Година-две след промените сладкарничка "Светлина" отвори врати на гърба на кварталното кино, на мястото на първата каравана по западен образец, покрай която тогава си минаваш на път за все още работещата индустриална зона, спираш важно и казваш: "Едно дълго". Чисто и просто живееш за този момент, мислиш си от вечерта - как на сутринта ще станеш рано-рано, ще тръгнеш сякаш нищо не си планирал предварително и уж случайно и небрежно ще спреш и ще кажеш: "Едно дълго" на мъжа зад импровизирания бар-плот.
Но сладкарничка "Светлина" беше друго. Там кафето се предлагаше вече не в пластмасови чашки, а в истински порцеланови, а и пастичките бяха нещо невиждано. Както и собственичката - Светлина, която години-години продаваше банички и кифли на павилиончето до училище "Димитър Благоев", сега "Свети Климент Охридски". И до ден днешен никой все още не е свикнал с това толкова сложно "Свети Климент Охридски", а си го кара както си знае с Димитър Благоев , къде-къде по-лесно и ясно. Та тази Светлина си беше точно на мястото - знаеше какво да ти каже, как да ти го каже и връщаше рестото до стотинка заедно с касовата бележка - нещо съвсем нечувано дотогава. Шестте малки кръгли масички бяха винаги заети, трябваше често пъти и да се чака. Но каква толкова работа имахме, то работа така и нямаше кой знае каква по онова време, чакахме, а после дълго пиехме кафета и с нежелание поглеждахме към чинийките, където на ваниловата или шоколадова торта й се виждаше края.
След още няколко години и това незабравимо време отмина. Един ден сладкарничката затвори врати, а много скоро от нея не остана и следа след усиленото копаене и почти нечувано бързото изглаждане на терена, докато една вечер не засвети новата бензиностанция с всички екстри отвън и отвътре и с банкомат даже откъм западното крило на мощното й тяло, с въжени люлки и пластмасови пързалки на специално ограденото за целта място, с чешмичка и ниски дръвчета. Приказка просто.
Но "Светлина"! "Светлина" не се предаде, а за радост на многобройните любители на сладкарски изделия закупи място съвсем на нашия булевард. И там работата взе в ръце вече важният наследник, сдобил се съвсем наскоро с нежна, наистина нежна, половинка и румено бебе в една онези колички-мечта за всяка майка, която обаче не всяка майка можеше да притежава поради ред обстоятелства. Много по-късно, когато излезе разпоредбата за отделно крило за пушачи, се появи и стъклената преграда. Непушачите си отдъхнаха най-сетне, а и вкусът на тортите, толумбичките и реванетата вече не нагарчаше с оня типичен дъх на утаечен никотинов дим.
Но думата ми впрочем е за жената, която тази ранна утрин върви срещу мен по прохладния все още тротоар, засенчен от шумящите дървета. Ниското й пълничко тяло се клатушка мъчително, но тя не се предава, разбирам го даже по това, че върви смело без бастун, макар да спира често-често и да се хваща за кръста. Разбирам добре как всяка крачка за нея не е полет, а мъчение, но тя вдига ръка и енергично замахва: "Ида, ида..." на приятелката си от отсрещния тротоар, спряла точно пред вратата на сладкарница "Светлина". Вече се засрещаме и аз мога съвсем отблизо да видя лицето й - разкривено от болка, но все още не изгубило човешките си черти, обвеяно от радостта за предстоящата среща с нетърпеливата приятелка, с която ще седнат в сладкарница "Светлина" и дълго ще говорят за какво ли не, забравили дори кафето и пастите, които си поръчват тук всяко 21 число от месеца - първият ден от получаването на пенсиите.
После, докато вървя към спирката, си представям как седя в"Светлина" с моята майка и говорим ли, говорим за какво ли не.
Х.М.
Всички истории тук, повярвайте ми, са измислени открай докрай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар