
пустош там, където няма,
няма и безлика красота,
бледа вместо красна,
крещяща и неспирна никога,
как чак сега те виждам
в чавките на изгладнели чайки,
струпани струпей в мрежите на глада,
нападащи безпощадни рибари,
риби без милост, готови на всичко за малко тишина.

Тръгва и остава,
приближава неловко, напада, отстъпва,
разлива се мъртво надолу, изплува, кръжи,
не утихва никога,
издига се.

Път към пустинята.

Хр.

За всеки е различно

За едни Любовта е по-кратка от мигване,
за други - нетрепкащо постоянно взиране в тъмния екран на прозореца.

За едни глас, който говори едновременно с много,
за други - самодостатъчност и мълчание.

За едни прелива и тръгва към света,
за други се затваря и дълбае навътре.

За едни се изсича с няколко удара,
за други е ваене с хилядолетия.

За едни - свобода,
за други - смърт.

За теб - лъжа,
за мен - истина.

 Христина Мирчева

Филм

Започна да ми разказваш за онзи филм от ранното ти детство,

когато видяхме съселът да лети над главите ни –

истински акробат, по  тънкото въже на жицата.

Електрическият стълб е прогнил от дъжда на времето.

Но съселът е неизменен като весел съсед.

Или това е детето на онзи предишен, или пра-правнукът му?

Но как, когато винаги е сам – дребен, сребристо сив,

с опашка по-голяма от тялото.

Ето, сега се радва, че най-сетне сме тук -

има публика в необятната шир.

Поклаща се леко, скача в клоните на отсрещния храст.

Очите му светват, прицелват се в нас.

Та да ти кажа, те са седем, родени от алхимията,

но за да получат желаното,  дават в същата доза.

Ще получат, но и още толкова ще изгубят.

Тоока-коока.

Битката е неравна,

битката е да върнат телата си и да живеят вечно.

Но защо им е, питам аз, вечен живот.

Как защо, всеки иска да живее вечно, то се знае.

Не и аз.

Става все по-тъмно.

Почти осъмваме, сковани на двата стола от хищния хлад,

после падаме в лодките на леглата,

плуваме по реката на съня до другия ден.

опитомената лисица, август 2013

Христина Мирчева
6 август 2015

Кратък пътепис от едно вечно пътуване

В ранна утрин тръгваме по стръмния път,

за да стигнем до градината с дръвчета и да откраднем праскови.

Но вместо това само ги снимаме с усещането за примамливия вкус

и така запазваме спомена.

Можем да се пресегнем, не ни спира бодливата тел.

Но не се пресягаме.

Вървим, вървим и виждаме в далечината под хълма дърво, 
огряно от светлина.

Огряно от светлина и затова толкова самотно.

Преливащи от любов,

все пак не тръгваме натам да го прегърнем.

Нищо не предприемаме,

освен да продължим по пътя,

който се губи в хоризонта на залеза.

Христина Мирчева

Иглика Дионисиева: По-тежко от всичко - неуловимото в "Ускорени пейзажи" на Христина Мирчева

Едно приплъзване по перфектния кадър, едно засядане в плитчините на спомена, едно ускоряване на пейзажа – възможно ли е тези наглед безобидни действия да се окажат опасни за изживяване състояния? Няколко пъти препрочитам стихосбирката „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева и все още нямам отговор. Защото тази книга, пестелива откъм брой стихотворения и неочаквано разточителна откъм смислова многозначност, е „заета” с други себереализации: да поставя въпроси, да прави от картинността поезия, да ни озадачава с неуловимата си поезия, да ни потапя в зрителни, темпорални, ментални и емоционални илюзии и едновременно с това – да разбива илюзиите пред нас; да не дава отговори.

Разглеждайки книгата в нейната несамота, като втора стихосбирка за авторката си (след „Минава нощ, минава ден”, УИ „Паисий Хилендарски”, 2012) прави впечатление една словесна аскеза, оставила своя отпечатък върху „Ускорени пейзажи” по два начина: в новата книга го няма това циклизиране, познато ни от предходната. Многото време за обмисляне на текстовете и изграждането на цялото (ако не се лъжа, 2 години преди излизането ѝ от печат) е допринесло за оформянето на един по-монолитен поетичен „пейзаж”. Самите стихове пък, проследени в своето пътуване от едната книга към и в другата, са по-изчистени, болезнено семпли и лапидарни (най-ясно това се вижда в стихотворението от 2 части „Сън, причинен от далечен спомен”).

Книгата започва с внушаващото картинност стихотворение „Опит да хвана слънцето с обектив”, което е  знаково за мен; то, заедно с последния поетичен текст, дал и име на стихосбирката „Ускорени пейзажи”, рамкира книгата, но едновременно с това и едва-едва загатва, „намеква” за разрушителността в последния текст. Стихотворение – метафора за този непобедим човешки стремеж да се „хване”, да се задържи неуловимото. Освен това то дава начало на „серия” стихове, написани „поради” фотообектива и резултата от работата му – стихове като „Роза с перки на самолет”, „Фотоувеличение”, „Не исках да имаш друг живот преди мен”.

По-натам откривам един типичен стилистичен маркер за авторката: синтактични конструкции с лексикални повторения, като всяко следващо повторение опровергава или видоизменя смисъла преди него. Познавам го още от „Минава нощ, минава ден”:

„Знам, че не трябва,

но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли?

                                   („Прободеното време“)

В „Ускорени пейзажи“ този похват ме изненадва приятно още във второто стихотворение:

„Вървиш винаги на крачка пред мен –

не успявам да те видя.

…………………………..

Виждам те в изоставена сграда

с разбити прозорци.

Разбити като преградите на сърцето,

което те следва.

Забравя защо те следва.

Забравя значението на думите от повтаряне.“

                                                           („Протяжен ден“)

Ето и последните 3 стиха на „Паркът на увеселението“:

„Чувам вик на дете,

дете, което вика за мен,

моето дете, което моли да не спя на терасата.“

В книгата има няколко стихотворения, които по звучене отнасям към хоръра и кримито. Тези стихове „разказват“ истории, имат сюжети и голяма доза фрустрираща неизвестност. Такива са „Ваденки“, „Влакът беглец“, „Жълтият мотел“ и „Алиби“.

Други стихотворения – „Трансатлантически новини“, „Ел Кактус Анданте“, „Влакът беглец“ (да, споменато вече стихотворение, в потвърждение на поетичната многозначност), „Трафик“ – внасят портретност в стихосбирката. Особено интересна е позицията на „Трансатлантически новини“ и „Ел Кактус Анданте“ – те са на последователни страници, но това, вместо да свидетелства за някаква близост помежду им, максимално засилва видимия контраст между тях. 

В „Трансатлантически новини“ той, мъжът,

„мисли дори когато решава да бъде спонтанен“.

Има на разположение много лета, има на разположение трансатлантически коридор. Той, човекът, въпреки примамливите представи, се отказва да бъде спонтанен, да бъде част от движението.

На следващата страница започва да се търкаля „Ел Кактус Анданте“ – движещо се растение, което

„Върви бавно, затова пък постоянно, равномерно и

 в края на краищата изминава километри.“

Мотивът за движението се оказва гръбнак както на споменатите стихове, така и на „Влакът беглец“, „Трафик“, „Сън, причинен от далечен спомен“ – I., „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV, „Ускорени пейзажи“. Какво е това движение? – само избор, изразяващ се в статичност  или мобилност в пространството, или нещо много по- дълбоко и тъмно – като „истини, които не търпят колебание“  („Трансатлантически новини“) и като място,

„където ще умрем наистина

в последната илюзия“ 

                                            („Трафик“)

Пътуване от познатото и уютно присъствие на някого до съвсем скоро – към още по-скорошната му промяна, липса от отреденото му място, намерило словесен израз в „твоето вечно отсъствие“ („Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV.)

Тук ще направя още един паралел между стихосбирките „Минава нощ, минава ден” и „Ускорени пейзажи“. В първата стихосбирка има ясно заявен митологизъм, който ни кара да тръгнем с рикоширащ поглед от илюстрациите към текстовете. В „Ускорени пейзажи“ липсват „лирическите отклонения“ на илюстративния материал, но митологизмът отново е увличащ и ясно осезаем. Благодарение на многото въпроси в стихотворенията, които държат читателя в хватката на загадките на Сфинкса, времето и значенията се разтягат и отместват. Въпросите – в стихотворения като „Фотоувеличение“, „Жълтият мотел“, „Сън, причинен от далечен спомен“(тук  и в двете части – удвоени, преповторени въпроси), „Мрачен град“ и още няколко текста – ни показват един непознаваем, неразпознат като момент или част от нас свят. И съвсем резонно в непознаваемия свят, почти в средата на книгата стои една поетична миниатюра – натоварена със смисъл като точка със свръхтежка маса:

„С дете на раменете

по-леко от нищо,

по-тежко от всичко

прекосявам реката.“

Има още няколко тристишия в книгата: „Всяко лято ме захвърля в предишното“,

„Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I., „Няма“, „Високо“, но само в цитираната вече миниатюра и в последната („Високо“) има алюзия за божественост („по-леко от нищо“, „Високо“). Тези тристишия за малко променят ритъма на четенето (в „гората“ от по-дълги стихотворения) и дават една по-различна, минималистично-есенциална визия на определени страници от книгата. Но трябва да се отбележи, че поетичните миниатюри не заобикалят и не бягат от основната тема – те я изговарят кондензирано, епиграфски:

„Тъгувам по теб

като емигрант

по изгубено Отечество.“

                            ( „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I)

Любовта, която е едно от основните смислоопределящи състояния в живота на човек. Любовта, която прави живеенето да изглежда като „Протяжен ден“ – и да те заставя да следваш някого с разбити прегради на сърцето, и да забравяш защо го следваш.

Тя е, която в едно и също стихотворение лишава цветето от очарованието на живота и любовната символика и го превръща в част от машина

„или жълта роза с прибрани перки на самолет“

И след това показва „плитчините на спомена“ като най-удобното място за засядане

(„Роза с перки на самолет“)

Тя е своеобразният обектив, през който се вглеждаме в детайлите, в малките и неуловими неща – в търсене на присъствие, мечтана взаимност, а защо не и любов? („Фотоувеличение“)

Когато ситуирането на любовта в сегашно време е несигурно, тя също започва да „тежи“ – с онази тежест на неуловимото, на спомненото. Тя е видяна и представена като пътуване („дългоочаквани пътешествия), чието начало се е състояло в един „далечен спомен“, а сега – не е ясно към какво. Път без надежда и може би - без достатъчно комуникация.

„Кога ще стигнем?

Кога ще стигнем?“

Въпросът е оставен без отговор, но и не е чут, затова е преповторен

(„Сън, причинен от далечен спомен“) Тя е заедност със знак „past“ – в стихотворения като „Всяко лято ме захвърля в предишното“, „Не исках да имаш друг живот преди мен“, „Ускорени пейзажи“. В сегашния момент тя (олицетворяващият я любим) е „най-жесток мъчител“, превърнал лирическия говорител в емоционален емигрант или „тънка струя“, изливаща се „заради твоето вечно отсъствие“. Може ли любовта да бъде припозната като

„бездната,

където може би ще се видим някога?“

Или да предизвика лирическата героиня да каже:

„Чезна, оскърбена от паника“?

Такава е поетичната „реалност“ в стихотворението от 4 части „Моят любим е моят най-жесток мъчител“.

Интимното чувство може да е още по-отрицателно: стихотворения като „Няма“, „Мрачен град“, „Последни дни“, „Отражения“ – изобилстват с отрицателни лични и безлични форми, болезнено отнемащи всяка надежда за въплътяване и изживяване на любовта. Тя е отказана дори на чисто предметно ниво („Щора“). Тя е порязваща. Но и разрушителна („Пресечни точки“). Тя е отграничителната субстанция на човешкото от божественото („Обичам да говоря, но не само“).

Още от древността, достигнала до нас под формата на множество хилядолетни артефакти, Ерос и Танатос вървят ръка за ръка. Поставянето на любовта и смъртта на една плоскост винаги е било ефектно, за което и да е изкуство. При намесата на Танатос постигнатото в сферата на Ероса не се губи; любовния акт, осъществилата се любов не се накърняват в смъртта. В стихотворението „Ускорени пейзажи“ обаче не е така. Любовта е показана като спомен („лежахме в лятото…“), като лежерност и предчувствие за смърт

„И релсите нарязваха телата ни.

Унесени от монотонен звук,…“

Но любовта и заедността така и не прекрачват в настоящия момент. „Сънят“ настъпва преди прегръдката:

„В съня, преди в съня да се прегърнем,

видяхме ускорения пейзаж.

И сините, облени в светлина полета

в прозорците на нашия живот.“

Сбогуването със „своето“ досега е зрително и мълчаливо. Това стихотворение, явяващо се поанта на книгата, внушава усещане за моменталност, неотменност и окончателност. Окончателно сбогуване с илюзиите. И катарзис, който остъргва с острието на болката нечистотиите по сърцето и прави място за нещо светло, за отваряне на нова бяла страница.

Христина Мирчева, „Ускорени пейзажи“ – Издателство „Жанет 45" 2015

Отзивът е публикуван в Литературен вестник, бр. 30, год. 24, 30.09-06.10.2015 тук

"Ускорени пейзажи" - в-к Марица

Ина Иванова: (недо)сънуваният свят на Христина Мирчева

Последната стихосбирка на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи” е опит да се улови светът на липсващото, на изгубеното (също и щастие). Лаконичният изказ не спестява на читателя чувството за дълбочина, за вглеждане навътре, за търсене на причините. Декорът е градски. Лирическият герой – отстранен, но не отчужден, успяващ да запази „здравословна дистанция”, един модус, който допълнително засилва усещането за самотност, за бездна между случващото се и желаното. 

Четено през оптиката на тази самота заглавието още по-уверено заявява двойствеността си: статиката на пейзажа, carpe diem (улови мига) срещу ускоряването, профучаването на влака на битието покрай случващото се – винаги извън лирическата героиня. Потъването на „аз”-а навътре в себе си е белязано от думи-топоси, рефренно повтарящи се в цялата книга: най-чести са сънят и сънуването, (маркирани и чрез прозорци, стени, огледала), пътищата. Всички те носят особен вид памет:

„Не казвай, че нямаш спомени.

Или че спомените не струват и едно врабче.”

Светът в „Ускорени пейзажи” е флуиден, но не и акварелен. Той тежи невъзмутимо. И несмутимо. Точно като в живота. 

  

Водни пространства прорязват цялата плът на книгата – морета, дъждове, глаголи, свързани с изтичането. Малко по-особена е символиката на реката при Христина Мирчева – тя е вода „за пресичане”, която едновременно прилича на древногръцката река на забравата Лета и на реката за кръщение – Йордан, защото през нея се минава с дете на раменете.

 

Стихосбирката подслонява и няколко текста, графично оформени като поезия, но по-близки до миниатюрата. Тяхната сюжетност (особено „Ел Кактус Анданте”) придава друг вид плътност, почти противостоене на ониричната същност на по-личните „парчета”.
  
Христина Мирчева завършва със стихотворението „Ускорени пейзажи”, което аз чета не толкова като „програмно” за книгата, колкото като финал. Като изчерпване на едно поетическо състояние. Като завършване на свят.

в-к Марица, 5-6 септ.2015, година XXIV, бр. 207, Литературна събота

Още по темата на сайта на в-к Марица тук